Определение № 1461 от 24.03.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1461 гр. София, 24.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева като разгледа докладваното от Пламен Стоев Касационно гражданско дело № 20258002102039 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на държавата, представлявана от министъра на финансите, срещу въззивно решение № 188 от 21.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 273/2024 г. на Варненския апелативен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл.

281, т. 2 и т. 3 ГПК.

С решение № 15 от 08.01.2024 г. по гр. д. № 156/2023 г. на Варненския окръжен съд касаторът е осъден на основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, вр. с чл. 7 КРБ да заплати на Г. Й. Р. сумата от 24 442,56 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в неполучено нетно трудово възнаграждение за периода 08.07.2019 г. – 19.02.2021 г., в резултат на приемането от Народното събрание на § 50 ПЗР на ЗИДЗКПО, обн. в ДВ, бр. 98/2018 г., в сила от 01.01.2019 г., с който е променен чл. 10, ал. 1 от Закона за митниците, обявен за противоконституционен с решение № 7 от 17.07.2019 г. по к. д. № 7/2019 г. на КС на РБ (обн. ДВ, бр. 75/24.04.2019 г.), влязло в сила на 28.09.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба – 18.05.2021 г., до окончателното й изплащане.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в посочената му част, като е приел за установено, че със заповед № 3024 от 07.01.2019 г. на директора на Агенция митници е прекратено служебното правоотношение на ищеца Г. Р. относно длъжността „държавен митнически инспектор“ в Митница – Варна. Основанието за нейното издаване е обективна невъзможност на служителя да изпълнява служебните си задължения, предвид привличането му като обвиняем за умишлено престъпление от общ 1 характер и постановената несъвместимост на това обстоятелство със заеманата длъжност съгласно приетото от Народното събрание с § 50 ПЗР на ЗИДЗКПО, обн. ДВ, бр. 98/2018 г., в сила от 07.01.2019 г., изменение на чл. 10, ал. 1 от Закона за митниците /ЗМ/. Тази заповед е отменена с решение № 954 от 16.07.2020 г. по адм. д. № 965/2019 г. на Варненския административен съд, което е потвърдено с решение от 08.02.2021 г. по адм. д. № 10534/2020 г. на ВАС, а считано от 19.02.2021 г. ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. Прекратяването на служебното правоотношение на ищеца с Агенция митници е било за периода от 08.01.2019 г. до 19.02.2021 г. С решение № 7 от 17.07.2019 г. по к. д. № 7/2019 г. на КС на РБ (обн. ДВ, бр. 75/24.04.2019 г.) е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл. 10, ал. 1, изр. 2 ЗМ (обн. ДВ, бр. 15/06.02.1998 г., последно изм. ДВ, бр.

