Решение № 1734 от 14.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1734 гр. Пловдив, 14.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20245330117031 по описа за 2024 година

Предявеният иск е с правно основание чл.26, ал.1, предложение първо ЗЗД.

В исковата молба и в уточняваща молба от 21.10.2024г. от Т. Е. Н. срещу „Фератум България“ ЕООД се твърди, че между ищеца и ответното дружество, в качеството му на заемодател, на дата 07.01.2022г. бил подписан договор за потребителски кредит № *********, със заемна сума в размер на 1400 лв., при уговорена възнаградителна лихва от 23 %, ГПР бил 0 %. По силата на чл.5 заемът се обезпечавал с поръчителство, като никъде в договора не било посочено какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция от свързано на кредитора лице. Начислената такса обезпечение била в размер на 630 лв. Договорът за кредит бил недействителен, тъй като дължимите вноски по договора за поръчителство не били посочени в договора за кредит, нито пък в ОУ било посочено, че сключването на договор за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредит.

Твърди се, че ищецът не е подписвал договор за поръчителство и такъв не му бил връчван.

Не било спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като договорът не съдържал начина на изчисляване на ГПР, липсвала яснота как е формиран същият. Посочен бил грешен ГПР, тъй като сумата по предоставянето на поръчител не била включена като разход по договора. При включване и на този разход ГПР щял да надхвърли законовото ограничение. Посочените в договора по-ниски стойности на ГПР и общо дължимата по договора сума представлявали невярна информация. Клаузата за предоставяне на гаранция не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора. Счита, че клаузата на чл.5 от договора е нищожна, като неравноправна по смисъла 1 на чл.143, т.9 ЗЗП, като нарушаваща разпоредбите на чл.10, ал.2, чл.10а, ал.4 и чл.19, ал.1 и ал.4 ЗПК. Направено е искане за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № ********* от 07.01.2022г., а при условията на евентуалност – за прогласяване нищожността на клаузата на чл.5 от договора. Претендирани са разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявения иск.

Излага съображения за неоснователност на иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит. Сключването на договор за поръчителство с Милтитюд Банк не било задължително условие за сключване на договора. Кредитополучателят можел да избере свой поръчител или този, предложен от кредитора. Договорът за гаранция бил отделно правоотношение, по което ответникът не бил страна. На всеки етап ищецът бил информиран за последствията от своя избор, вкл. за сумите, които ще дължи на поръчителя, ако избере него. Разходът за поръчител не се включвал в ГПР, тъй като била незадължителна услуга.

Ищецът не бил упражнил правото си да се откаже от договора. Направено е искане за отхвърляне на предявения иск. Претендирани са разноски.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор № ********* от 07.01.2022г., сключен между „Фератум България“ ЕООД и Т. Е. Н., в качеството им съответно на кредитор и кредитополучател, по силата на който е отпуснат кредит в размер на 1400 лв. Представена е преддоговорна информация, както и договор за гаранция /поръчителство/ между Т. Н. и „Фератум Банк“.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че между ищеца и ответното дружество е сключен договор № ********* от 07.01.2022г., по силата на който е предоставена на ищеца в заем сумата от 1400 лв. Срокът на заема е 12 месеца, с първа падежна дата 06.02.2022г. Според представения от дружеството договор, лихвеният процент е 0 %, а ГПР е 49,11 %. В чл. 5 от договора за кредит е предвидено обезпечаване с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на дружеството, като с одобряване на обезпечението от страна на дружеството, уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени. По делото не се спори, че между ищеца – кредитополучател и Ferratum Bank е сключен договор за поръчителство от 08.01.2022г., доколкото с отговора на исковата молба ответното дружество заявява, че договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, като ищецът сам е избрал Ferratum Bank като поръчител в електронния формуляр, както и че договорът за гаранция е възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не се включва в ГПР.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание 2 представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, в който случай и съобразно разпоредбата на чл.23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита.

От представените по делото доказателства се установява на първо място, че представеният от ищеца договор за потребителски кредит № ********* от 07.01.2022г. и екземплярът, представен от ответното дружество, не са идентични, а се различават по отношение на посочените в тях годишен лихвен процент и годишен процент на разходите. Така в екземпляра от ищеца е посочен лихвен процент 23 %, ГПР – 0%, а в този от ответното дружество лихвеният процент е 0 %, а ГПР – 49.11 %. И по двата договора посоченият размер на лихвата е 322 лв., което съответства на договорен между страните лихвен процент от 23 %. Само на това основание съдът намира, че следва да се приеме, че е допуснато при сключване на договора нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, който поставя изискване договорът за потребителски кредит да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти;

Освен това, с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че договорът за потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. ГПР включва общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В случая в представения от ищеца екземпляр от договора е предвиден ГПР – 0 %, който не съответства на действително приложения в кредитното правоотношение, поради което и следва да се приеме, че при сключване на договора е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, установяваща част от минимално необходимото съдържание на договора за потребителски кредит. Дори и да се приеме, че ищецът е бил наясно, че сключва договора при ГПР от 49.11 % /посочен в представения от ответника договор/, то не се установява каква е общата стойност на задълженията след включване на установеното в 3 договора за предоставяне на гаранция възнаграждение за поръчител. Възнаграждението по договора за поръчителство, макар и формално да не се дължи на кредитодателя, значително оскъпява кредита и следва да се включи в общите разходи по същия и в общата стойност на задълженията. Освен това, съдът не възприема направеното с отговора на исковата молба възражение, че включването на клаузата на чл.5 е следствие направения избор от ищеца в рамките на преддоговорните задължения. Обезпечаването чрез поръчителство е задължително условие за сключването на договора за кредит, като изборът на ищецът в тази насока се е свеждал до това дали поръчителят да бъде посоченият от кредитодателя такъв или избрано от него лице. Следователно разходът - дължимото на гаранта възнаграждение по сключения между кредитополучателя и него договор за поръчителство е следвало да бъде включено при определянето на общото задължение по кредита като разход по договор за допълнителна услуга, която е пряко свързана с договора за кредит и е задължително условие за получаването на кредита.

В конкретния случай възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на трето лице - поръчител, различно от кредитодателя, по друг договор, но който договор е пряко свързан с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл.

19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, възнаграждението следва да бъде включено при изчисляване на ГПР. Установява се обаче, че в съдържанието на процесния договор за кредит, не е отразена действителната обща сума, дължима от потребителя, тъй като в същата не е включено възнаграждението за гаранта, което е пряко свързано с кредита.

Таксата за предоставяне на гаранция /поръчителство/ по договора за гаранция възлиза на 1302 лв., а като обща сума за връщане по договора за кредит и СЕФ е посочена сумата от 1722 лв., включваща главница в размер на 1400 лв. и лихва в размер на 322 лв. При тези данни, настоящият съдебен състав приема, че при сключването на договора за потребителски кредит чрез предвиждане на обезпечение под формата на гаранция в чл.5 от същия, за което се дължи възнаграждение, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Това възнаграждение има характер на скрита възнаградителна лихва, уговорено е в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поради това съдът намира, че процесният договор за предоставяне на потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което и предявеният установителен иск е основателен и следва да бъде уважен.

С оглед уважаване на главния иск не са налице предпоставки за произнасяне по предявения при условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл.5 от договора за предоставяне на потребителски кредит.

При този изход на делото на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски в общ размер от 2 156 лв., по представения списък по чл.80 ГПК.

По изложените съображения съдът

4

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Т. Е. Н., ЕГН ********** от гр.**************** и „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Александър Малинов” № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, че сключеният помежду им договор № ********* за предоставяне на потребителски кредит от 07.01.2022г. е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК.