Решение № 2127 от 07.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2127 гр. София, 07.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20231100510902 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от Н. П. Г. срещу решение № 6974/04.05.2023г. постановено по гр.д. № 28132/2022г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 128 състав, в частта, с което са уважени спрямо него предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове по реда на чл.422 от ГПК, както следва:

-с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 2220.17 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.11.2017 г. до 30.04.2019 г. за топлоснобден имот, с абонатен № 52599, представляващ ****, находящ се гр.София, ж.к.Свобода бл.****, ведно със законна лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК - 18.12.2020 г. до изплащане на вземането

-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 343.68 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2018 г. до 09.12.2020 г. върху горепосочената главница; и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 63899/2020 г. по описа на СРС, 128 състав, както и в частта, с което е осъден да заплатят разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на Софийски районен съд /СРС/ е неправилно и необосновано, постановено при допуснати нарушения на материалния закон и на съществени процесуални нарушения. Твърди, че съдебните актове, са нищожни като постановени от незаконен състав – съдии, които не са избрани по надлежния ред включително и на които не им разпределено процесното дело на случаен принцип, въз 1 основа на уредба- заповедно производство, която противоречи на Конституцията и законодателството на Европейския съюз и което има приоритет над незаконното национално законодателство. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е допуснал изслушването на СТЕ и ССчЕ да бъдат изготвени въз основа на документи, които не са представени по делото и несъществуващи фактури. Твърди, че е налице непоискана доставка и дори нанесени вреди от страна на ищцовото дружество, при условие, че ответника не ползва предоставените от него услуги – радиаторите са премахнати и не ползва топло вода.

Предвид изложеното, въззивникът претендира решението в обжалваната му част вкл. и в частта, с която са осъден да заплати на ищеца разноски, да бъде отменено и постановено друго, с което се отхвърлят изцяло исковете.

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор, с който оспорва наведените пороци на решението във въззивната жалба, счита, че същото е постановено при правилно приложение на материални и процесуалния закон, намира го за обосновано и правилно, моли да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес и е допустима, а разгледана по същество съдът счита, че същата е неоснователно по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно, а в обжалваните части – допустимо.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Във връзка с наведеното възражение за нищожност на съдебните актове:

Законът не определя с изрична правна норма кое съдебно решение е нищожно. По естественото си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор.

Основанията за нищожност се извеждат по тълкувателен път в съдебната доктрина и практика и които са непротиворечиви и константни в смисъл, че: нищожно е всяко решение, което не може да бъде припознато като валиден съдебен акт, а именно:

-постановено от незаконен състав;

-когато е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда, -когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, 2

-когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост /решение № 668 по гр.д. №1790/2009г. на I г.о. на ВКС /.

Под незаконен състав следва се разбира както от лице, което по съответния ред не е придобило качеството на съдия, така и от лице, което макар и да има такова качество не е в изискуемия от закона съдебен състав -например постановено еднолично, при условие, че е необходимо постановяване на съдебния акт от съдебен състав.

В настоящият случай,както заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК, така и обжалваното съдебно решение е издадена и подписана от съдия С.И. – назначена с решение на ВСС като съдия след провеждане на съответната процедура по ЗСВ вр. КРБ.

Правилото за случайно разпределение на делата, уредено в чл. 9 ЗСВ, е отражение на основни конституционни принципи, върху които се гради правосъдието и правовата държава. Целта е да се гарантира независимостта на съда, като се ограничат факторите, които биха поставили под съмнение безпристрастността на съдията докладчик, както и да се пресече въздействието на външни обстоятелства, които биха указали влияние върху вътрешното убеждение. Принципът за случайно разпределение на делата съответства и на чл. 6 § 1 от ЕКПЧ, който гарантира правото на всеки правен субект да потърси зашита и съдействие при упражняването на своите граждански права и задължения от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Липса на приложен протокол от извършено случайно разпределение в делото към датата на образуване на гр.д. № 2416/2012г., не определя дефинитивно, че разпределението е извършено в нарушение на принципа за случайно такова. Напротив, към цитираната дата – 03.02.2012г., ЗСВ и съответно Правилника за администрацията в районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища /отм/, Правилата на ЗСВ за разпределение на делата, не поставя императивно изискване случайното разпределение да бъде доказвано чрез прилагане на писмено документи по всяко едно дело, същото е видно от системата за разпределението на дела и може да бъде установено във всеки един момент. В този смисъл, ответникът не е установил конкретни нарушения при случайното разпределение на дела, извършвано в Софийски районен съд или Софийски градски съд, като общото направено такова, следва да се приеме за неоснователно.

