Определение № 26 от 22.03.2021, Окръжен съд - Сливен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 26 гр. , 19.03.2021 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ в закрито заседание на деветнадесети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Мария Я. Блецова Калцова

Членове:

Стефка Т. Михайлова Маринова

Красимира Д. Кондова като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно частно гражданско дело № 20212200500140 по описа за 2021 година Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, гр.София чрез пълномощника юриск. М. против Разпореждане от 04.02.2021г. на Сливенски районен съд, постановено по ч.гр.д.№424/2021г. по описа на съда, в частта, с която е отхвърлено като неоснователно искането на молителя от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, гр.София за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу И. М. К. за следните суми: сумата от 254,52лв., представляваща възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство и сумата от 45,00лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането, както и претенцията за разноски над размера от 49,79лв. до пълния претендиран размер.

В жалбата си, частният жалбоподател посочва, че разпореждането в обжалваната му отхвърлителна част е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Посочва, че изискването на чл.143 от ЗЗП за неравноправност на клауза в договор за потребителски кредит изисква кумулативно наличие на проявлението на посочените положителни материално правни предпоставки. В случая това не било налице. Неправилни са изводите на районния съд за незаконосъобразност на договора, изведени само на база факта, че договорът е типов. Неправилни били изводите на съда за невъзможността на кредитополучателя да изрази воля и становище относно клаузите на договор, който подписва. По отношение на възнаграждението по гаранционната сделка /поръчителство/ посочва, че дружеството поръчител е финансова институция, търговско дружество, като е без значение за дейността му кой е собственикът на 1 капитала. Дружеството следва да получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка. Важи принципът на свободно договаряне и не може да се твърди, че договорът е сключен в противоречие на добрите нрави.

Неправилно районният съд е приел, че сумата за разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението не се дължи по аргумент на чл.33, ал.1 от ЗПК. Посочва, че сумата се дължи съгласно възможността по чл.10а, ал.1 от ЗПК, като такси за допълнителни услуги – изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, телефонни обаждания, лични посещения и др., които са във връзка с виновното неизпълнение на задължението на длъжника за връщане на получената заемна сума в уговорения срок. Тези разходи съгласно чл.19, ал.3 от ЗПК са изключени при изчисляване на ГПР. С оглед изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени разпореждането в обжалваната му част и да постанови издаване на заповед за изпълнение на всички суми по подаденото заявление по чл.410 от ГПК.

След преценка на приложените доказателства, съдът прие следното от фактическа страна:

Сливенският районен съд е бил сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, гр.София против И. М. К. от гр. Сливен за заплащане на следните суми: главница в размер на 500,00лв. по Договор за паричен заем №3612700 от 23.08.2019г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на заявлението; договорна лихва в размер на 43,48лв. за периода 31.08.2019г. – 18.01.2020г.; сумата от 254,52лв. – възнаграждение по гаранционна сделка /поръчителство/; разходи и такси за извънсъдебно събиране – 45лв. и мораторна лихва в размер на 42,22лв. за периода от 01.09.2019г. до 22.01.2021г.

В заявлението е посочено, че на 23.08.2019г. е сключен договор за предоставяне на поръчителство между И. М. К. и „Файненшъл България“ ЕООД /поръчител/ с уговорено възнаграждение от 254,52лв., платимо на вноски на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД. Поради неизпълнение на задължението на длъжника за връщане на заемната сума, съгласно условията на договора, „Файненшъл България“ ЕООД е заплатило дължимата сума в общ размер от 885,22лв. на „Изи Асет Мениджмънт” АД на 02.03.2020г. и встъпило в правата на удовлетворения кредитор. По силата на рамков договор от 02.03.2020г. и Приложение №1 към него от 02.03.2020г. между „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, гр.София и „Файненшъл България“ ЕООД, вземането е цедирано на заявителя, ведно с всички обезпечения и принадлежности.

Към заявлението са приложени: Договор за паричен заем №3612700 от 23.08.2019г.; Договор за предоставяне на поръчителство №3612700 от 23.08.2019г. и 2 информационно приложение към него; погасителен план.

С атакуваното Разпореждане от 04.02.2021г., постановено по ч.гр.д.№424/2021г.

Сливенски районен съд е разпоредил издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника И. М. К. за следните суми: 500лв., представляваща главница по Договор за паричен заем, ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на заявлението;

43,48лв. договорна лихва; 42,22лв. мораторна лихва за забава и разноски в размер на 49,79лв.

С Разпореждането е отхвърлено искането за издаване на заповед за изпълнение в частта относно следните суми: сумата от 254,52лв., представляваща възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, сумата от 45,00лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението по договора за кредит; както и претенцията за разноски над уважения до пълния заявен размер. Изложени са съображения за основаване на неравноправни клаузи по отношение на отхвърлените вземания.

Разпореждането е връчено на заявителя „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, гр.София на 19.02.2021г. Частната жалба е подадена по пощата с пощенско клеймо от 23.02.2021г.

