Решение № 4519 от 20.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4519 гр. Пловдив, 20.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анна Д. Дъбова при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело № 20255330100080 по описа за 2025 година

Производството е образувано по предявен от М. М. С. против „Кредисимо“ ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от 1 430, 69 лв. (след прието изменение на иска чрез увеличаване на неговия размер на основание чл. 214 ГПК с Определение, постановено в открито съдебно заседание на 15.10.2025 г.), представляваща недължимо заплатена и получена от ответника при начална липса на правно основание по договор за потребителски кредит от 29.12.2023 г., дължима след покриване на главницата по договора, ведно със законна лихва върху главниците от датата на депозиране на исковата молба в съда – 03.01.2025 г., до окончателното изплащане на задълженията.

В исковата молба се твърди, че на 29.12.2023 г. е получила в заем от „Кредисимо“ АД сумата от 4 150 лв. Сочи, че ответното дружество предоставя потребителски кредити по заниятие, а ищецът е потребител, поради което следва да намери приложение Закона за потребителския кредит. Твърди, че независимо от получаване на заемната сума не е получил екземпляр от договора, погасителен план към него и общите условия. Предвид изложеното счита, че не е спазено изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1 ЗПК и договорът е недействителен. Сочи, че в нарушения на чл. 10, ал. 1 ЗПК не е представен препис от договора за кредит на ищеца. Оспорва да е подписал с мастилен или електронен подпис договор за кредит и Общите условия към бего. Твърди, че при сключване на договора за кредит са допуснати нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 12 и т. 20 ЗПК. Поддържа, че за периода от 1

29.12.2023 г. до датата на депозиране на исковата молба в съда е заплатил сумата от общо 5 580, 69 лв. Счита, че приложение следва да намери разпоредбата на чл. 23 ЗПК, поради което подлежи на връщане сумата, заплатена над заемната сума. така изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Кредисимо“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит ***, по силата на който в полза на ищеца е предоставена сумата от 4 150 лв., като е установен срок на кредита от 13 месеца, при годишен лихвен процент от 20 % и годишен процент на разходите от 21, 94 %. Твърди, че общият размер на плащанията по договора е от 4 659, 86 лв., като задълженията са погасени изцяло. Сочи, че процесната сума от 50 лв.е постъпила по неговата сметка и е послужила за погасяване на задълженията по договора за кредит, поради което счита, че сумата е заплатена при наличие на правно основание за това. Поддържа, че договорът за кредит отговаря на законоустановените в ЗПК изисквания за форма и съдържание. Сочи, че договорът за кредит е сключен в електронна форма и по реда на ЗЕДЕУУ процесния договор е изпратен на ищеца на посочения от него в заявлението за кредит електронен адрес – ***. Твърди, че в договора за кредит по ясен начин е посочен годишния процент на разходите и общата дължима сума. Сочи, че при определяне на размера на годишния процент на разходите задължението за поръчител, дължимо на „Ай Тръст“ ЕООД, не е включено, доколкото размерът на последното не е известен към момента на сключване на договора за кредит. Твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство – в случай на избор на такъв, се сключва след сключване на договора за кредит, поради което възнаграждението за поръчителя не е известно на кредитора към момента на сключване на договора за кредит.

Твърди, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство не представлява разход по кредита, доколкото не представлява условие за получаване на кредита. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявения иск.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

При така релевираните твърдения възникването на спорното право по предявените осъдителни искове се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки: 1) процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения комплекс на ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на ищеца в имуществото на ответника да е без правно основание – при начална липса на валидно правоотношение между страните в настоящото съдебно производство.

2

По делото е представен договор за потребителски кредит ***, сключен между М. М. С. и „Кредисимо“ ЕАД, ведно с Приложение № 1 към договора, в което са посочени условията на договора. С договора ответникът е поел задължение да предостави на ищеца сумата от 4 150 лв., срещу насрещното задължение на заемополучателя да върне сумата в общ размер от 4 659 лв. на 13 месечни погасителни вноски – в срок до 10.02.2025. В договора е установен годишен лихвен процент от 20 % и годишен процент на разходите от 21, 94 %.

