Определение № 8341 от 18.02.2025, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 8341 гр. София, 18.02.2025 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИВЕЛИНА М. С. като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. С. Гражданско дело № 20241110160055 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 140 ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, срещу М. К.

М., ЕГН ********** и З. С. М., ЕГН **********, с която по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните дължимостта на сумите по издадената на 03.06.2024 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК по ч. гр. д. № 27897/2024 г. по описа на СРС, I ГО, 48 състав, както следва: че М. К.

М. дължи на ищеца цена на доставена от дружеството топлинна енергия в размер на 1943,26 лв. за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законна лихва за периода от 10.05.2024 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 270,96 лв. за периода от 15.08.2022 г. до 22.04.2024 г., цена на извършена услуга за дялово разпределение в размер на 20,42 лв. за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законна лихва за периода от 10.05.2024 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 4,67 лв. за периода от 16.07.2021 г. до 22.04.2024 г. върху цената на извършена услуга за дялово разпределение; че З. С. М. дължи на ищеца цена на доставена от дружеството топлинна енергия в размер на 1943,26 лв. за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законна лихва за периода от 10.05.2024 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 270,95 лв. за периода от 15.08.2022 г. до 22.04.2024 г., цена на извършена услуга за дялово разпределение в размер на 20,42 лв. за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законна лихва за периода от 10.05.2024 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 4,67 лв. за периода от 16.07.2021 г. до 22.04.2024 г. върху цената на извършена услуга за дялово разпределение, дължими за имот – апартамент № 42, находящ се в гр. С................... с абонатен № 316940.

Ищецът твърди, че по силата на възникнало с ответниците договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия за битови нужди при общи условия е доставил на ответниците на адреса на топлоснабдения имот: гр. С................... ап. 42, абонатен № 316940 за процесния период топлинна енергия, като купувачите не са престирали насрещно – не са заплатили дължимата цена. Поддържа, че ответниците са собственици на топлоснабдения имот, с оглед което и имат качеството на потребители на услугите на ищеца. Сочи, че поради неплащане на задълженията за топлинна енергия на падежа съгласно приложимите към договора общи условия, ответниците са изпаднали в забава, с оглед което и претендира обезщетение за периода на забавата в размер на законната лихва. Поддържа, че съгласно чл. 139 ЗЕ разпределението на ТЕ между клиентите в СЕС се извършва по системата за дялово разпределение при наличието на договор с лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Сочи, че в настоящия случай услугата дялово разпределение на ТЕ в сградата се извършва от „Н.” АД на база реален отчет на уредите за 1 дялово разпределение в съответствие с разпоредбите на Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, за което също се дължи възнаграждение. Счита, че е легитимиран да претендира стойността на услугата за дялово разпределение на топлинната енергия през процесния период, както и лихва за забава върху това вземане. Моли за уважаване на предявените искове и за присъждане на разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК са постъпили отговори от ответниците, с които оспорват исковете при доводи за недопустимост на производството и неоснователност на претенциите. Твърдят, че разпоредбите на ЗЕ, които задължават собственика на имот да е потребител на топлинна енергия и клиент на ищеца противоречат на правото на ЕС и решения на Съда на ЕС, които посочват в отговорите. Излагат доводи, че нямат качеството на клиенти на топлинна енергия, тъй като липсва сключен писмен договор с ищеца, като в тази връзка излагат съображения, че разпоредбите на ЗЕ влизат с колизия с разпоредбите на ЗЗП, който именно следва да се прилага като по-благоприятен закон. Оспорват да са обвързани от общите условия на ищеца, като евентуално твърдят, че същите съдържат неравноправни клаузи. Считат, че искът за заплащане на цена за услуга дялово разпределение е недопустим, тъй като ищецът предявява чужди права. Релевират доводи, че заповедта за изпълнение е нищожна, съответно предявените искове са недопустими, което обосновават с практика на Съда на ЕС и норми от общностното право. Сочат, че е налице непоискана доставка по смисъла на чл. 62 ЗЗП, а по същество и оспорват доставката на топлинна енергия. Позовават се на решение по адм. д. № 13721/2017 г. по описа на ВАС.

Поддържат, че не е доказана продажба на топлинна енергия, както и че в случай, че е начислена енергия за сградна инсталация, същата е недължима. Признават разходите за подгряване на топла вода в имота по показанията на водомера. Твърдят, че Общото събрание на Етажната собственост не е компетентно да сключва сделки на потребление от името на собственици/ползватели, както и че едностранното определяне на цена от доставчика на топлинна енергия, дори и при наличие на писмен договор, се основава на неравноправна клауза, водеща до нищожност на договора. Позовават се на нарушения на европейското законодателство, подробно посочени в отговорите на исковата молба. Правят възражение, че ищецът не разполага с оборудване в абонатната станция, чрез което да контролира и да докаже, че продава енергия според потребностите на купувачите. Позовават се на практика на ВАС - Решение № 5973/10.05.2010 г., съгласно което начисляването на лихви върху прогнозните сметки е нищожно, съответно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от Общите условия е противозаконна. Считат, че сумите по прогнозните вноски не са ликвидни, съответно не следва да се олихвяват. Въвеждат възражение за изтекла погасителна давност. Правят искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС, както и за сезиране на Конституционния съд, включително за спиране на делото поради наличието на отправено преюдициално запитване от страна на РС – Пловдив относно някои от посочените в отговора въпроси (дело С-760/23), за които също е поискано отправяне от настоящия съд на преюдициално запитване. Молят за отхвърляне на исковете. Претендират разноски.

