Решение № 598 от 03.06.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 598 гр. Варна, 03.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на седми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мирела Огн. Кацарска

Членове:

Иванка Д. Дрингова

Весела Гълъбова при участието на секретаря Петя П. Петрова като разгледа докладваното от Весела Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20243100500810 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 от ГПК и чл.17 от ЗЗДН.

Образувано е по въззивна жалба вх.№ 23672/22.03.2024г., подадена от С. С. Т., ЕГН ********** в качеството му на баща и законен представител на детето Л. С. Т., ЕГН ********** срещу Решение № 804/11.03.2024г., постановено по гр.д. № 6851/2023г. на РС-Варна, 34 състав, с което е отхвърлена молбата на С. С. Т., ЕГН ********** в качеството му на баща и законен представител на детето Л. С. Т., ЕГН ********** за налагане на мерки за защита по ЗЗДН срещу Б. Б. Б., ЕГН ********** за извършен акт на домашно насилие на дата 27.04.2023г., като неоснователна.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и не е в интерес на детето Л.. Сочи се, че молбата за защита е подадена в законоустановения срок, предвид че актът на насилие е от 27.04.2023г., а молбата е депозирана на 29.05.2023г./понеделник/. Излага, че бащата е установил на 28.04.2023г. преживяното от детето Л. насилие, извършено от съжителя на майката 1

Х.А.П.. Детето разказало на баща си, че И. го дърпа за ръката, като и пред екипа на Спешен център, пред лекар в отдел съдебна медицина при МБАЛ „Св. Анна-Варна“ АД, а след това и пред психолог Д. Г.. Счита, че по делото е безспорно установено, че детето е било жертва на физическо насилие, включително и от показанията на св. Б.Г.. Сочи, че първоначално заявената от майката позиция в последствие след почти 10 месеца е променена, както и че едва след възобновяване на делото детето е заведено на личен лекар, който му поставя диагноза „вродена аномалия на крайник“. Обръща внимание, че на 14.01.2024г. детето отново е водено в Спешен център с болки в ръката след изкривяване на лакътя, като предполага, че същите са били причинени по идентичен начин като описания в молбата за защита от съжителя на майката.

Въззивника изразява несъгласие с мотивите на съда, че физическото насилие над детето е останало недоказано по делото. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено и да бъде уважена молбата за защита по ЗЗДН.

В срока по чл.17, ал.4 от ЗЗДН е постъпило възражение срещу въззивната жалба от въззиваемата Б. Б. Б., ЕГН **********, с който жалбата се оспорва като неоснователна. Сочи се, че е безпредметно да се коментира допустимостта на молбата за защита предвид, че първоинстанционният съд вече е приел същата за допустима. Счита, че въззивникът прави неправилни и опорочени изводи за установеност на твърдяното насилие от събраните по делото доказателства. Сочи, че никъде в медицинската документация не е констатирано,ч е детето лично е казало каквото и да било. Оспорват се и съжденията от въззивната жалба досежно медицинската документация от 14.01.2024г. Излага, че съдът в мотивите си пълно и всестранно е коментирал и прецизирал събрания по делото доказателствен материал, въз основа на който е извел изводите си за неоснователност на молбата. Счита доказателствените искания за преклудирани, а в условията на евентуалност сочи, че ОЗД-К. не е компетентен отдел по случая, а по отношение на искането за СПЕ и СМЕ моли, ако бъде допуснато, да бъдат поставени и формулираните от въззиваемата въпроси.

Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 от ГПК, подадена е в срок от надлежна страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

2

Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната част, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.

Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно.

Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради което въззивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.

Производството пред РС – Варна е образувано по молба на С. С. Т., ЕГН********** в качеството му на баща и законен представител на детето Л.

С. Т., ЕГН ********** срещу Б. Б. Б., ЕГН ********** за защита от домашно насилие.

В молбата са изложени твърдения, че С. Т. и Б. Б. са родители на детето Л., родена на 16.10.2019г., като с влязло в сила съдебно решение родителските права са предоставени на майката. Поддържа се, че майката понастоящем живее с лице, което детето нарича И.. Твърди се, че на 28.04.2023г., бащата взел дъщеря си от детска градина, с детето се оплакало, че го боли ръката.

Веднага завел момичето в спешен център при МБАЛ „Света Анна-Варна“, където детето разказало, че предния ден на 27.04.2023г., в дома, в който живее, съжителят на майка му го е дърпал за лявата ръка, като показало как е извит крайникът му до земята, което му е причинило болка и страдания.

Детето обяснило, че се страхува от съжителя на майка си, която не е защитила дъщеря си по никакъв начин. Молителят твърди още, че физическото и психическо насилие над детето от страна на съжителя на майката, е извършено в присъствие на последната, която е неглижирала случващото се с детето и не го е защитила.

Ответницата е депозирала писмено становище по молбата за защита, с което оспорва допустимостта на молбата поради подаването й извън преклузивния срок по чл.10 от ЗЗДН, както поради невъзможността 3 твърдените действия/бездействия на майката да се квалифицират като акт на домашно насилие съгласно дефиницията на чл.2 от ЗЗДН. На следващо място, молбата се оспорва като неоснователна, като се оспорва изложените в същата твърдения. Посочил е, че ответникът основно има отношения с майката на молителката, които са свързани с негови материални претенции към нея, свързани с дарения й от него апартамент. Сочи, че на 28.04.2023г. е завела детето на детска градина, но от там се обадили, че Л. не се чувства добре и бащата я е взел съобразно определения със съдебното решение режим на лични контакти. Последвала комуникация между родителите относно здравословното състояние на детето, което се оказало със скарлатина.

