Решение № 261 от 25.03.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 261 гр. София , 23.03.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на четвърти март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Елизабет Петрова

Катерина Рачева

Мария Райкинска като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело № 20201000503799 по описа за 2020 година при участието на секретаря Таня Вълчева, за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба от държавата чрез министъра на финансите, ответник в първоинстанционното производство срещу решение 3880 от 01.07.2020 г. на Софийски градски съд по гр.д. 17170/2018 г., I гражданско отделение, 6 състав, с което държавата е осъдена да заплати на „Виндферм Балчик 1“ ООД сумата от 231 490,51 лв. /двеста тридесет и един четиристотин и деветдесет и 0,51 лв./,

„Виндферм Балчик 2“ ООД, сумата от 232 758,66 лв. /двеста тридесет и два седемстотин петдесет и осем и 0,66 лв./, на основание чл.78, ал.1 от Г и „Виндферм Балчик 4“ ООД, сумата от 121 970,11 лв. /сто двадесет и един деветстотин и седемдесет и 0,11 лв./, които суми представляват удържани от всеки един от тримата ищци 20% такса за производство на електрическа енергия през периода от 01.01.2014 г.10.08.2014 г., на основание § 6, т.2 и 3 от заключителните разпоредби към Закона за държавния бюджет на Р.Б. за 2014г., с които са създадени: чл. 35а, ал.1,2 и 3,чл. 35б, ал.

1,2,3 и 4, чл.35в, ал.1,2 и 3 и чл. 73, ал.1, 2,3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници, които са били обявени за противоконституционни с решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд, влязло в сила на 10.08.2014 г., ведно със законната лихва върху горните главници, считано от датата на предявяване на иска- 21.12.2018 г. до окончателното изплащане на сумите.

С решението държавата е осъдена да заплати и съответните разноски на трите дружества: на „Виндферм Балчик 1“ ООД - 16 555,62 лв. /шестнадесет хиляди петстотин петдесет и пет и 0,62 лв./, разноски направени от ищеца в настоящото производство, на „Виндферм Балчик 2“ ООД - 16 630,33 лв. /шестнадесет хиляди шестстотин и тридесет и 1

0,33 лв./, разноски направени от ищеца в настоящото производство и на „Виндферм Балчик 4“ ООД - 9 678,80 лв. /девет хиляди шестстотин седемдесет и осем и 0,80 лв./.

Във въззивната жалба се поддържа недопустимост на решението поради липса на процесуалноправна и материалноправна легитимация на държавата, като надлежен ответник е Народното събрание. Евентуално се твърди неправилност поради погрешното приемане, че държавата следва да отговаря за вреди от законодателната дейност на НС, тъй като държавата не е възложител на работа на НС. Неправилен е мотивът, че приемането на противоконституционни закони е противоправно деяние. Изложени са съображения и за прекомерност на разноските.

В подадения от страна на тримата ищци отговор са развити съображения за неоснователност на жалбата и валидност и правилност на обжалваното решение.

Подадена е частна жалба от държавата чрез министъра на финансите срещу Определение от 11.09.2020 г. по чл. 248 от ГПК, на която не е постъпил отговор.

Жалбите са подадени в срок и са допустими. Не са направени доказателствени искания от страните и от настоящата инстанция не са събирани нови доказателства.

В съдебно заседание жалбоподателят-ответник се представлява от юрк. Ч., а ответниците по жалбата, ищци в първата инстанция – от адв. Ю.С., който представя и писмена защита в указания му от съда срок.

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.

Неоснователни са оплакванията за недопустимост поради неподведомственост на спора на гражданските съдилища. В исковата молба ищците твърдят, че през периода 01.01.2014 г.

– 09.08.2014 г., в качеството им на собственици на вятърна електрическа централа и производители на електрическа енергия, са им удържани такса по чл.35а, ал.2 ЗЕВИ в общ размер на 109024,43 лв., представляваща удръжка в размер на 20% от цената на изкупуваната енергия за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. Като се позовават на Решение №13/31.07.2014 г. по к.д. №1/2014 г., обн. ДВ, бр.65/06.08.2014 г., в сила от 09.08.2014 г., което прогласява разпоредбата на чл.35а ЗЕВИ за приета в нарушение на Конституцията, твърдят, че са претърпели вреди в размер на събраните такси в резултат на противоправност от страна на Народното събрание. Последната се състои от една страна в приемане на противоконституционна разпоредба и от друга страна в неуреждане на правните последици от противоконституционната норма.

Исковете са с частноправно основание, произтичащо от деликт. На всички доводи за недопустимост на процеса първоинстанционният съд е отговорил правилно, като е приел, че държавата може да носи деликтна отговорност за действията на Народното събрание, а за нейната процесуално-правна легитимация е достатъчно твърдението на ищеца. Материалноправната легитимация е въпрос по правилността на решението и основателността на иска. В този контекст следва да се съобрази и вече трайна практика на ВКС, макар и при квалификация на подобни искове иска като кондикционни: определение № 634/12.12.2017 г. по ч.т.д. № 2496/2017 г. на ВКС, I т.о.; определение № 796/20.12.2017 г. по ч.т.д. № 2206/2017 г. на ВКС, II т.о.; определение № 86/31.01.2018 г. по ч.т.д. № 3001/2017 г. на ВКС, II т.о и др.

По правилността на обжалваното решение въззивният състав излага следните съображения.

2

Фактите по делото не са спорни пред настоящата инстанция. Ищците са производители на електрическа енергия чрез вятърна електрическа централа. Видно от заключението на приетата по делото ССчЕ за периода от 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. от ВяЕЦ, собственост на ищеца „Виндферм Балчик 1“ ООД, са произведени 6 147,18 MWh ел.енергия на обща стойност 1 157 452,52 лв., върху която са удържани по 20% такса в общ размер на 231 490,51 лв.