За допустимостта на производството съдът следи служебно по време на цялото производство и доколкото ищецът е процесуално легитимиран да предяви настоящите искове, с оглед подаденото от ответниците възражение в заповедното производство, за ищеца е налице правен интерес от предявяване на установителните искове. Наличието или липсата на процесуална легитимация на едно лице се извежда от твърденията на ищеца в исковата молба, а дали тя съответства на материалната легитимация, която обуславя основателността на исковете, е въпрос по съществото на делото и се определя от доказването им. Предвид изложеното, производството не следва да се прекратява.

По искането за отправяне на преюдициално запитване:

Съгласно разпоредбите на чл. 628 ГПК и чл. 267 от Договора за функциониране на ЕС, българският съд отправя преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на заведеното пред него дело. В настоящия случай съдът намира, че не е налице никоя от посочените хипотези, доколкото искането не е насочено към тълкуване на изрична разпоредба от правото на Европейския съюз или на валидността на акт на органите на Европейския съюз, а е свързано 2 с установяване съответствие на законови текстове от националната правна уредба с правна регламентация, дадена от правото на ЕС, в частност на Директиви с императивен характер, което следва да бъде обсъдено при решаване на спора по същество. Същевременно съдът съобрази, че преюдициалното заключение и следователно преюдициалното запитване трябва да имат пряко отношение към предмета на делото, а в случая такова не е налице, тъй като не се касае за искане за тълкуване на разпоредби от общностното право, а на такива от националното, в частност относно съответствието им с приложимото право на Общността.

В писмените отговори ответниците отправят и искане за отправяне от съда на преюдициално запитване по въпроса относно тълкуване на разпоредбата на чл. 267 ДФЕС вр. чл. 4, § 3 ДЕС, вр. чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК, а именно как да процедира съдът когато е отправено преюдициално запитване до СЕС от който и да е национален съд на държава – членка относно валидността или тълкуването на актовете на ЕС, имащо значение за правилното решаване на конкретен спор. Искането си ищецът обосновава с отправено преюдициално запитване от Районен съд – Пловдив, по което е образувано дело С-760/2023 г. на СЕС. Както се изясни, случаите, в които е допустимо да се отправи такова запитване са изрично регламентирани в чл. 267 ДФЕС и чл. 628 и сл. ГПК, а именно когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на заведеното пред него дело. В настоящия случай, вземайки предвид формулираното от ищеца искане, съдът намира, че не е налице никоя от посочените хипотези, доколкото искането не е насочено към тълкуване на изрична разпоредба от правото на Европейския съюз или на валидността на акт на органите на Европейския съюз. По същество поставеният от ищеца въпрос е свързан с изясняване наличието на основание за спиране на делото поради отправено от друг съд преюдициално запитване, който въпрос не е пряко свързван с тълкуване на изрична разпоредба от правото на ЕС. Ето защо, искането следва да бъде оставено без уважение. Искането за спиране на производството във връзка с отправеното преюдициално запитване от РС - Пловдив по въпроси, идентични с поставени такива в хода на настоящото производство, също следва да бъде оставено без уважение, тъй като въпросите не са относими към предмета на настоящия спор на основание чл. 229, ал. 1, т. 7, вр. чл. 631 ГПК.

По искането за образуване на конституционни дела:

С отговорите на исковата молба се отправя искане за образуване на конституционно дело с оглед противоречие между чл. 195, ал. 1 АПК, от една страна и от друга чл. 4, ал. 1, вр. чл. 1, ал. 1 от Конституцията, вр. чл. 15, ал. 3 ЗНА и чл. 5, ал. 4 от Конституцията, вр. чл.

6 ДЕС и чл. 288 ДФЕС, вр. чл. 15, ал. 2 ЗНА и т. 41 от решение от 24.11.2022 г. по дело С289/2021 г. на Съда на ЕС, както и за образуване на друго конституционно дело с оглед противоречието между чл. 153, ал. 1, вр. чл. 150, ал. 2 ЗЕ, вр. чл. 4, ал. 1, вр. чл. 1, ал. 1 от Конституцията, вр. чл. 15, ал. 3 ЗНА и с чл. 5, ал. 4 от Конституцията, вр. чл. 6 ДЕС и чл. 288 ДФЕС, вр. чл. 15, ал. 2 ЗНА, вр. чл. 6 и чл. 7 от Директива 2011/83/ЕС/, чл. 9, и чл. 10 3 Актът е постановен на 31.07.2024 Директива 2012/27/ЕС, чл. 9 от Директива 2012/27 и чл.

101 и чл. 107 ДФЕС.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2 (изм. - ДВ, бр. 106 от 2023 г.) от Конституцията на Република България, всеки съд по искане на страна по делото или по своя инициатива може да сезира Конституционния съд с искане за установяване на несъответствие между закон, приложим по конкретното дело, и Конституцията, в който случай производството по делото продължава, като съдът, чието решение е окончателно, постановява съдебния акт след приключване на производството пред Конституционния съд.

Съдът, като взе предвид подробно развитите съображения в отговорите на исковата молба намира, че по отношение на отправеното от ответниците искане не са налице предпоставките по чл. 150, ал. 2 от Конституцията, поради което същото следва да бъде оставено без уважение. Първото искане касае разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК, пряко неприложима по настоящото дело, с оглед характера на предявените искови претенции и развитие на производството по реда на ГПК, а наред с това не е изяснено прякото противоречие на последната с конкретни норми от Конституцията на Република България.