Въз основа на така приетото от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:

Съдът намира жалбата за процесуално допустима, като подадена от лице, имащо правен интерес от обжалването и в законоустановения срок.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно измененията в ГПК, ДВ бр.100/2019г., е предвидена задължителна проверка от страна на заповедния съд в производството по издаване на заповед за изпълнение относно наличие на неравноправни клаузи, респ. обоснована вероятност от такива в договорите, сключени потребител. Такъв е и процесния договор за паричен заем, сключен с длъжника И. М. К.. При наличие на такава и ако искането е основава именно на неравноправна клауза, респ. е налице вероятност за това, съдът отхвърля изцяло или частично искането, съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК.

Въззивният състав споделя правните изводи на заповедния съд, че искането за вземанията, по отношение на които е отхвърлено заявлението, се основава на неравноправни клаузи в представените договори, уговорени във вреда на потребителя, неотговарящи на изискването за добросъвестност и водещи до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и 3 потребителя.

На първо място и най-общо, тук важи изцяло нормата на чл. 146 ал. 1, вр. ал. 2 от ЗЗП, тъй като договорът за потребителски кредит и договорът за предоставяне на поръчителство, представени от заявителя, очевидно имат общ, типов характер и не са индивидуално съставени – с оглед личността на клиента или с оглед някакви индивидуални особености. В тази връзка съображенията в жалбата са изцяло неоснователни. Договорите очевидно са били изцяло изготвени предварително и потребителят не е разполагал с възможност да влияе на съдържанието им. От своя страна самото съдържание на тези съглашения противоречи на изискването за добросъвестност и по силата на основната хипотеза на чл. 143 от ЗЗП придобива характер на неравноправност.

Двата процесни договора, които в цялост съставляват източника на облигационното задължение на ответницата по заявлението, са сключени на една и съща дата, имат един и същ номер, като от съдържанието им е видно, че кредитополучателят не е имал реална възможност за избор на „поръчител“ по смисъла на чл. 4 от договора за паричен заем /предвидена е възможност за избор до три дни от сключване на договора, а всъщност договора за поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД е сключен на същата дата и със същия номер като договора за заем, т.е. едновременно с него/, т.е. сключването на „договора за предоставяне на поръчителство“ от кредитополучателя е било ултимативно условие за предоставянето на кредита.

Освен това вноските по договора за предоставяне на поръчителство са били включени в месечните вноски по договора за кредит, което води до оскъпяване на кредита, без това да е изрично отбелязано в СЕФ за предоставяне на информация за потребителския кредит. Така кредитополучателят дължи възнаграждение за поръчител, което общо възлиза на 254,52лв. при заета сума от 500 лв., за която се дължи и възнаградителна лихва от 40%, като тази вноска не е включена в годишния процент на разходите, както повеляват разпоредбите на ЗПК. След като разходът за допълнително ежемесечно възнаграждение за поръчител е пряко и неотменно свързан с договора за кредит, в който обаче той не е включен в ГПР, то очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реалната цена на кредита, което е сторено още с предоставянето му на преддоговорна информация. В случая обаче, районният съд не е приложил последицата на чл.23, вр. с чл.22 от ЗПК. На база тези изводи той е заключил неравноправна клауза относно поръчителството и недействителност на същото, които изводи въззивният състав споделя.

От данните в ТР се установява, че поръчителя по договора за предоставяне на поръчителство, сключен с кредитополучателя е сто процента собственост на кредитора 4

„Изи Асет Мениджмънт” АД. Двете дружества се намират в такава икономическа свързаност, която сочи на недобросъвестност с оглед обективираните права и задължения по договора за предоставяне на поръчителство, които представляват на практика разделяне на приходите от кредита между две свързани, формално отделно обособени юридически лица, с цел да се заобиколи ЗПК и да се консумира недопустима печалба. Така създадените допълнителни възнаграждения за поръчителя, които не са и надлежно описани в Договора за паричен заем, макар да са включени в месечните вноски, води до недобросъвестно оскъпяване на кредита в ущръб на потребителя, който е поставен в неравноправно и неизгодна позиция. Това правно положение е недопустимо по смисъла на ЗПК, тъй като по този начин и кредитодателят и поръчителят се домогват да заобиколят изискванията на този закон, което е забранено с чл. 21 от ЗПК.

Ето защо, като противоречащи и на общо основание на добрите нрави и справедливостта, договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен и не поражда права и задължения за страните, а в частност – за целите на настоящото производство – попадат и под санкцията на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, в който нормотворецът е разписал, че “всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна“.

Съдът не споделя доводите на частния жалбоподател относно даването на съгласие от страна на клиента за сключването на договора за поръчителство и признаването, че е получил преддоговорна информация при сключване на договора за кредит – това не променя неравноправния характер на уговорките по същество.

По отношение на искането за неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 45лв., въззивният съд също споделя изводите на заповедния съд. Според твърденията на заявителя, вземането за такса и разходи за извънсъдебно събиране е възникнало под условие за настъпил падеж на главните задължения. Съгласно чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с вземането за такса разходи. С уговарянето на таксата на практика се постига заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Подобна клауза противоречи на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава. Съгласно чл.