Определение № 345 от 23.09.2022, Апелативен съд - Пловдив
- Съд
- Апелативен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно гражданско дело 453/2021
- Вид
- Определение № 345
- Подписан
- 23.09.2022
- В сила
- 23.09.2022
- Състав
- Станислав Петров Георгиев, Стоян Атанасов Германов, Мария Петрова Петрова
Цитирани разпоредби
- чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 345 гр. Пловдив, 23.09.2022 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Станислав П. Гeоргиев
Членове:
М. П. Петрова
Стоян Ат. Германов като разгледа докладваното от Стоян Ат. Германов Въззивно гражданско дело № 20215000500453 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.248 от ГПК.
Постъпила е молба вх.№ 5660/15.07.2022 г., с която въззивниците Н. Я. В. и М. Б. В., чрез адв. Е. Т. уточняват, че т. 4 от подадената касационна жалба с вх.№ 1907/09.03.2022 г. следва да се счита като молба за изменение на разноските по смисъла на чл. 248 от ГПК, като претендираното изменение е: да бъдат разделени поравно разноските във въззивното производство между всички съсобственици на процесния имот и на второ място – да бъде намалено адвокатското възнаграждение, поради прекомерност. В точка 4 на касационната жалба се излага становище, че въззивното решение в частта му за разноските е неправилно, като се излагат доводи, че не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 от ГПК за освобождаване от отговорност на осем от ответниците, които са кумулативни, а в конкретния случай, макар и да има признание на иска от тези осем ответника, то липсва предпоставката – те да не са дали повод за завеждане на делото. Защото според молителите искът по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК по необходимост се предявява срещу всички съсобственици, каквито заедно с тях са и останалите осем ответника. Налице е и извънпроцесуално поведение на всички десет ответника, изразяващо се в сключване на договор за доброволна делба. Затова се счита, че разноските следва да бъдат понесени солидарно и от десетте ответника. По отношение на твърдяната прекомерност на адвокатското възнаграждение платено от въззиваемите се излагат конкретни мотиви във връзка с извършените изчисления по Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Твърди се, че пред въззивна инстанция не са сторени разноски и не са претендирани такива за адвокатско възнаграждение от молителите.
Постъпил е отговор с вх.№ 6032/01.08.2022 г. от въззиваемите К. Д. Г., Ц. Н. Г., К. Д.
1
Г., С. Т. Б., Й. В. Б., Т. Б. Н., П. Т. Б. и М. А. Б., в който изразяват становище за просрочие на молбата по чл. 248 от ГПК, тъй като в срока за касационно обжалване не е постъпила такава молба, а с уточнението е направено ново, различно искане. Считат, че молбата не следва да бъде разглеждана.
Настоящият състав счита, че молбата е подадена в срока за обжалване на въззивното решение и независимо, че се съдържа в касационната жалба, след извършеното уточнение, настоящата инстанция е задължена да се произнесе съгласно разпоредбите на чл. 248 от ГПК. Молбата изхожда от легитимирани лица – въззивници, поради което се явява допустима, а разгледана по същество, съдът я намира за неоснователна по следните съображения:
Поисканото разпределение на присъдените само в тежест на Н. В. и М. В. разноски да бъде солидарно спрямо останалите осем първоначални ответника във въззивното производство е неоснователно. Делото пред настоящия съд е образувано единствено и само по въззивна жалба на Н. и М. В.и. От останалите осем първоначални ответника, респ. въззиваеми е депозирано становище с вх.№ 274465/11.05.2021 г., от което е видно, че те молят да бъде оставена без уважение въззивната жалба, а първоинстанционното решение – да бъде потвърдено. Заявяват, че имат преки впечатления от упражняваната непрекъснато фактическа власт на първоначалните ищци върху процесните имоти и никога не са имали претенции спрямо тях. С поведението си въззиваемите К. Д. Г., Ц. Н. Г., К. Д. Г., С. Т. Б., Й.
В. Б., Т. Б. Н., П. Т. Б. и М. А. Б. не са дали повод за образуване на настоящето въззивно дело. Те не са дали повод за завеждане и на първоинстанционото дело. Признали са иска и правата на собственост на ищците върху процесните имоти. Само В.и са оспорили ищцовите права. В делото се съдържат доказателства, а именно – нотариален акт за делба от 07.08.2020 г. (л. 90), като именно В.и са изявили претенции и са посочени като собственици на процесните имоти; подадени преди това данъчни декларации, които доказателства водят до извода, че именно въззивниците с поведението са дали повод за завеждане на делото.
Участието на останалите осем ответника в доброволната делба е продиктувано от нетърпимото за тях, продължило десетки години положение на съсобственост между всички тях на 18 самостоятелни обекта в сградата и терена с всички практически неудобства произтичащи от това. С процесуалното си поведение, оспорването на исковете включително и пред настоящата инстанция чрез въззивно обжалване на първоинстанционното решение, В.и не могат да се ползват от привилегията на чл. 78, ал. 2 от ГПК, за разлика от останалите осем въззиваеми. Ето защо молбата в тази й част следва да бъде оставена без уважение.
Неоснователно е и искането за намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение, поради прекомерност.
Съгласно ТР 6/06.11.2013 г. по тълк.д. 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от ДР на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения (обявен за нищожен с Р-14820/10.12.2014 г. на ВАС – ДВ 10/16 и предвиждащ двукратен размер на възнагражденията по наредбата като минимален праг на прекомерността). Но съдът е обвързан с предвидените в същата Наредба минимални 2 размери на възнаграждението – т. 3 от ТР 6/06.11.2013 г. В този смисъл, както и по отношение приложимостта на решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C428/16 на СЕС (преценката на правната уредба не попада непременно в обхвата на забраната на чл.101, §1 ДФЕС, а преценка в този смисъл следва да бъде направена от националния съд), и по отношение зависимостите на качеството на адвокатските услуги от наличието или липса на определени минимуми в размера на заплащането им е постановено принципно Определение № 28 от 21.01.2022 г. по ч.т.д. 2347/2021 г. на ВКС, ТК, II отделение.
Делото е образувано по искова молба вх.№ 18429/03.07.2020 г. пред Пловдивски окръжен съд от трима ищци против десет ответника, като в исковата молба са предявени два иска – положителен установителен и отрицателен установителен. Член 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения предвижда, че за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. В молбата по чл. 248 от ГПК е извършено изчисление на минимално дължимия размер на адвокатското възнаграждение на въззивниците З., П. и К. Г.и за един иск. Съгласно посочената разпоредба същото следва да бъде удвоено, т.е. посоченото в молбата на В.и минимално възнаграждение от 4758.46 лева с ДДС да бъде умножено по броя на предявените в ИМ искове или да бъде равно на 9516.92 лева с ДДС. Присъденото във въззивното решение е в размер на 5760 лева с ДДС за адвокатско възнаграждение, т.е. под определения минимум за двата предявени иска съгласно цитираната Наредба № 1.
Настоящият състав съобрази и обстоятелството, че е оказано процесуално представителство на общо три физически лица (субективно съединяване на искове) и при некоректност от ищцовата страна биха могли да бъдат сключени с всяко едно от тях три различни договора за правно съдействие и защита, всеки от които не малко от определения в Наредба № 1 размер. Предмет на делото са три отделни имота (обективно съединяване на искове). Делото е усложнено от фактическа страна. Не е налице прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение от 5760 лева с ДДС във въззивното решение.
Водим от горното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Н. Я. В. и М. Б. В. за изменение на Решение 1/04.01.2022 г. по в.гр.д. 453/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта му за разноските.
Определението в тази му част подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховен касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
3
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
4