32/16.04.2019 г.), според която: „Митническите служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за умишлено престъпление от общ характер“.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът е приел, че приетият от Народното събрание противоконституционен текст на чл. 10, ал. 1, изр. 2 ЗМ е в пряка причинна връзка с уволнението на ищеца. Установената с този противоконституционен закон несъвместимост за заемане на длъжността е единствената причина за прекратяване на служебното му правоотношение. Поради това за периода на уволнението до възстановяването същият е бил лишен от възможността да получава трудовото възнаграждение, което би получил, ако не е бил уволнен. Това съставлява вреда, която е в причинна връзка с причината за уволнението. Съгласно посоченото в мотивите на ТР № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС, приложимо и към настоящия казус, разпоредбите на чл. 5, ал. 1 и чл. 62, ал. 1 от Конституцията вменяват задължение за Народното събрание да приема закони, които не противоречат на Конституцията. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение на Народното събрание и представлява деликт, тъй като е противоправно действие. Разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗКС, чрез която се осъществява баланс между принципа за правна сигурност и принципа за правна справедливост, установява задължение на Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Неизпълнението на това задължение също представлява противоправно деяние. В резултат на противоправното действие на приемане на противоконституционен закон и противоправното бездействие, изразяващо се в неуреждане на имуществените последици след обявяването на закона за противоконституционен, за частноправните субекти могат да настъпят вреди като пряка и непосредствена последица от противоправното деяние. Същите подлежат на обезщетяване от държавата чрез иска по чл. 7 от Конституцията, респ. по реда на ЗОДОВ, когато са налице специалните хипотези на чл. 2в ЗОДОВ. Доколкото органът, издал заповедта, е действал в условията на обвързана компетентност, претърпените от ищеца вреди не следва да се претендират по реда на ЗДСл и в предвидения в този закон обем. В случая основанието на предявения иск не е обезвреда на вреди, претърпени от незаконосъобразно уволнение на ищеца, а приемането на закон, обявен за противоконституционен, като не се претендира 2 повторна обезвреда на вреди, изразяващи се в неполучено основно трудово възнаграждение за периода от уволнението до 08.07.2019 г., за който период ищецът вече е възмезден на друго основание – присъденото му обезщетение по чл. 104 ЗДСл. Когато се претендира обезвреда на вреда, изразяваща се в пропусната полза /нереализиран доход/, то на обезщетение подлежи само онзи пропуск за увеличение на имуществото, което увеличение със сигурност би настъпило. И при иск за вреди от деликт предположението за наличието на пропусната полза трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, като не може да почива на логическото допускане за закономерно настъпване на увеличението. С оглед на това съдът е приел, че размерът на претърпяната от ищеца вреда следва да бъде изчислен на база получаваното от него основно трудово възнаграждение към датата на уволнението, а не с оглед евентуалния му размер, ако не беше уволняван на база получаваното възнаграждение от други лица, заемащи същата длъжност през исковия период. Кредитирайки заключението на приетата по делото съдебносчетоводна експертиза, съдът е направил извод, че неполученото възнаграждение за процесния период възлиза в общ размер на 27 158,40 лв., като след приспадане на дължимите от работодателя удръжки за ДДФЛ, сумата на дължимото обезщетение е в размер на 24 442,56 лв., до който размер исковата претенция е приета за основателна.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е осъждане на държавата пряко на основание чл. 7 от Конституцията; 2. Допустимо ли е ангажирането на деликтната отговорност на държавата при наличието на незаконно уволнение на служител вследствие на противоконституционен закон, или отговорността за вреди над размера по чл. 104 ЗДСл следва да се носи изцяло от органа но назначаване, който е прекратил трудовото/служебното правоотношение; 3. Органът по назначаване действа ли при условията на обвързана компетентност при прекратяване на служебно или трудово правоотношение въз основа на противоконституционен закон; Когато закон противоречи на Конституцията, може ли органът по назначаването да откаже да го приложи въз основа на по-горестоящия нормативен акт; 4. Ответникът или ищецът носят доказателствената тежест да установят факта, че след уволнението ищецът е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение; 5. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения; 6. Следва ли съдът да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение.

Ответникът по жалбата Г. Й. Р. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил 3 правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес с посочването от касатора на правния въпрос, като общо основание за допускането на въззивното решение до касационен контрол, се определят обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен.

Следва да се посочи, че в мотивите на ТР № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че правното основание на предявен срещу държавата иск за заплащане на обезщетение на вреди в резултат на приета законова разпоредба, която впоследствие е била обявена за противоконституционна, е непозволено увреждане – чл. 49 ЗЗД. Искът има за основание ангажиране на отговорност на държавата за вреди извън хипотезите, уредени в специални закони, което обуславя и допустимото негово разглеждане от общите съдилища. С оглед на гореизложеното съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.

Първият поставен въпрос е по съществото на спора и не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. В допълнение, във връзка с него следва да се отбележи, че в горепосоченото ТР № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че разпоредбата на чл. 7 КРБ регламентира отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи, включително Народното събрание и длъжностни лица.

Съгласно чл. 5, ал. 1 и чл. 62, ал. 1 КРБ Народното събрание е длъжно да приема закони, които не противоречат на Конституцията на Република България. Основно задължение на народните представители, което поемат под клетва на основание чл. 76, ал. 2 КРБ при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание, е да спазват Конституцията.

Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение на Народното събрание и представлява деликт, тъй като е противоправно действие.