Решение № 53 от 10.04.2024, Окръжен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 53 гр. ХАСКОВО, 10.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МИЛЕНА Д. ПЕТЕВАГЕОРГИЕВА

Членове:

ДАНИЕЛА К. НИКОЛОВА

ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ при участието на секретаря РОСИЦА ЗЛ. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от МИЛЕНА Д. ПЕТЕВА-ГЕОРГИЕВА Въззивно административно наказателно дело № 20245600600152 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 318 и сл. от НПК.

С Решение № 21/29.01.2024 г. , постановено по АНД № 1053/2023 г. Районен съдХасково е признал обвиняемия И. П. В. от с.У., област Х. за виновен в това, че на 05.06.2023 г. в гр.Х. отнел чужда движима вещ – мобилен телефон марка „Apple“ модел „Iphone 14 Pro Max“ 256 GB с IMEI 1: *************** и IMEI 2: **************, ведно със силиконов протектор и на обща стойност 1 841 лева, от владението на Д. Е. М. от гр.Х. без нейно съгласие и с намерение противозаконно да я присвои, като случаят е маловажен и до приключването на съдебното следствие в първоинстанционния съд откраднатата вещ е била върната – престъпление по чл.197 т.2 вр. чл.194 ал.3 вр. ал.1 от НК, поради което и на основание чл.78а ал.1 от НК е освободил същия от наказателна отговорност и му наложил административно наказание „глоба“ в размер на 1 000 лева.

Недоволен от присъдата е защитникът на обвиняемия. Формулираните във въззивната жалба оплаквания са за незаконосъобразност и неправилност на съдебния акт, а искането - за отмяна на решението и постановяване на друго, с което обвиняемият да бъде признат за невиновен. Предложената в хода на съдебните прения по-подробна аргументация на тези доводи може да бъде обобщена по следния начин: Твърди се, че извършеното от подсъдимия, макар и коректно описано в обстоятелствената част на обвинителния акт, не би могло да бъде квалифицирано като „кражба“ на чуждо имущество, не само защото не било демонстрирано намерение за своене на вещта, но и защото тази вещ била предадена доброволно на полицейските служители, веднага след като те посетили дома на обвиняемия. От друга страна, обективните признаци на стореното налагали квалификация на деянието по чл.207 ал.1 от НК, тъй като се касаело за изгубена, а не за забравена вещ, в 1 какъвто смисъл била и последователната практика на съдилищата. И след като взетото от обвиняемия било върнато преди изтичането на съставомерния съгласно чл.207 ал.1 от НК срок, то и такова по рода си престъпление не било налице, посочва още в пренията защитникът. А свидетелство за намерението на В. да върне телефона на неговия притежател бил фактът на съхраняването му в жилището, което обитава, а също – споделеното с трети лица намиране на вещта и съществуването на обективни препятствия за своевременното му предаване, се допълва още в защитната пледоария, приключваща с искане, идентично на заявеното в жалбата.

Обвиняемият и прокурорът от Окръжна прокуратура-Хасково не вземат становище по жалбата.

В законовоустановения срок не са постъпили искания за доказателства, такива не са допускани в разпоредително заседание и не са събирани служебно в съдебно заседание пред въззивната инстанция.

Хасковският окръжен съд, след като провери правилността на атакувания съдебен акт по направените оплаквания, изтъкнатите доводи и извърши служебна проверка на същия, констатира следното:

Съдебното производство е било образувано въз основа на постановление по чл.375 от НПК, с което прокурорът от Районна прокуратура-Хасково е направил предложение обвиняемият И. П. В. да бъде освободен от наказателна отговорност за извършено от него престъпление по чл.197 т.2 вр. чл.194 ал.3 вр. ал.1 от НК. Развитието на производството по правилата на глава 28 от НПК е било предопределено както от същността на този сезиращ документ, така и от правилната преценка на съда относно действителното наличие на задължителните предпоставки в чл.78а от НК, позволяващи приложението на диференцираните правила – обвиняемият не е осъждан, последиците от преди наложеното му административно наказание за престъпление по чл.343б ал.1 от НК са били заличени, предвиденото наказание за умишленото престъпление, в което е обвинен, не надхвърля по тежест законовия лимит, а настъпилите от него имуществените вреди са били възстановени.