Договорът е сключен при отнапред установени от кредитора Общи условия, които са представени по делото.

Договорът и Общите условия не носят подпис на ищеца и на ответника, като в производството по делото са изложени твърдени, че последният е сключен по реда на ЗПФУР.

Ищецът не оспорва обстоятелството, че е получил сумата от 4 150 лв.

От представената от ответника справка за осъществени плащания се установява, че в изпълнение на задълженията си по договора ищецът е погасил сумата от общо 5 580, 69 лв., от която сумата от 4 150 лв. за главница, сумата от 230, 57 лв. за лихва, , сумата от 11, 72 л.в за лихва за забава, сумата от 70 лв. за извънсъдебно събиране на просрочени задължения, сумата от 1 090, 47 лв. – вноска за поръчителство и сумата от 27, 93 лв. – неразпределена сума.

По делото е представена разписка *** за сумата от 630 лв., като в разписката е посочено, че ** е М. М. С., получател е „Кредисимо“ ЕАД, както и разписка *** за сумата от 4 950, 69 лв., като в разписката е посочено, че ** е М. М. С., получател е „Кредисимо“ ЕАД

Съдът намира, че от представените по делото доказателства в тяхната съвкупност следва да се приеме, че между страните е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит *** – при посочените в договора условия. Това е така, доколкото по делото е представен договор за кредит, ищецът не оспорва, че главницата, посочена в договора за кредит е усвоена, като същевременно от представените по делото разписки се установява, че последният е заплатил суми в полза на ответното дружество.

Ответникът – с оглед разпределената му от съда доказателствена тежест не установи, че договорът е сключен при спазване на условията, установени в ЗПФУР.

Доколкото представеният договор за потребителски кредит е такъв по смисъла на чл. 9 ЗПК, по отношение на последния следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за потребителския кредит.

В разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е установено, че договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Формата е за действителност и според чл. 22 ЗПК неспазването на изискването за форма на договора води до неговата недействителност.

3

В случая предвид липсата на подпис на представения договор следва да се приеме, че е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 10 ЗПК и последният не е сключен в писмена форма. В този смисъл е практиката на Окръжен съд – Пловдив – така Решение № 1028 от 14.07.2022 г. по в. гр. д. № 1425/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.

С оглед гореизложеното следва да се приеме, че приложение следва да намери разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която потребителят дължи връщане на чистата стойност по кредита. Чистата стойност на договора за паричен заем е в размер на сумата от 4 150 лв. Видно от представените по делото разписки и от представената от ответника справка за осъществени плащания е, че ищецът е погасил сумата от 5 580, 69 лв. по процесния договор за кредит. Доколкото чистата стойност на главницата по договора за кредит е в размер на сумата от 4 150 лв., заплатената сума за погасяване на задължения над този размер или сумата от общо 1 430, 69 лв. е заплатена без наличие на правно основание за това.

Предвид изложеното предявеният главен иск следва да бъде уважен в пълния му предявен размер.

С оглед основателността на главния иск не се сбъдна вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на предявения при условията на евентуалност иск.

По отношение на отговорността за разноските:

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски в размер на сумата от 57, 23 лв. за заплатена държавна такса.

В производството по делото ищецът е защитаван на основание чл. 38, ал.

1, т. 2 ЗАдв. на основание Договор за правна защита и съдействие от 28.11.2024 г., като претендира адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 443 лв.

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, 4 параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

В този смисъл с Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о., е извършена преценка на съответствието на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., която препраща към Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, с правото на ЕС съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд. Прието е, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на Наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C438/22 на СЕС. По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., препращаща към Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Изложени са съображения, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда при определяне цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: