Решение № 218 от 20.04.2026, Районен съд - Разлог

РЕШЕНИЕ

№ 218 гр. Разлог, 20.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗЛОГ, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Крум Ил. Динев при участието на секретаря З. М. И.-Б., разгледа докладваното от Крум Динев, Гр. дело № 20251240101506 по описа за 2025 година

Образувано е по ИМ на ищеца Г.Б.М., ЕГН*, с адрес *, насочена с/у „А.Т.“ЕООД, ЕИК:*, *, представлявано от И.М.Ш., както и "К.“ЕООД, ЕИК*, с адрес *, съдържаща следната претенция - да бъде прогласен за нищожен договор за потреб. кредит, сключен м/у страните в производството на 02.04.2025 г., като нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.1, поради противоречие със закона, както и да бъде провъзгласена недействителността на договор за поръчителство от 02.04.2025 г. поради липса на основание за неговото сключване. Процесуалният представител на ищеца претендира разноски на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Отправя доказателствени искания по чл.195, ал.1 ГПК, чл.190, ал.1 ЗЗД. В обстоятелствената част на ИМ се обосновава защо според ищеца е налице недействителност на облигационната връзка. Твърди се, че на 02.04.2025 г. кредиторът предоставил на ищеца сума от 2`000.00 лева, като посочил в договора, че сумата се отпуска при фиксиран ГЛП от 50 на сто и ГПР от 63.21%. На същата дата ищцата била задължена да сключи договор за поръчителство с първия ответник. Твърди се нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. В договора липсвала ясно разписана методика, формираща размера на ГПР, не ставало ясно кои точно разходи били включени в него. Представя правни съображения относно хар-ра на претендираното възнаграждение към дружеството поръчител. В срока за отговор по реда на чл.131, ал.1 ГПК, е постъпил такъв от ответниците, с който съображенията на ищеца за недействителност на двата договора се оспорват. Акцентира се, че разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, била спазенали Възнаграждението за поръчител не следвало да бъде включено в ГПР, тъй като същото не отговаряло на дефиницията на §.1, т.1 от ДР на ЗПК, респективно на чл.3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, а сключването му не представлявало задължително условие за предоставяне на кредита.

Съдът след като съобрази представените писмени док-ства, намира следното от фактическа страна:

С доклада по делото съдът е приел за безспорно обстоятелството, че м/у ищеца и "К.“ЕООД е сключен договор за потреб. кредит №* от 02.04.2025 г., а м/у ищеца и „А.Т.“ЕООД договор за предоставяне на поръчителство вр. с договора за кредит. В 1 настоящото производство отправя искания за провъзгласяване недействителността и на двата договора. В чл.4, ал.1 от договора за кредит страните предвидили хипотези на учредяване на обезпечения в полза на кредитора. В тази вр. бил и сключен посочения договор за поръчителство, по силата на който ищецът заплатил на поръчителя 1`994.94 лева. В договора за кредит е посочен ГПР от 63.21%.

Ответникът "К.“ЕООД признава, че единственият разход, включен в компонентите на ГПР, била уговорената възнаградителна лихва. В общите условия на кредитора е препратено към Приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК, относно начина на формиране на ГПР.

От правна страна съдът съобразява следното:

В чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1 от ЗПК, законодателят лимитивно е посочил изискванията, на които следва да отговаря договорът за потреб. кредит, сред които е и задължението същият да съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, с цел последният да бъде запознат още към датата на сключване на договора каква крайна сума следва да заплати след встъпването му в облигационно правоотношение с кредитора.

Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като този процент на разходи се изчислява по формула съгласно приложение №1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания (ал.2 на чл.19 ЗПК).

Чл.22 от ЗПК, провъзгласява, че когато не са спазени определени изисквания, на които следва да отговаря писменият договор, (чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7- 9), то той е недействителен, в който случай потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита (чл.23 ГПК). Именно кредитодателят следва да понесе последиците от липсата на определени договорни реквизити, в качеството му на икономически по-силната страна по сделката, която носи и тежестта да поднесе информацията на потребителя, свързана с основните параметри на договора, по такъв начин, че да не остава съмнение, че същият е бил наясно с тях преди да сключи самия договор.

Тези положения, отнесени към конкретиката на казуса, водят до извода, че процесната сделка не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, в какъвто смисъл са и възраженията на ищцата. Съобразно §.1, т.1 от ДР, на ЗПК, "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потреб. кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В конкретния случай от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи са включени в него и по какъв начин се формира той. Така в т.63-т.66 от Решение от 20.09.2018 г. по дело C-448/2017 г. СЕС отбелязва, че с оглед целта за защита на потребителите от несправедливи условия в договора за кредит и за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му, чл.4 от Директива 87/102 изисква кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат отражение в/у обхвата на задължението му, като непосочването на 2

