Определение № 427 от 08.10.2025, Окръжен съд - Хасково

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 427 гр. ХАСКОВО, 08.10.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, VI-ТИ СЪСТАВ , в закрито заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МИЛЕНА Д. ПЕТЕВА-Г.

Членове:

ФИЛИП Ж. ФИЛИПОВ

ВАСИЛ Г. ЧАМБОВ като разгледа докладваното от МИЛЕНА Д. ПЕТЕВА-Г. Въззивно частно наказателно дело № 20255600600825 по описа за 2025 година

Производството е образувано по частна жалба на адвокат Г. С. Г., в качеството й на пълномощник на М.М. Н. и Р. Н., двамата граждани на Република У., против Определение № 158/15.08.2025 г., постановено по НОХД № 11/2024 г. по описа на Районен съд-Свиленград, с което е било оставено без уважение искане за отмяна на допуснато с Определение № 10/05.01.2024 г. (по същото дело) обезпечение на наказание „глоба“.

В жалбата се излагат разнородни по характер, някои несъвместими, а други изолирани от процесуалната проблематика доводи, в подкрепа на становището за процесуална и материална незаконосъобразност на атакуваното определение, а именно: 1.

Твърди се, че неправилно съдът е избрал реда по чл. 402 от ГПК, за да разгледа депозираното искане за отмяна на наложения запор, тъй като този ред касаел гражданско-правните вземания, а не от такова естество била обезпечената глоба; 2. Неверен бил съдебният извод за съществуване на обезпечителната нужда, тъй като наложеното на Р. Н. наказание било изначално неправилно – то следвало да бъде индивидуализирано по правилата в чл. 55 от НК – императивно изискване, заложено в чл. 381 ал. 4 от НПК и потвърдено в ТР № 2/13.05.2025 г. по тълкувателно дело № 2/2024 г. на ОСНК на ВКС; 3. Съдът не се произнесъл изобщо по искането на молителя М. Н. за отмяна на обезпечителните мерки, каквито спрямо собствено нему имущество били принципно недопустими, тъй като не той бил обвиненото в престъпление лице, а във всички случаи преди да допусне обезпечение съдът бил длъжен да изследва собствеността и преди да се произнесе по обезпечителното искане да прецени наличието на всички законови предпоставки за неговата основателност. И след като в случая мярката била насочена към притежавани от М. Н. пари, с обжалваното определение „било допуснато“ да бъде наложен запор върху вещ на трето за наказателния процес лице, е допълнил още въззивникът, който препращайки и към изложени в друга своя частна жалба съображения и отново акцентирайки върху открития пропуск в съдебния акт, прави искане за цялостната му отмяна, за обезсилване на издадената обезпечителна заповед 1 и за връщане на парите на правоимащия.

Писмени възражения против жалбата не са постъпили.

Съдът, след преценка на доказателствата по делото, на постановените по него съдебни актове и на изложените в жалбата доводи, установи следното:

Постъпилата частна въззивна жалба е процесуално допустима – депозирана е в срок от лица, разполагащи с интерес, респ. с правото да изразят недоволство от постановения съдебен акт и да претендират неговата отмяна.

За да бъде даден отговор на поставените в жалбата въпроси е нужно да бъде проследена процесуалната хронология на разглежданото обезпечително производство, а тя се състои в следното: С Определение от 05.01.2024 г. по НОХД № 11/2024 г. Районен съдСвиленград е одобрил постигнато между прокурора и защитника на обвиняемия Р. Н. споразумение, с което последният е бил признат за виновен в престъпление по чл.251 ал.1 от НК, а за него му е наложено наказание „лишаване от свобода за срок от една година“ (отложено на основание чл. 66 ал.1 от НК), както и наказание „глоба в размер на 111 384,68 лева (равностойността на 1/5 част от пренесената и недекларирана сума). С Определение № 10, постановено също на 05.01.2024 г., съдът е допуснал обезпечение на имуществената санкция – глоба, чрез запор върху съхраняваните към онзи момент от Агенция „Митници“ 62 377,32 щатски долара. Издадена е била обезпечителна заповед. Обезпечителния акт не е бил атакуван, а за събирането на възникналото по силата на одобреното споразумение държавно вземане е бил образуван изпълнителен процес пред публичния изпълнител.

