Определение № 661 от 19.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 661 гр. София, 18.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Галина Иванова като разгледа докладваното от Костадинка Недкова Касационно търговско дело № 20238002900122 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е въз основа на две идентични касационни жалби на ответниците по делото Илиян Т. Б. и от „Б. и сие земеделски производител“ ООД срещу решение № 301/05.05.2022г. по в.т.д. № 542/2022г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 260076/14.01.2021г. по т.д. № 132/2020г. на Софийския градски съд, с което по реда на чл. 422 ГПК е установено, че „Б. и сие земеделски производител" ООД и И. Т. Б. дължат солидарно на „Брисегруп България" ЕООД сумата от 14 700 евро по запис на заповед от 5.04.2015г., ведно със законната лихва върху нея от 22.04.2015г., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 15.02.2016г. по ч.гр.д. № 22008/2015г. на Софийския районен съд, като са им възложени и разноските.

Касаторите искат отмяна на въззивното решение като неправилно, поради необоснованост, противоречие с материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения. Поддържат следните твърдения: При издаването и авалирането на записа на заповед и при проверка на същия от външна страна се установява липса на безусловен характер на процесния запис на заповед, тъй като в процесния запис на заповед е посочена каузалната сделка, от която произтича вземането по менителничния ефект. В конкретния случай записът на заповед е обвързан при издаването си с две каузални правоотношения договор за продажба и договор за цесия. Лицето в полза, на което е издаден записът на заповед, е цесионер. Налице е злоупотреба с право, доколкото предвидения срок за плащане /времето от датата на издаване до датата на падежа/ е твърде кратък. Записът на заповед е следвало да бъде предявен. Липсва проверка по движението на делото и спазване на сроковете, доколкото искането по чл.417 ГПК е от 2015г., а делото по иска по чл.422 ГПК е образувано една през 2020г. Неправилно представените писмени доказателства от ответниците не са приобщени по делото. Позовават се на решение № 163/17.01.2012г. на по 1 т.д. № 965/2010г. на ВКС. Претендират присъждане на разноски по делото.

Ответникът по жалбата и ищец по делото, „БРИСЕГРУП БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендира присъждане на направените разноски за настоящата инстанция, като представя списък по чл.80 ГПК..

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

По делото е безспорно установено между страните, че на 5.04.2015г. „Б. и сие зе ‐ меделски производител" ООД, представлявано от управителя И. Т. Б., е издал в полза на „Брисегруп Бълга рия" ЕООД запис на заповед, с който безусловно се е задължил да му заплати сумата по него от 14 700 евро при настъпване на па дежа на 9.04.2015г. по посочената банкова сметка на поемателя в „Юробанк България" АД. В записа на заповед е посочена каузал ната сделка, от която произтича вземането по менителничния ефект, а именно договор за покупка-продажба от 18.02.2013г. и договор за цесия от 31.03.2015г.

Записът на заповед е авалиран от управителя на „Б. и сие земеделски производител" ООД И.

Т. Б. като физическо лице, който го е подписал в качеството на поръчител.

По заявление на „Брисегруп Бълга рия" ЕООД от 22.04.2015г., по ч.гр.д.№ 22008/2015г., Софийски ят районен съд е издал заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 15.02.2016г. в полза на заявителя срещу солидарните длъжниците „Б. и сие земеделски производител" ООД и И. Т. Б. за сумата от 14 700 евро, дължима по силата на издадения на 5.04.2015г. запис на заповед, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.04.2015г. до окончателното й изпла щане, както и за разноските, направени в заповедното производ ство в общ размер от 1486,01 лева. В срока по чл.414, ал.2 ГПК с писмени възражения от 5.07.2018г. (в ред. от ДВ, бр.86 от 27.10. 2017г.) длъжниците са оспо рили вземанията по заповедта, поради което заявителят е предявил в законоустановения срок настоящите установителни искове по реда на чл.422 ГПК.

От представените в първоинстанционно производство извлечения от движението на разплащателна смет ка на „Б. и сие земеделски производител" ООД е установено, че на 17.09.2013г. по сметката на „Брисегруп Бълга рия" ЕООД е извършен превод на сумата от 7000 лева по фактура за препарати от 2013г. (без данни за № и дата на издаването й); на 2.10.2013г.- на сумата от 5875.50 лева по сметката на чуждестранно юридическо лице „Брисегруп СРЛ", Румъния, по инвойс фак тура № 201/29.03.2013г., както и платежно нареждане от 2.10.2013г. за сумата от 3000 евро, въз основа на което „Б. и сие земеделски производител" ООД е наредило същия превод, както и инвойс фактури, издадени от „Брисегруп СРЛ", Румъ ния съответно под № 201/29.03.2013г. за сумата от 12 350 евро и № 203/29.03.2013г. за сумата от 1534 евро. С определение от о.с.з. на 2.10.2020г. съставът на Софийския градски съд е оставил без уважение искането за приемане на споменатите документи като доказателства по делото, по съображения, че те са представени след изтичане на двуседмичния срок, даден с определение на съда от о.с.з. на 3.06.2020г., във връзка с разпределение на дока зателствената тежест, извършено с доклада по делото в същото заседание.