Въпреки това бащата заминал с детето за К. за няколко дни, като при последващата им комуникация не е ставало въпрос за упражнено домашно насилие, включително в рамките на цял месец по-късно.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Видно от представеното по делото удостоверение за раждане Б. Б. Б. и С. С. Т. са родители на детето Л. С. Т., родена на 16.10.2019г.

С влязло в сила решение по гр.д. № 8742/2021г. по описа на ВРС родителските права по отношение на детето Л. са предоставени на майката при определен режим на лични контакти с бащата.

В декларацията на молителя С. Т. на детето по чл.9, ал.3 от ЗЗДН като законен представител на детето Л. са пресъздадени твърденията от молбата за защита, описани по-горе.

Представен по делото е лист за преглед на пациент в спешно отделение при МБАЛ „Света Анна-Варна“ АД, видно от който на 28.04.2023г. детето Л. е прегледано във връзка с травма на лява ръка /усукана/ В данните от анамнезата е записано, че детето твърди, че „И.“ – приятел на майка й я е дърпал за лявата ръка и към момента на прегледа е боли лява предмишница.

Съгласно представено от молителя медицинско удостоврение от 29.04.2023г., издадено от лекар от отделение по съдебна медицина към МБАЛ „Света Анна-Варна“ АД, н асъщата дата детето Л. е прегледана във връзка с получени от нея травматични увреждания. Съгласно 4 предварителните данни на 28.04.2023г. детето споделило на баща си, че го боли лявата ръка, тъй като мъжът, с който живее майка й, я е дърпал за левия горен крайник. Отразено в удостоверението, че обективно е установено червеникаво кръвонасядане с диаметър 2 см по вътрешната повърхност на лявата гривнена става, като движенията в ставата са болезнени и ограничени.

Посочено е, че увреждането би могло да бъде получено по указаните време и начин.

От страна на ответницата е представена вайбър кореспонденция между родителите на детето, проведена в периода 26.04.2023г. до 12.05.2023г., както и медицинска документация за детето във връзка съз здравословен проблем на лявата му ръка.

Приета от въззивния съд е преписка от Дирекция „Социално подпомагане“ гр. Варна за детето Л. Т., видно от която ОЗД не е констатирало необходимост от предприемане на мерки по Закона за закрила на детето във връзка с получен сигнал от ОЗД към ДСП-К., касаещ притеснения на бащата С. Т. за извършено спрямо детето Л. домашно насилие от страна на майката.

По делото са ангажирани гласни доказателствени средства чрез разпит на двама свидетели на страната на молителя – Д. Г. и Б.Г. и двама свидетели на страната на ответницата – Веселин Н. /вуйчо на ответницата/ и Х. П.

/живее на семейни начала с ответницата/.

Съгласно показанията на св. Г., който е детски психолог, детето Л. е доведено в кабинета му от бащата в края на м. април, 2023г. и оттогава са имали три-четири срещи. Поводът бил, че според бащата детето изпадало в странни състояние, когато трябва ад се връща при майката. Комуникацията между свидетеля и детето първоначално протекла много трудно предвид ниската му възраст, но при една последваща среща установил, че детето е претърпяло инцидент в дома на майката с травма на ръчичката, като споделило, че И. го е дърпал за ръката, но отбягнало отговор на въпроса кой е И., както и на други въпроси, свързани с майката и инцидента.

От своя страна св. Г., който е приятел на бащата и също има малко дете, сочи, че в края на м.април 2023г. е бил в дома на молителя заедно със сина си и това Л. споменала, че е била физически дръпната за ръката от Х., тъй като не искала да се къпе и мие, но не е споменала дали майка й е била там.

Съгласно показанията на св. Н. и П. двамата цивеят заедно с Б. и детето 5

Л. в едно домакинство. Детето понякога имало болки в лявата ръка в областта на лакътя, за което ходели на лекар. Не знаят за инцидент с детето през пролетта на 2023г. Ако детето не слушало, било наказвано само със спиране на телевизията или вземане н играчки.

При така установените факти по въведените с жалбата оплаквания, съдът намира следното от правна страна:

Молбата е подадена в срока по чл.10, ал.1 от ЗЗДН от активно легитимирано лице по смисъла на чл.3, т. 4 и чл.8, ал.1, т.1 от ЗЗДН и е процесуално допустима.

Съдът намира, че твърдяното в молбата за защита поведение на ответницата не може да се квалифицира като акт на домашно насилие.

Съгласно чл.2, ал.1 от ЗЗДН /в редакцията му към образуване на делото/ домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство.

В настоящия случай не се търси защита от конкретното увреждащо телесната цялост действие, представляващо физическо насилие, което се твърди, че е извършено от съжителя на ответницата над детето Л., а от бездействие на майката, изразяващо се в неглижиране на случващото се с детето и непредприемане на действия за неговата защита.

В практиката се приема, че домашното насилие би могло да се извърши и чрез бездействие (макар и в закона да е употребена думата „акт“), като понастоящем това разбиране е закрепено и законодателно с приемането на чл.2, ал.3 от ЗЗДН с ДВ, бр.66 от 2023г., в сила от 01.01.2024г. Следователно принципно възможно е насилието да се осъществи чрез бездействие. И за пасивното поведение на дееца обаче следва да са налице общите характеристики на акта на насилие. Една от тях е насочеността на акта към засягане на телесната, психическата или емоционална неприкосновеност на жертвата или други нейни обективни права, както и опитът за такова засягане.