ГПР в договор за кредит може да представлява особено решаващ фактор в рамките на анализа на съответната национална юрисдикция за това дали клаузата от този договор относно разходите по кредита е изразена на ясен и разбираем език по смисъла на чл.4 от Директива 93/13. Съдът обобщава, че на непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното производство, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В дело C-42/15 на СЕС пък е прието, че когато в договор за кредит е посочен ГПР, като точният му размер подлежи на уточнение след отпускането на кредита, санкция, изразяваща се в загуба от кредитодателя на правото му на лихви и разноски, се счита за пропорционална по смисъла на чл.23 от Директива 2008/48. Освен това, върховната съд. инстанция вече е имала повод да посочи (макар и не в решение, постановено по реда на чл.290 ГПК, а в определение от 01.04.2024 г. по т.д. №670/2023 г.), че отговор на въпроса трябва ли договорът за потреб. кредит да съдържа посочване на начина, по който е формиран ГПР, за да отговаря същият на императивното изискване по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, се съдържа директно в Приложение №2 „Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити“, Част III „Разходи по кредита“, поради което не е достатъчно ГПР да бъдат посочени като общ процент без яснота за отделните компоненти. Ето защо този състав на съда приема, че в договора по ясен и последователен начин следва да бъдат описани всички компонентите на формиране на ГПР. Липсата на тази индивидуализация следва да се приравни на липса на посочване на самия ГПР, който от своя страна обаче представлява задължителен елемент от договора за потреб. кредит, като тази липса рефлектира в/у действителността на сделката. На следващо място, с Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС се тълкува широко чл.3, буква ж) от Директива 2008/48 относно понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, като това означава всички разходи, които потребителят следва да заплати вр. с договора за кредит и които са известни на кредитора, като що се касае до т.нар. допълнителни услуги съдът е този, който следва да установи дали действително става въпрос за предоставяне в полза на потребителя на някакви услуги, уговорени към разглеждания в главното производство договор за кредит, а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, като при тази проверка съдът не може да се основе единствено на обстоятелството, че разглежданите услуги са били поискани свободно от потребителя при сключването на този договор за кредит (т.42-43). Именно подобна конструкция се откроява в процесния казус. Съгласно условията на договора потребителят се задължава да заплаща допълнителна цена, която е и неразделна част от погасителната вноска, лично на кредитодателя, не на гаранта, по банковата сметка на кредитора, като и самото дружество се одобрява от кредитора, като двете дружества действително са свързани такива - кредиторът е едноличен собственик на капитала на гаранта, като по този начин се възлагат единствено допълнителни разходи в тежест на потребителя, заобикаляйки императивните повели за размера на ГПР. От самия договор за потреб. кредит не става ясно дали допълнителното възнаграждение е включено в ГПР, а ако не е, същото, представляващ сигурен източник на разход, без с/у заплащането на което да стои представянето на някаква реална услуга от страна на кредитодателя, е следвало да бъде включено, в който случай размерът на ГПР ще надхвърли законоустановения праг, съгласно чл.19, ал.4 ЗПК. Едва в настоящото производство кредиторът посочва кои разходи е съобразил при изчисляване на ГПР. Ето защо съдът счита, че процесният договор е недействителен на основание 3 чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, а последиците от недействителността на договора за потреб. кредит рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията (така напр. Решение №264616 от 09.07.2021 г. по в. гр. д. №9991/2020 г. по описа на СГС, Решение №* от 21.02.2022 г. на СГС, по в. гр. д. №2806/2021 г. и др.).

При този изход на спора, разноски се следват в полза на ищеца, като в полза на процесуалния представител на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, следва да се определи възнаграждение от 200.00 €, което държи сметка за фактическата и правна сложност на делото, липсата на процесуално представителство в проведеното ОСЗ, както и липсата на процесуални усложнения пред адвоката, които да са продиктували необходимост от допълнителна подготовка.

Така мотивиран, Рг.РС на основание чл.235, ал.1 ГПК,

Р Е Ш И:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Г.Б.М., ЕГН*, с адрес *, иск с правно основание по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, по отношение на "К.“ЕООД, ЕИК*, с адрес *, че сключеният м/у дружеството и ищеца договор за паричен заем №* от 02.04.2025 г. е нищожен поради противоречие със закона, липса на задължителен реквизит;

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Г.Б.М., ЕГН*, с адрес *, иск с правно основание по чл.26, ал.2 ЗЗД, по отношение на „А.Т.“ЕООД, ЕИК:*, *, че сключеният м/у дружеството и ищеца договор за предоставяне на гаранция от 02.04.2025 г. е недействителен поради липса на основание за неговото сключване.

ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, „А.Т.“ЕООД, ЕИК:* и "К.“ЕООД, ЕИК*, да ЗАПЛАТЯТ поравно в полза на адвокат Л.К.Б., адв. възнаграждение общо на 200.00 €.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК, „А.Т.“ЕООД, ЕИК:* и "К.“ЕООД, ЕИК*, да ЗАПЛАТЯТ поравно в полза на Рг.РС, държ. такса от 81.70 €.