Апелативният състав е намерил записът на заповед от 5.04.2015г. за редовен от външна страна, доколкото съдържа съществените реквизити по чл.535 ТЗ - наименованието 2

„запис на заповед" в текста на документа, безусловно обещание да се плати посочената в него парична су ма, името на поемателя- лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати, дата и място на издаването и подпис на издателя. Констатирал е, че в него е посочен и факултативен реквизит от съ държанието му- падежът на задължението за плащане- 9.04.2015г. Апелативният състав е споделил становището на първоинстанционния съд, че с оглед т.4д от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. от тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, посочването на каузалното правоотношение в за писа на заповед не се отразява на неговата действителност. Приел е, че от една страна, такова отбелязва не не накърнява реквизитите по чл.455, т.2 и чл.535, т.2 ТЗ, а от друга обективно е от значение при доказването на иска по чл.422 ГПК, когато длъжникът е подал възражение срещу за поведта за незабавно изпълнение по чл.417, т.10 ГПК, доколкото обичайно записите на заповед се издават именно като сред ство за обезпечаване на парични задължения, произтичащи от сключени договори. Счел е, че в случая начинът на посочването на договорите, от които произтича каузалното правоотношение - дого вор за покупко-продажба от 18.02.2013г. и договор за цесия от 31.03.2015г., указва единствено на обезпечителната функция на записа на заповед по отношение на тях, и не накърнява безусловния характер на менителничното изявление, обективирано в него, а оттам и абстрактния характер на менителничното задъл жение за плащане.

Намерил е за неоснователно правоотлагащото възражение на жалбоподателите, направено в т.4 от отговора на исковата молба, че вземането не е изискуемо, тъй като записът на заповед не им е бил предявен. Позовал се е на т.3 от ТРОСТК № 1/28.12.2005г. по тълк. д. № 1/2004г., на ВКС, че по своята правна същност предявя ването на записа на заповед за плащане представлява покана за изпълнение на менителничното задължение, като форма на оказване на необходимо съдействие от страна на кредитора, по ради което е предпоставка само за поставянето на длъжника в забава. По аргумент от чл.514, ал.1 ТЗ непредявяването на записа на заповед за плащане в срок води до загуб ване на правата по него по отношение на регресно отговорните лица- джирантите и техните авалисти, но не се отразява на пра вата на поемателя към издателя на записа на заповед и неговия авалист.

Затова неплатеният на падежа запис на заповед е несъдебно изпълнително основание и въз основа на него кредиторът може да се снабди с изпълнителен лист срещу издателя и неговия авалист, независимо от това дали го е предявил за плащане.

Намерил е за неотносимо към наличието на валидно възникнало задължение по записа на заповед възражението на жалбоподателите, поддържано в първоинстанционно производство, че в ис ковата молба ищецът не е посочил каузалната сделка във връзка с която е издаден менителничният ефект, определена от тях ка то „основна". Позовал се е на т.17 от ТРОСГТК № 4/2013г., че вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, обективирана в ценна книга, при която основанието е извън съдържание то на документа, поради което, при редовен от външна страна менителничен ефект и заявено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Също така се е позовал на трайната съдебна практика, че при заявено от ответника общо възражение за липса на каузално правоот ‐ ношение, което да е свързано с издаване на ценната книга, ище цът - поемател не е длъжен да доказва възникването и съществу ването на вземане по каузално правоотношение, както и че об щото неконкретизирано възражение за липсата на каузално правоотношение е равнозначно на липса на относително въз ражение и не възлага в тежест на ищеца да установява вземането си по ефекта, като произтичащо от такова правоотношение, дори да го е посочил в исковата молба - в този смисъл: решение № 78/17.07.2009г. на I т.о. по т.д. № 29/09г. на ВКС, решение № 38/11.09.2015г. по т.д. № 854/2012г. на ВКС, решение № 87/11.07.2016г. по т.д. № 1093/2015г. на ВКС, решение № 5/02.02.2012г. по т.д. № 75/2011г.

3 на I т.о. ВКС и решение № 105/23.10.2012г. по т.д. № 515/2011г. на I т.о. на ВКС. Счел е, че това се отнася и за случаите, при които записът на заповед съдържа указание за каузалното правоотношение, за чието обезпечаване е издаден ефектът. Споделил е трайната практиката на Върховния ка сационен съд, обективирана в: решение № 26/24.04.2014г. по т.д. № 102/13г. на II т.о. на ВКС, реше ние № 248/28.01.2019г. по т.д. № 213/2018г. на ВКС и др., че погасяването на поетото от издателя менителнично задължение, вследствие погасяване на обезпеченото със записа на заповед ка узално правоотношение между него и поемателя, е ирелевантно за отговорността на авалиста. Съответно противопоставянето на личните (су ‐ бективни, релативни) възражения от страна авалиста, основани на каузалното правоотношение между приносителя и хонората, е допустимо само в случаите, при които авалистът също е страна по това каузално правоотношение или в хипотезите, изведени в съдебната практика по тълкувателен път от нормите на чл.289 и чл.465, във връзка с чл.537 ТЗ, а именно, при не добросъвестност на поемателя, разбирана като знание за наличието на лични възражения по каузалното отношение с хонора та, или когато поемателят е осъществил злоупотреба с право, когато при знанието на тези обстоятелства той е предявил взе мането си по ефекта с намерение да увреди издателя или ава листа. Разпределил е доказателствената тежест за установяване на тези предпоставки на авалиста съобразно чл.154, ал.1 ГПК. Съдът е констатитарл, че в случая авалистът И. Т.Б. не е страна по каузалното правоотношение, а осъщес твява само органното представителство на една от страните по него - дружеството-купувач по твърдяния договор и издател на ефекта, като същевременно той не е навел доводи, нито е осъ ществил доказване на недобросъвестност или злоупотреба с пра во на поемателя - ищец в производството, а оттам- не е устано вил възможността си да противопостави на ищеца личните възражения на хонората по каузалното правоотношение - твърдя ния договор за доставка, по който не е страна, поради което не говото възражение е недопустимо. Поради изложеното, съдът е приел за допустимо само субективното възражение на издателя на процесния запис на заповед и страна по твърдяната каузална сделка „Б. и сие земеделски производител" ООД, но не и това на авалиста- физическо лице - негов управител.