Решение № 85 от 11.04.2024, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 85 гр. Кюстендил, 11.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Веселина Д. Джонева

Мина Цв. Павлова при участието на секретаря Теодора С. Димитрова като разгледа докладваното от Мина Цв. Павлова Въззивно гражданско дело № 20241500500067 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 689/19.01.2024 г., депозирана от В. Й. Б., ЕГН: **********, против решение № 588 от 19.12.2023 г., постановено по гр. дело № 1738/2023 г . по описа на Районен съд – Дупница, с което първоинстанционният съд е отхвърлил предявения от ищеца и настоящ въззивник иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, за осъждане на ответника Прокуратура на Република България да заплати на ищеца следните суми: 1/ 10 000 лв. - обезщетение за причинени на Б. неимуществени вреди, изразяващи се в нравствени, емоционални и психически терзания на личността, накърнена чест и достойнство, уронен престиж и добро име в обществото, силно неудобство, чувство на унижение, притеснение и несигурност, загуба на доверие в националните правозащитни институции, претърпян силен стрес, страх, напрежение, поругаване на личното му достойнство, нарушаване на конституционните му права, опетняване на доброто му име сред близки и познати, поради поддържано обвинение срещу него, вследствие на което е бил осъден от ОС - Кюстендил на наказание „лишаване от свобода“ за срок от шест месеца и търпял наложеното му наказание в продължителност на 30 (тридесет) дни, което по начало не е следвало да търпи; 2/ 1882 лв. – обезщетение за причинени на Б. имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността му да получи една средна месечна за страната работна заплата, докато е бил лишен от свобода, и двете суми ведно със законната лихва от 24.04.2023 г., на която дата е постановено Решение № 144/24.04.2023 г. по НДВ № 166/2023 г. по описа на САС.

С въззивната жалба решението се обжалва изцяло като се поддържа, че същото е неправилно, поради противоречието му с материалния закон. Въззивникът твърди, че погрешно районният съд е приел, че не e налице незаконосъобразност на актовете, вследствие постановяването на които В. Б. ефективно е търпял наказание „лишаване от свобода“. Изтъква се, че присъдата по НОХД № 304/2022 по описа на PC-Дупница е била 1 протестирана не само относно квалификацията на престъплението, но и относно размера на наложеното наказание. Поддържа се, че доколкото наказанието е част от присъдата, то при промяна на същото винаги ще е налице незаконосъобразност на самата присъда, дори ако подсъдимият не е бил изцяло или частично оправдан по повдигнатите му обвинения. Сочи се, че с крайния съдебен акт на Софийски апелативен съд е постановено, че Б. не следва да търпи наказание „лишаване от свобода“, което доказва незаконосъобразността на решението на въззивната инстанция.

Акцентира се върху това, че наличието на вина не е елемент от фактическия състав, обективиран в нормата на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ. Допълва се, че при обективната отговорност, какъвто е настоящият случай, се прилага принципът на риска, като отговорността за вреди се поема от този, който е създал риска. При обвинение в извършване на престъпление рискът е за прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес, поради което въззивникът смята, че е претърпял претендираните вреди, вследствие на поддържаното обвинение от страна на българската прокуратура. Сочи се, че именно Прокуратурата е изискала изменението на присъдата, постановена на 27.06.2022 г. от Дупнишкия районен съд по НОХД № 304/2022 г. в частта относно наказанието, а видно от Решение № 144/24.04.2023 г. по НДВ № 166/2023 г. по описа на САС така протестираната присъда е била правилна.

Поддържа се, че извършеното с Постановление от 04.05.2023 г. на РП – Кюстендил приспадане на времето, през което въззивникът е бил приведен в затвора в гр. Бобов дол, от срока на изтърпяване на финално наложеното наказание „пробация“, респективно на определените пробационни мерки, не представлява обезщетение за претърпени неимуществени или имуществени вреди, каквито се претендират в настоящото производство. Допълва, че освен че не представлява обезщетение за вреди, приспадането по реда на чл. 417 НПК е извършено за 27 дни, а не както е следвало – за 29 дни, в които въззивникът твърди, че обективно е бил задържан в пенитенциарното заведение.

По изложените аргументи се отправя искане обжалваното решение да се отмени изцяло и вместо него да се постанови друго, с което въззиваемият Прокуратура на Република България да бъде осъден да заплати на въззивника обезщетение в размер на 10 000 лв. – за претърпени неимуществени вреди, както и обезщетение в размер на 1882 лв. имуществени вреди (пропуснати ползи) от нереализиран трудов доход. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ГПК ответникът в първоинстанционното производство Прокуратура на Република България не е подал отговор на въззивната жалба. В проведеното по делото открито съдебно заседание представляващият ответника прокурор от ОП – Кюстендил, прокурор М., изразява становище, че решението на първоинстанционния съд е обосновано, законосъобразно и мотивирано. Поддържа, че същото е постановено в съответствие с всички събрани по делото доказателства, поради което моли да бъде потвърдено, а въззивната жалба да бъде оставена без уважение.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Както беше посочено въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционния такъв само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на обжалваното решение той е обвързан 2 от посочените в жалбата пороци.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на РС - Дупница, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Като страна по Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи Република България е обвързана от нейните разпоредби, като е задължена да съблюдава спазването им и при допуснати нарушения, от които за гражданите или юридическите лица са произтекли имуществени или неимуществени вреди, носи отговорност за тяхната обезвреда. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ , съгласно която държавата отговаря за вреди, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от КЗПЧОС.

