Решение № 14397 от 12.12.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14397 гр. София, 12.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 126 СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: А. СТ. Я. при участието на секретаря А. М. М. като разгледа докладваното от А. СТ. Я. Гражданско дело № 20221110140403 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са установителни искове с правна квалификация чл.

422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и 2 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 от Закона за потребителския кредит вр. чл. 99 ЗЗД.

Ищецът „***“ ЕАД е подал срещу ответника Б. М. Л. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за следните суми, представляващи незаплатени задължения по договор за потребителски паричен кредит № 2650814/30.3.2017 г/, сключен с „***“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за цесия, а именно: 9993,80 лева, представляваща подлежаща на връщане заета сума, чиито падежи настъпват в периода 21.9.2018 г. – 21.2.2022 г., заедно със законната лихва от 07.3.2022 г. до погасяване, 2041,27 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 21.9.2018 г. – 20.6.2019 г., и 3338,55 лева, представляваща мораторна лихва за периода 22.9.2018 г. – 07.3.2022 г. След постъпило в срок възражение по чл. 414 ГПК, съдът е дал указания на ищеца и в срок са предявени установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.

Ищецът твърди, че на 30.3.2017 г. между праводателя му „***“ ЕАД и ответника е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който на ответника е предоставена в заем сумата 25000 лева, предадена на ответника или посочен от него търговец, както и още 750 лева, които кредиторът задържал като такса за разглеждане на документите.

Поддържа, че ответникът е поел задължение да връща заема на 96 месечни вноски, включващи главница и възнаградителна лихва /която лихва възлиза на 11842,65 лева/, чиито падежи настъпват в периода 21.4.2017 г. – 21.3.2025 г.

Таксата за разглеждане на документите длъжникът се задължил да върне на 96 броя равни части, включени в размера на всяка отделна месечна погасителна вноска Поддържа, че ответникът не е погасил задълженията по 1 договора, а в резултат на забавата в негова тежест е възникнало и уговореното в договора задължение за плащане на мораторна неустойка в размер на законната лихва върху непогасената главница от датата на падежа на всяка вноска до подаване на заявлението. Сочи, че е придобил вземанията на кредитора по кредита по силата на договор за цесия, която е съобщена на ответника. Моли съда да установи вземанията така, както са присъдени в заповедното производство. Претендира разноски.

Ответникът оспорва в полза на ищеца да са прехвърлени вземания с падеж след 21.5.2019 г. Оспорва да е получил уведомлението за настъпване на предсрочна изискуемост. Счита, че вземанията за лихви са погасени по давност. Моли съда да отхвърли исковете. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:

.

По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.

240, ал. 1 и 2 ЗЗД:

Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество; заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. За уважаването на исковете в тежест на ищеца е да докаже, че между страните е сключен договор за заем /чрез предаване на заетата сума/, по силата на който за ответника е възникнало задължение да върне заетата сума заедно с възнаградителна лихва, че е настъпил падежът на задълженията, както и съществуването на договор за цесия, по силата на който ищецът е придобил процесните вземания и ответникът е уведомен за цесията.

Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това; предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне; прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.

Не се спори, а и от представеното извлечение от приложение № 1 към договора за цесия се установява, че между „***“ ЕАД, като продавач, и ищеца, като купувач, е сключен договор за цесия, по силата на който продавачът е прехвърлил вземанията си по процесния договор за кредит. В приложение № 1 към договора от 20.6.2019 г. /л. 30-32 от делото/ са подробно описани вземанията, които се прехвърлят – главница в размер на 22397,64 лева, възнаградителна лихва от 2142,20 лева. Ето защо няма как да бъде споделено възражението на ответника, че по силата на договора са прехвърлени единствено задълженията по процесния договор за кредит, станали изискуеми до датата на подписване на приложението. Съгласно чл.

99, ал. 2 ЗЗД прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с 2 изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. При липса на твърдения и доказателства да е уговорено друго, следва да се приеме, че и изтеклата до момента на сключване на договора за цесия мораторна неустойка е прехвърлена на ищеца.

Получаването на уведомлението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД е факт от значение за спорното право /завършва фактическия състав на придобиването на вземането от страна на цесионера срещу длъжника/, поради което настъпването му в хода на процеса следва да бъде съобразено при решаването на делото с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск с предмет прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано, като в този смисъл е и постановената по реда на чл.

290 ГПК съдебна практика – решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о.

От представеното по делото пълномощно /л. 27-29 от делото/ е видно, че цедентът е упълномощил цесионера да уведоми от негово име длъжниците на вземанията, предмет на извършеното прехвърляне, като договорът за цесия, заедно с приложението към него, писменото пълномощно и изготвеното до ответника уведомление /л. 14 и сл. от делото/ са връчени на ответника, заедно с преписа от исковата молба и останалите доказателства.

Ето защо съдът намира за доказано прехвърлянето на вземания по процесния договор за кредит с договор за цесия, който има действие спрямо длъжника.

Доколкото предмет на претенциите са вземания с настъпила редовна /уговорена в погасителния план/ изискуемост, съдът счита за ненужно да обсъжда възражението на ответника относно факта на настъпване на предсрочна изискуемост. Това възражение не е релевантно.

С определението от 10.10.2022 г. за безспорни са обявени следните обстоятелства: че между ответника и „***“ ЕАД е сключен договор за потребителски кредит със съдържанието на представения към исковата молба документ, по силата на който на ответника е предоставен кредит в размер на 25000 лева; че сумата е предадена на него или посочен от него търговец; че ответникът е поел задължение да връща заема на 96 месечни вноски, чиито падежи настъпват в периода 21.4.2017 г. – 21.3.2025 г., съгласно представения от ищеца погасителен план; че уговорената лихва възлиза на 11842,65 лева.

Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът намира осъществяването им за доказано.

Не се спори, а и от договора за кредит и погасителния план към него се установява, че страните са уговорили и още едно задължение - за такса за разглеждане на документите в размер на 750 лева, платима от ответникакредитополучател на 96 равни месечни вноски, всяка от които по 7,1825 лева /75012:96=7,8125/. Вземане за тази такса не е възникнало поради следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Според ал. 2 на чл. 10а ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Таксата за разглеждане на документите за отпускане на договора за кредит е не попада в приложното поле на чл. 10а ЗПК. Тази 3 такса се дължи не за извършването на допълнителна услуга по смисъла на чл.

10а ЗПК, а като възнаграждение на заемодателя за извършването на задължителни за него действия – проверка на представените от длъжника документи, въз основа на които да вземе решение дали да предостави искания заем. Този извод не се променя от факта, че не всички потребители, кандидатствали за отпускаме на кредит, стават страни по такъв договор.

Подобни мотиви са изложени при обсъждането за законопроекта /видно от протокол № 5/20 март 2014 г. от заседание на Комисията по бюджет и финанси на Народното събрание. Тези съображения обаче не могат да бъдат споделени или най-малко споделени в пълна степен. Служителите, които отговарят за отпускане на заемите, в рамките на изпълнение на своите задължения изпълняват тези действия по проверка на документи, поради което кредиторите не наемат допълнително лица за това, както и не възлагат тази дейност на външни за дружествата лица. Следователно няма как да се приеме, че при разглеждане на документите за отпускане на кредит кредиторът прави някакви допълнителни и неприсъщи разходи, за които да събира такса. От изявлението на Й. Ц., направено на посоченото заседание, някои потребители действат недобросъвестно при кандидатстване за кредит.

Този мотив по-скоро доближава „таксата“ до обезщетението по чл. 12 ЗЗД, а не до таксите по чл. 10а ЗПК. Поради това, дори и да се споделят мотивите на законодателя, същата следва да се дължи само при липса на сключен договор.

Щом е отпуснат заемът, то очевидно потребителят е бил добросъвестен и не е предоставил неверни данни. И на последно място следва да се посочи, че законодателят е намирал за разумно и оправдано подобна такса да е порядъка на 20-50 лева. Процесната е в размер на 750 лева – надвишава я над 150 пъти, поради което с уговарянето в този размер се накърняват добрите нрави.

Предвид това съдът намира, че тази клауза е нищожна поради противоречието й с императивна законова норма и с добрите нрави.

Ето защо с плащането на таксата не са погасявани дължимите месечни вноски от нея /т.к. те не съществуват, включително и към момента на извършените плащания/, а валидно възникнали по договора такива. Т.е. всяко месечно плащане от 7,8125 следва да се отнесе към друго задължение.

Ищецът признава, че то е включено в главницата по всяка анюитетна вноска, поради което и следва да бъде извадено от тази главница.

Не се спори между страните, а и от представеното от ищеца справка за плащанията по процесния договор /л. 58-59/ се установява, че ответникът е погасил изцяло и точно първите 8 вноски по договора, чиито падежи настъпват в периода 21.4.2017 г. – 21.11.2017 г. – всяка от по 403,14 лева. От тази сума 391,59 лева са за главница /вкл. такса за разглеждане/ и възнаградителна лихва, а 11,55 лева – за застрахователна премия. Тази застрахователна премия ищецът е събирал до 21.8.2018 г.

Видно то същия документ /справка за плащанията/, по следващите 9 вноски – от № 9 до № 17 от погасителния план, с падежи от 21.12.2017 г. до 21.8.2018 г. ответникът е погасил задълженията си за главница /с включена такса/, възнаградителна лихва и застрахователна премия. Установява се обаче и че ищецът е платил повече от дължимото. Според уговореното в погасителния план дължимите вноски за този период са в размер на 403,14 лева всяка, а от справката за плащания се установява, че за същия период /по вноски № 9-17/ на ответника е събирана по-голяма сума - в размер на 456,35 лева, от които главница /с вкл. такса/ и възнаградителна лихва 444,80 лева и 4