Решение № 483 от 14.11.2022, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 483 гр. Пловдив, 14.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско дело № 20225001000468 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №26 от 14.04.2022 г.,постановено по т.д.№44/2021 г. по описа на Окръжен съд-Смолян,е осъден ответникът по делото З. „Д.“АД-гр.С.,с ЕИК *** да заплати на ищцата Р. А. Е. с ЕГН ********** сумата от 60 000 лв.,представляваща обезщетение за причинените неимуществени вреди,изразяващи се в болки,страдания и психически стрес по повод получените от нея телесни увреждания,в резултат на ПТП,настъпило на 02.08.2020 г.,което е причинено от водача на лек автомобил „Р.К.“ с рег.№*** Р.С.Е. по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите,ведно със законните лихви върху главницата,считано от 12.11.2019 г.-датата на уведомяване на застрахователя за настъпилото ПТП с извънсъдебна молба-претенция до окончателното изплащане на обезщетението,както да заплати и сумата от 258,75 лв. разноски по делото за първата инстанция,съобразно размера на уважения иск,които суми първоинстанционният съд е постановил,че следва да се преведат по сметка с IBAN : *** в „П.Б.“АД с титуляр Р. А. Е..

Със същото решение е отхвърлен предявения от Р. А. Е. с ЕГН ********** против З.

„Д.“АД-гр.С.,с ЕИК *** иск с правно основание чл.432,ал.1 КЗ във връзка с чл.380 КЗ,за разликата от 60 000 до 80 000 лв.,като неоснователен и недоказан.

1

С горното решение ответното застрахователно дружество е осъдено още да заплати по сметката на Смолянски окръжен съд дължимата ДТ в размер на 2 400 лв.,съобразно уважената част на предявения иск,а също така е осъдено да заплати на основание чл.38,ал.2 от ЗА на адв. Р. И. М.,ЕГН ********** адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство и защита на ищцата в размер на 2 796 лв. с ДДС. И на следващо място,с решението от 14.04.2022 г. на ОС-Смолян е осъдена Р. А. Е. да заплати на З. „Д.“АД-гр.С. съдебни разноски,направени в първата инстанция,в размер на 212,50 лв.,съобразно отхвърлената част на предявения иск,както и 360 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Настоящото въззивно производство е образувано на основание въззивна жалба на З.

„Д.“АД-гр.С. с ЕИК ***,подадена чрез юрисконсулт А. С.,с която решение №26 от 14.04.2022 г.,постановено по т.д.№44/2021 г. по описа на ОС-Смолян,се обжалва в частта,с която е уважен предявеният от Р. А. Е. иск за заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 25 000 лв. до присъдения размер от 60 000 лв.,ведно със законната лихва от 12.11.2019 г.Дружеството-жалбоподател счита първоинстанционното решение за неправилно в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон и противоречие със събраните и приети по делото доказателства.Твърди,че нарушението на материалния закон от първоинстанционния съд се изразява в неправилното прилагане на нормата на чл.52 от ЗЗД и в тази връзка-че присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000 лв. е завишено,с оглед принципа за справедливост и постоянната съдебна и застрахователна практика.Заявява още,че обезщетението в посочения размер не съответства на обема,интензитета и продължителността на търпените от ищцата неимуществени вреди.Счита,че обезщетение в размер на 25 000 лв. би съответствало на обществения критерий за сраведливост,регламентиран в чл.52 от ЗЗД,“при редуциране на обезщетението с коефициент за принос“.Представя с въззивната жалба платежно нареждане за изплатено на ищцата застрахователно обезщетение в размер на 25 000 лв. и лихви в размер на 6347,73 лв.,начислени за периода от 12.11.2019 г. до 13.05.2022 г.

На база изложените във въззивната жалба съображения,дружеството-жалбоподател моли да бъде отменено горното първоинстанционно решение в частта,с която е уважен предявения срещу дружеството от Р. А. Е. иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 25 000 лв.,ведно със законната лихва от 12.11.2019 г. до окончателното плащане,като се присъдят на дружеството и направените по делото разноски,съобразно изхода на спора.

Въззиваемата Р. А. Е.-ищца в първоинстанционното производство,е подала в законния срок писмен отговор на въззивната жалба,чрез пълномощника си адв.Р. М..В същия отговор е изложено становището,че въззивната жалба е допустима,но по същество е неоснователна,а обжалваното с нея решение е правилно,законосъобразно и подробно обосновано,като присъденото обезщетение за неимуществени вреди е справедливо определено,в съответствие с утвърдената съдебна практика.Подробни аргументи за обосноваване на това си становище въззиваемата развива в подадения от нея отговор и въз 2 основа на тях моли въззивната жалба да се остави без уважение и да се потвърди обжалвания съдебен акт като правилен,обоснован и законосъобразен.Моли да бъде осъдено дружеството-жалбоподател да й заплати направените по делото разноски,включително адвокатско възнаграждение за втора инстанция,определено от съда на основание чл.38,ал.2 и ал.1,т.2 във вр. с чл.36,ал.2 от Закона за адвокатурата,във вр. с чл.7,ал.2 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение,с начислен ДДС.

Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените от жалбоподателя оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за установено следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от лице /в случаяюридическо/,имащо правен интерес да обжалва първоинстанционното решение в осъдителната му част,срещу която е насочена жалбата,като заедно с това при подаването на жалбата е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 ГПК.Ето защо процесната въззивна жалба подлежи на разглеждане и преценка по същество.

Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите му.

Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява процесуално допустимо в обжалваната му част,с която е уважен частично предявения по делото осъдителен иск,а самият този иск също намира за допустим.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в процесната въззивна жалба,както и събраните по делото доказателства, Пловдивският апелативен съд приема следното:

С обжалваното решение първоинстанционният съд е разгледал осъдителен иск по чл.432,ал.1 от КЗ,предявен от Р. А. Е. против З. „Д.“АД-гр.С.,за заплащането на сумата от 80 000 лв.,представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди-претърпени от ищцата болки и страдания,в резултат на причинени й телесни увреждания при ПТП,станало на датата 02.08.2020 г.,ведно със законната лихва за забава върху претендираната главница,считано от датата на уведомяването на застрахователя за настъпилото ПТП с подадена пред него от ищцата извънсъдебна претенция на 12.11.2020 г.

По повод на предявения иск ищцата е изложила в исковата си молба твърдението,че на 02.08.2020 г. в с.С.,община З.,на ул.“В.Л.“№43,водачът Р.С.Е. на лек автомобил марка и модел „Р.К.“,с рег. №***,не е осъществил непрекъснат контрол над управляваното от него 3

МПС,вследствие на което е загубил контрол над автомобила,излязъл е в ляво извън пътното платно и се е ударил в подпорна бетонна стена,с което е реализирал ПТП и при инцидента сериозно е пострадала ищцата,която е била петник в посочения лек автомобил.Изложено е и твърдението,че за произшествието е съставен констативен протокол за ПТП с пострадали лица рег. №***/2020 г. и на водача на автомобила е издаден АУАН серия Д №***/2020 г.,а непосредствено след злополуката ищцата е била транспортирана в МБАЛ „Д.“АДгр.К.,където е била приета в отделението по Ортопедия и травматология с оплаквания за силни болки в двете ръце,невъзможност за движение на ръцете,оток на същите,деформации и други.След назначени й и проведени различни медицински изследвания,на ищцата била поставена диагноза:“Съчетано закрито счупване на диафизите на лакътната и лъчевата кост на лява ръка и счупване на долния край на лъчевата кост на дясна ръка“.На 04.08.2020 г. под обща анестезия била извършена оперативна интервенция,при която било направено открито наместване с вътрешна фиксация-радиус и улна,а също била поставена и гипсова имобилизация,а на 11.08.2020 г. ищцата била изписана от болницата с дадени й препоръки да спазва указаните й режим и поведение по отношение на увредените крайници,както и да приема предписаното й лечение.В исковата молба ищцата е изложила твърдения и за това какви болки и страдания-физически и психически,както и затруднения й е причинил пътния инцидент,респ. получените вследствие на него травматични увреждания,като твърди още,че и към момента на завеждане на делото страданията й продължават и все още тя не се е възстановила и не може да движи и да използва пълноценно ръцете си.

По повод на предявения иск е изложено и твърдението,че към момента на пътния инцидент виновният водач,управлявал горния лек автомобил,е имал валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите,сключена с ответното застрахователно дружество,с полица №***,валидна от 09.04.2020 г. до 09.04.2021 г.Твърди се също така,че на 12.11.2020 г. ищцата е отправила молба-претенция до застрахователя на отговорния за произшествието водач-ответника З. „Д.“АД,с искане да бъде определено и изплатено дължимото застрахователно обезщетение,но към момента на подаване на ИМ,въпреки че е изтекъл законоустановения срок за произнасяне по претенцията,застрахователят не е определил и изплатил на ищцата застрахователно обезщетение и това,според нея,поражда правния й интерес на основание чл.432,ал.1 от КЗ да предяви пред съда процесния осъдителен иск за заплащане на такова обезщетение.Заявява също така,че тъй като застрахователят е уведомен за настъпилото ПТП на 12.11.2020 г. с извънсъдебната молба-претенция,то същият от този момент,на основание чл.429,ал.3 от КЗ,дължи върху претендираната главница законна лихва и,която следва да бъде начислена до окончателното изплащане на главницата.

Ответникът З. „Д.“АД с ЕИК *** е подал в законния срок писмен отговор на исковата молба,с който е оспорил иска изцяло като неоснователен.Признал е единствено твърдяното от ищцата обстоятелство,че към датата на процесното ПТП е съществувала валидна валидна застраховка „Гражданска отговорност“по отношение на лекия автомобил „Р.К.“ с рег. №*** по силата на сочената в исковата молба застрахователна полица.Оспорил 4 е обаче твърдението за изключителна вина на водача на този автомобил-Р.С.Е.,за причиняването на процесното ПТП,оспорил е и описания в ИМ механизъм на произшествието,както и твърдените травми-тяхното съществуване и техния интензитет.Оспорил е с отговора си е причинно-следствената връзка между процесното ПТП и претърпените от ищцата травми,а също и твърденията за преживян стрес,душевни болки и страдания от ищцата вследствие на процесното ПТП.Противопоставил е твърдението,че към момента на завеждане на делото ищцата е напълно възстановена от получените увреждания и че ако се установи по-продължителен период на оздравяване на процесните травми,то това се дължи изцяло на неправилно проведено,закъсняло или непроведено изобщо лечение.В тази връзка ответникът е заявил,че ищцата не е спазвала препоръките на лекарите,не е провеждала рехабилитация и физиолечение за получените телесни увреждания,не е извършвала контролни прегледи при ортопед,с което е допринесла за по-бавното си възстановяване.Ответникът е противопоставил и възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата Р. Е.,обосновавайки го с твърдението,че същата е нарушила разпоредбата на чл.137а,ал.1 от ЗДвП,като не е използвала обезопасителен колан и вследствие на това е получила уврежданията,посочени в исковата молба.