Едновременно с това пред СИС при РС-Свиленград по повод депозираната от прокурора обезпечителна заповед е било образувано изп. д. № 2/2024 г. по описа на Държавния съдебен изпълнител. На ТД „Митница Бургас“ – държателят на сумата, приобщена по делото като веществено доказателство, е било изпратено запорно съобщение. Тук е необходимо да се посочи, че действията, предприети от КОНПИ в образуваното от нея друго и независимо от настоящото наказателно производство – наложен запор върху пълния размер на пренасяната сума, предаването й за съхранение в специален сейф, последвалото прекратяване на преписката и т.н., не рефлектират върху съдопроизводствения стадий, свързан с привеждането в изпълнение на влезлите в сила съдебни актове, в това число със събирането и обезпечаването на глобата. Затова техният коментар е безпредметен.

Относими към проблематиката (макар и не пряко, но по повод наведените в жалбата доводи) са: Решение № 129/19.07.2024 г. по н.д. 298/2024 г. на Апелативен съд-Пловдив, с което е оставено без уважение искане за възобновяване на наказателното производство и за отмяна на определението, с което споразумението за неговото решаване е било одобрено и Определение № 350/25.07.2025 г. по ВНЧД № 457/2025 г. по описа на Окръжен съд-Хасково, постановено по постъпилата от Р. Н. и от М. Н. частна жалба вх. № 4093/22.04.2025 г., преформулирана в молба вх. № 7093/11.07.2025 г., в който акт въззивният съд е идентифицирал двата документа като искане по чл. 402 от ГПК и след като е прекратил образуваното пред него производство, е върнал делото на РС-Свиленград за произнасяне по 2 това искане /изначално насочено към този съд/. Предприетите от първоинстанционния съд действия след получаването на делото и в изпълнение на дадените от Окръжен съд-Хасково указания са законосъобразни и кореспондиращи с приложимия процесуален ред – препис от искането, изхождащо от обвиняемия (вече осъден) и от лицето, претендиращо собствени права върху запорираното имущество, е изпратен на прокурора, който в свое становище е възразил срещу неговата основателност с кратки, но ясни мотиви – глобата не била заплатена, поради което и обезпечителната нужда не била отпаднала. След като е преценил така заетите от страните в обезпечителния процес позиции (включително тази, изхождаща от заинтересования М. Н.) със сега атакуваното определение Районен съд-Свиленград е оставил без уважение отправеното искане, третирайки го като такова по чл. 402 ал. 1 от ГПК и приемайки, че причините, заради които обезпечението е било наложено, не са отпаднали, поради което и основания за преустановяване на обезпечителната мярка не се констатират.

Тук е мястото да се отбележи, че районният съд напълно правилно е избрал указания в разпоредбата на чл. 402 от ГПК ред, за да разгледа молбата за отмяна на допуснатото обезпечение. Както вече се посочи, първоначално озаглавен като „частна жалба“ (макар адресирана до РС-Свиленград), но впоследствие изрично обявен като „ново искане към съда за отмяна на процесното определение“, „необвързано със срок“, сезиращият документ безспорно е съдържал претенция, основана на настъпили след обезпечителния акт обстоятелства, доколкото само такова по естеството си искане може да се идентифицира като „ново“, както самите заявители са обозначили правната му природа, отклонявайки действията на съда към изследване на изброените в чл. 396 ал.1 от ГПК процесуални условия за допустимост на евентуална въззивна проверка. В тази връзка напълно неразбираем е въззивният довод, съгласно който редът по чл. 402 от ГПК в случая бил напълно неприложим, тъй като както се твърди, той се отнасял единствено до гражданскоправни вземания, а не такова било публичното по рода си задължение за заплащане на „глоба“. Освен че въззивникът не визира коя всъщност процедура е следвало да бъде избрана за разглеждане на отправеното към първоинстанционния съд искане, то е наложително да се поясни и следното: Изрично в разпоредбата на чл. 72 от НПК е записано, „че мерките за обезпечаване на глобата, конфискацията и отнемането на вещи в полза на държавата се вземат по реда на ГПК“. В съдебната практика тази разпоредба винаги е била еднозначно тълкувана, като унифицираното й прилагане е окончателно утвърдено с ТР 2/2012 г. на ОСНК на ВКС, а в него изрично е отбелязано коя е приложимата процесуална материя както спрямо жалбата против определението за допускане на обезпечение в наказателния процес, така спрямо молбата за неговата отмяна. Разясненията са точни и съгласно тях относимите към тези иницииращи документи са гражданско-процесуалните правила, тъй като отсъства друг разписан ред, т.е. съответните процесуални норми в ГПК са валидни за цялото обезпечително производство, образувано по чл. 72-73а от НПК. И след като в случая молителите Н. са претендирали отмяна на наложена обезпечителна мярка, то и напълно в съответствие със закона това искане е предизвикало и производството по чл. 402 от ГПК, завършило със сега атакуваното определение.

А основаният въпрос, на който е следвало да бъде даден отговор в това 3 производство, е този, който е разисквал и районният съд – оправдано ли е от гледна точка на защитения интерес продължаването на обезпечителната мярка, производни на които са въпросите – отпаднала ли е обезпечителната нужда или материалноправните основания, наложили допускане на обезпечението. Правилно получените отговори са били в противна на исканата от молителите насока. И макар както в молбата, така и в настоящата жалба да се чертаят некореспондиращи с процесуалния етап на обезпечителния процес моменти, наложителният им коментар изисква да се посочи следното: Изцяло несъотносима е поставената дискусия върху материалната законосъобразност на наложеното на Р. Н. наказание, което не само че е резултат от постигнато между прокурора и защитника споразумение, но е преминало и проверка в производство по глава тридесет и трета от НПК, в което искането на осъдения Р. Н. за възобновяване на наказателното производство е било отхвърлено, а материалният стабилитет на съдебия акт е бил окончателно потвърден.

Независимо от това, следва да се каже (отново по повод въззивното изложение), че при индивидуализацията на това наказание не са били нарушени нито правилата в чл. 381 ал. 4 от НПК, в които липсва императив за редуциране на наказанието по реда на чл. 55 от НК в случай на решаване на делото по особените правила на глава 29 от НПК, нито пък е допуснато несъответствие с ТР № 2/2025 г. на ОСНК на ВКС, в което при тълкуване на нормата в чл. 55 ал. 2 от НК са дадени разяснения, без мотивационен или диспозитивен елемент за задължително прилагане на която и да е от хипотезите на смекчената отговорност.

Невярно на следващо място, се твърди в жалбата, че съдът не е разгледал молбата на М. Н. за отмяна на обезпечителната мярка. Напротив, в определението изрично е обоснована възможността на това лице да поддържа основана на разпоредбата в чл. 402 от ГПК претенция, като изхождащата от този молител е преценена като неоснователна и без каквото и да е съмнение именно такъв извод налага цялостният прочит на съдебния акт.

Действително, съдът е разгледал обобщено исканията на двамата заявители, но диференциран подход не е бил и наложителен, поради възприетата идентична правна аргументация, валидна за всяко едно от поддържаните основания и за всяко установено като страна лице. А съдебните мотиви, заради които исканията са отхвърлени, както вече се отбеляза, се състоят в неотпадналите причини обезпечението да продължи своето действие.

С това, импониращо на доказателствения материал заключение въззивният съд няма как да не се съгласи – запорът е наложен, за да бъде гарантирано изпълнението на наказанието „глоба“ и след като по делото сведения за реализиране на така възникналото по силата на одобреното споразумение държавно вземане не са налице (такива не се и твърдят), то очевидно обезпечението не е загубило своята материалноправна основа, а ограничението в имуществените права на засегнатия не се е трансформирало в непропорционална на охранения интерес намеса. Наистина по делото са налице сведения (около тях са концентрирани и част от въззивните доводи), според които недекларираната парична сума е собственост не на обвинения (осъден) Р. Н., а на неговия брат М. Н., но: Първо, тези сведения не са така категорични, както ги окачествява въззивникът (базират се единствено 4 върху показанията на М. Н.); второ – парите са родово определени вещи и главен индикатор за собствеността им е лицето, в чието държане са открити; и на последно място – в представената пред МП Сирет /Ширет/, Република Р., митническа декларация (л. 20 от т.3 на ДП) Р. Н. изрично е отбелязал, че той е единствен собственик и получател на оповестените пред митническите власти 280 000 долара и 20 000 евро. При това положение, изключителното притежание на парите от трето за наказателния процес лице нито е безспорно, както се поддържа в жалбата, нито самостоятелно би могло да аргументира отпадане на необходимостта от обезпечението на публичния дълг.