По отношение на втория ответник „Виндферм Балчик 2“ ООД се установява, че за периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. от ВяЕЦ, негова собственост, са произведени 6 180,855 MWh ел.енергия на обща стойност 1 163 793,19 лв., върху която са удържани по 20% такса в общ размер на 232 758,66 лв.

По отношение на третия ответник „Виндферм Балчик 4“ ООД се установява, че за периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. от ВяЕЦ, негова собственост, са произведени 3 238,89 MWh ел.енергия на обща стойност 609 850,60 лв., върху която са удържани по 20% такса в общ размер на 121 970,12 лв.

Таксите са удържани на основание чл.35а, ал.2 ЗЕВИ, обявена за противоконституционна с Решение №13/31.07.2014 г. по к.д. №1/2014 г., в сила на 09.08.2014 г. Удържаните от трите дружества такси са внесени по бюджетната сметка на КЕВР по реда на чл.35а от ЗЕВИ.

При тези факти правилно СГС е счел, че предявените искове с правно основание чл. 49 вр. чл.45 ЗЗД, вр. чл.7 КРБ са основателни.

Вярно е, както се посочва във въззивната жалба, че уреждането на правните последици от противоконституционния акт се осъществява от органа, който го е приел – Народното събрание. Това обаче не означава, че при негово бездействие правните субекти нямат път за защита. Противното би довело до отрицание на правовата държава, за каквато България е обявена с чл. 4, ал. 1 на Конституцията от 1991 г. Цитираната във въззивната жалба практика на ВКС и други съдилища е преодоляна с решенията на ВКС през последните две години, някои от които посочени в обжалваното решение, други – от ответника по въззивната жалба.

Така например решения, с които по подобни случаи ВКС се е произнасял сходно, съответно не е допускал до касационно обжалване решения на въззивни състави, уважаващи деликтни искове, са: Решение № 249 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4069/2019 г., IV г. о.

Определение № 855 от 9.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2746/2020 г., III г. о, Определение № 763 от 9.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2724/2020 г., IV г. о, Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., Решение № 244 от 26.01.2021 г. по гр. д.№1732/2019 г. на ВКС IV г. о, Решение № 202 от 19.01.2021 г. по гр. д.№ 4474/2018г. на IV г. о., Решение № 202 от 10.03.2021 г. по гр.д. № 854/2020 г., III г.о.

Отговорността по чл. 7 от КРБ е имуществена, като целта на разпоредбата е да очертае най-общо основанието и да посочи в чия правна сфера и в чий имуществен патримониум настъпва задължението за обезвреда - този на държавата. Държавата съществува и осъществява функциите си единствено чрез системата от държавни учреждения, като отговорността на държавните учреждения е идентична с тази на държавата в материалноправен аспект. Държавните учреждения не притежават собствено имущество, а стопанисват и управляват държавно имущество, чрез което осъществяват дейността си, поради което именно държавата отговаря имуществено за задълженията на държавните учреждения. Държавата е възложила на народните представители да упражняват държавни функции /законодателната власт е възложена на Народното събрание, което е колективен орган, състоящ се от 240 народни представители - чл. 62 и чл. 63 КРБ /и се явява възложител на тяхната работа, като това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните държавни учреждения, с които посочените длъжностни лица се намират в конкретни правоотношения, т. е. както държавата, така и учреждението, към което се числят 3 съответните длъжностни лица, отговарят имуществено по реда на чл. 49 ЗЗД и чл. 7 от КРБ.

Съгласно чл. 35а ал. 1-3 ЗЕВИ за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса, определена в ал. 2, а производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия са задължени за таксата по ал. 1. В Решение № 13 от 31.07.2014 г. на КС на РБ, постановено по конституционно дело № 1/2014 г. е прието, че разпоредбата на ал. 1 на чл. 35а ЗЕВИ противоречи на чл. 60, ал. 1 от КРБ, съгласно който гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество; че разпоредбата на чл. 35а, ал. 3 ЗЕВИ противоречи и на чл. 19, ал. 2 и 3 от КРБ, съгласно които законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя; инвестициите и стопанската дейност на български и чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от закона; че разпоредбите на чл. 35а и 35б сами по себе си не са противоконституционни, но те са свързани и обслужват разпоредбите на чл. 35а, ал. 1 и 3 ЗЕВИ, които са противоконституционни и поради обусловеност с тях са също противоконституционни, защото самостоятелното им съществуване влиза в противоречие с принципа на правовата държава.

Въззивният състав не споделя изводите на въззивния жалбоподател, че до прогласяване на противоконституционността на закона извършените действия /по събиране на таксата/ са законосъобразни. Възприетото от законодателя в чл. 151, ал. 2 КРБ действие на решенията на КС следва да се разглежда във връзка с предвиденото в чл. 22, ал. 4 ЗКС, че възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт се уреждат от органа, който го е постановил. Разпоредбата предвижда задължение за органа, приел противоконституционна разпоредба, да уреди правните последици, възникнали от прилагането на противоконституционния закон до обявяването му за противоконституционен с решението на Конституционния съд. Това е така, както защото се създава опасност от законова празнота, така и опасност от нарушаване или застрашаване на конституционно установени права и интереси, смущава се съществуващият правов ред и правната сигурност.

Конституционната уредба е изградена върху принципа за нетърпимост на действието на противоконституционните закони, поради което след обявяването на законова разпоредба за противоконституционна НС е длъжно да уреди правните последици, възникнали от прилагането на противоконституционния закон до решението на КС, вкл. относно евентуално настъпили вреди вследствие прилагането на противоконституционна разпоредба до обявяването й за такава.