Изхождайки от релевираните в исковата молба твърдения се налага извод, че се претендира обезщетяването на вреди произтичащи от нарушение на чл. 5 КЗПЧОС във връзка с изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в периода от 23.01.2023 г. до 20.02.2023 г., което впоследствие е било заменено с наказание „пробация“. Разпоредбата на чл. 5, § 1 КЗПЧОС предвижда, че всеки има право на свобода и сигурност и никой не може да бъде лишен от свобода освен в лимитативно посочените случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона. В съответствие с чл. 5, § 1, б. „а“ КЗПЧОС за законно се приема лишаване от свобода на лице по силата на постановена от компетентен съд присъда.

Предвид изложените по-горе данни от фактическа страна, съдът намира, че в конкретния случай не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата чрез процесуалния субституент - Прокуратура на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ. От събраните по делото доказателства не може да се направи категоричен извод за основателност на исковете, тъй като не се установява да е налице увреждане, което да е в причинна връзка с действия на прокуратурата по повдигане и поддържане на обвинението, както и с действия или бездействия по упражняване на вменените с разпоредбата на чл. 5 ЗИНЗС задължения за надзор за спазване на законността при изпълнение на наказанията съгласно ЗСВ. Действително, вследствие възобновяване на наказателното производство по реда, предвиден в глава 33 от НПК, като краен резултат, на въззивника е наложено наказание „пробация“ вместо „лишаване от свобода“. Следва обаче да се посочи, че през периода на частично изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ решението на ОС Кюстендил от 05.01.2023 г. по ВНОХД № 497/2022 г. е било влязло в сила и все още не е било изменено. Същото е подлежало на изпълнение като направеното искане за възобновяване на наказателното производство не е довело автоматично до спиране на изпълнението на наказанието. В периода от привеждане в изпълнение на наказанието до постановяване на определението на САС за спирането му, наказанието е търпяно на законно основание, поради което настоящият съдебен състав не намира да е налице нарушение на чл.

5, § 1 КЗПЧОС. Следва да се отбележи, че въззивникът е бил признат за виновен, включително с решението на САС, именно по обвинението, за което е бил привлечен като обвиняем и за което е внесен обвинителният акт в съда от районна прокуратура Кюстендил, поради което не може да се приеме, че процесните действия или актове на прокуратурата са били незаконосъобразни като прокуратурата не е разполагала и с правомощие да спре изпълнението на наложеното от ОС – Кюстендил наказание.

Основателността на предявените искове се предпоставя от това по делото да се установи, че настоящият въззивник е бил лишен от свобода без да е било налице някое от лимитативно посочените в чл. 5, § 1 КЗПЧОС основания, да е претърпял твърдените имуществени и неимуществени вреди, като между незаконното лишаване от свобода и вредите следва да е налице пряка причинно-следствена връзка. Съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест за установяване на релевантните факти е възложена на ищеца, като с оглед разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ той е освободен от задължението да установява вината на длъжностните лица за настъпване на претендираните 3 вреди. Доколкото въззивникът е бил осъден по повдигнатото му обвинение, не може да се приеме, че действията на прокуратурата именно по повдигането и поддържането на същото, са неправомерни по смисъла на закона или че пряко следствие от извършването им е настъпването на твърдените имуществени и неимуществени вреди. При наличие на постановена влязла в сила осъдителна присъда прокуратурата не носи отговорност за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ.

Във връзка с извършеното с Постановление от 04.05.2023 г. на РП – Кюстендил приспадане на времето, през което въззивникът е бил приведен в затвора в гр. Бобов дол, от срока на изтърпяване на финално наложеното наказание „пробация“ следва да се отбележи, че целият период, в който е търпяно наказание „лишаване от свобода“ е приспаднат от окончателно наложеното наказание. В тази връзка съдът приема за неоснователно твърдението на въззивника, че в справка с изх. № 16/20.02.2023 г. от Затвора – гр. Бобов дол времето, в което той е търпял процесното наказание „лишаване от свобода“, е изчислено неправилно. Настоящият състав съобразява също, че Европейският съд по правата на човека в своята практика многократно е приемал по отношение на дължимото обезщетение, че то не следва бъде анализирано изолирано, а в рамките на всички мерки, които са били предприети от националните власти. Имайки предвид тази принципна постановка, настоящият съдебен състав приема, че дори и да се приеме, че наказанието „лишаване от свобода“ е незаконосъобразно наложено, след като срокът, в който е било търпяно е приспаднат от финално наложеното наказание, обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ не се дължи. Възприемането на обратната теза би довело да това, че за едно и също нарушение лицето би било обезщетено два пъти – и чрез редуциране на наказанието, и парично, което би било в противоречие с принципа за недопускане на неоснователно обогатяване (в този смисъл определение № 285/12.04.2021 г. по гр. д. № 31/2021 г., III ГО на ВКС.