Отделно от горното, при наличие на основание за отвод от страна на съдията разглеждащ делото по смисъла чл.22 от ГПК и ненаправен такъв, то постановения съдебен акт не е нищожен, а горните обстоятелства следва да бъдат преценявани в хода на инстанционния контрол на съответния съдебен акт, като изрично в мотивите на ТР 1/ 2023 от 21.11.2023 г., с което е отклонено искането за постонвяване на тълкувателно решение, е посочено, че трайна и непротиворечива е съдебната практика, че незаконосъобразният отказ на съда да се отведе на основание чл. 22 ал. 1 т. 6 ГПК представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението.

Несъмнено съдебните актове – заповед за изпълнение и съдебно решение постановено по реда на чл.422 от ГПК са издадени в рамките на правораздавателната власт на съда.

Наведените от въззивника възражения срещу законността на въведеното с ГПК от 2008г. „заповедно производство“ и противоречието му с Конституцията на Република България, както и с европейското законодателство, са неоснователни.

Действително, при наличие на противоречие между закон и конституционна норма, съдът е длъжен да приложи последната, поради съдържанието на чл.5 ал.1, ал.2 от Конституцията на Република България, според които Конституцията е върховен закон и 3 другите закони не могат да й противоречат, съответно разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.

В настоящият случай не се установява глава 37 от ГПК в нейната цялост да противоречи на конкретна разпоредба или принцип от Конституцията на Република България, нито на конкретен международен акт по смисъла на чл.5 ал.4 от КРБ. / международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат /.

В допълнение следва да бъде посочено, че с решение № 12/02.10.2012 г. по конституционно дело № 4/12 г. на КС на РБ е прието, че учреденото с действащия ГПК заповедно производство отговаря на европейските тенденции за опростяване и скъсяване на съдебните процедури, прогласени и с Регламент /ЕО/ № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане, особено по дела, по които не съществува действителен правен спор, а съдебната намеса се налага единствено за да осигури снабдяването на кредитора с изпълнително основание, даващо му възможност да пристъпи към принудително събиране на вземането си.

Съдебни актове - заповед за изпълнение, съдебно решение са издадени в изискуемата писмена форма.

Още при постъпване на исковата молба първоинстанционният съд, съответно при постъпване с въззивна жалба, въззивният съд е направил преценка за допустимост и редовност на исковата молба и след като е преценил, че отговаря на изискванията на чл.127 и чл.128 от ГПК съдът е изпратил препис от същата на ответниците за даване на отговор по реда на чл.131 от ГПК.

Издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е въз основа на редовно заявление /в противен случай, заявлението би било отхвърлено, освен ако се касае за държавна такса/. Обстоятелството, че в заявлението, не се сочат отделните пера, въз основа на която се е формирала претендирата главница като цена на потребена топлинна енергия, не е обстоятелство обосноваващо нередовността на заявените пред съда претенции.

Предявеният иск е с изложени фактически обстоятелства въз основа на които ищецът претендира заплащането на определена сума – ясно е посочен начина на формиране на главницата и лихвата т.е. петитума е ясен и в съответствие с обстоятелствената част на исковата молба.

Именно след подадено в срок възражение по чл.414 от ГПК от ответниците и във връзка с дадените указания по реда на чл.415 ал.1 от ГПК, заявителят е предявил установителните искове по чл.422 от ГПК в преклузивния срок. Т.е. изпълнени са всички условия за допустимост на производството.

По същството на спора:

4

От представените писмени доказателства – договор за продажба обективиран в нотариален акт № 5, том І, рег.№ 593, нот.дело № 5/2005 г. и договор за доброволна делба от 2011г., а и ответникът изрично призвава, че за процесния период е собственик на топлоснабден имот- ****, находящ се гр.София, ж.к.Свобода бл.****. те Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.