При приложението на особената процедура нарушения също не са допуснати – подобно и на първоинстанционния съд, и настоящият не констатира ограничаване на правата на обвинения в хода на досъдебното производство, нито с аспекта на осъществената процесуална и доказателствена дейност, нито относно съдържанието на сезиращия акт, доколкото последният в необходимата пълнота, изчерпателност и достъпност представя всички съществени за предмета на доказване факти, рамкирайки в съответствие с утвърдените стандарти уличаващата фактология. В този смисъл правилно и в съответствие с нормата в чл.378 ал.2 и ал.3 от НПК съдът е базирал своите заключение на изложените от прокурора факти и на събраните в предварителния стадий доказателства, още повече че защитата не е оспорила нито фактите, нито валидността на доказателствените средства или способите за тяхното установяване, както изрично се заявява и в хода на въззивното производство. Това, върху което са били концентрирани защитните аргументи, както пред първия, така и пред въззивния съд, е правната оценка на фактите, чийто синтезиран вид в контекста на реализираната от обвиняемия дейност, се изразява в следното: На 05.06.2023 г. около 19,00 часа И. В. и свидетелят А. А. /негов братовчед/ се намирали в гр.Х., където пристигнали с лек автомобил от с.У. – населеното място, в което живеели постоянно. А. посетил обект за хазартни игри, а В. се разхождал из центъра на града. В даден момент обвиняемият се приближил до павилион, за да закупи цигари, а по време на покупката забелязал, че на щанда в този търговски обект има поставен мобилен телефонен апарат.

Този апарат бил собственост на свидетелката Д. Е. Д., която около 2 минути преди това също била посетител на павилиона, придружавана от приятелката си И. Г. В бързината и поради разсейване двете момичета не забелязали, че след пазаруването Д. е забравила оставения от нея на търговския рафт телефонен апарат - марка „Apple“ модел „Iphone 14 Pro Max“ 256 GB с IMEI 1: *************** и IMEI 2: ****************. След като се отдалечили от мястото, последните се отправили към питейно заведение, намиращо се също в централната част от града. Докато вървели към него, обвиняемият, който докато купувал 2 цигари, вече бил забелязал оставения телефонен апарат, запитал продавачката в павилиона свидетелката С. М., на кого принадлежи той. М. отвърнала, че не е нейна собственост, но поканила В. да остави телефона при нея, за да бъде върнат, когато бъде потърсен. В. обаче заявил, че той ще вземе телефона и след като заплатил закупените цигари, го поставил в джоба на дрехата си. След това се срещнал с братовчед си А. и по-късно двамата отпътували за с.У. с автомобила, с който били пристигнали. Шофирал обвиняемият, който споделил със спътника си как се е сдобил с телефонния апарат, след което го помолил да изключи сигнала на устройството, тъй като сам не успял да стори това. А. се справил с тази задача и така още преди двамата пътуващи да напуснат града телефонът бил изключен, а това препятствало проследяването на неговото движение. А такова проследяване било предприето вече от свидетелката Д. Д. и нейната майка – свидетелката С. П., с помощта на специално мобилно приложение, което позволявало идентифициране на местоположението на апарата. Тези действия двете свидетелки предприели скоро, след като В. взел телефона у себе си, тъй като почти веднага след забравянето му на щанда, Д. установила липсата на телефона и незабавно се върнала до павилиона, за да го потърси, но след като не го открила, нито продавачката М. я осведомила за мъжа, с когото разговаряла за оставената вещ, тя се свързала със своята майка, която чрез своя телефонен апарат наблюдавала движението на другия чрез софтуера за свързаност на двете устройства. Поради прекъснатия сигнал на взетия от В. телефон връзката била преустановена. Междувременно обвиняемият се прибрал в дома си, където премахнал сим-картата на телефона, а последният поставил в шкаф. На 07.06.2023 г. жилището на В. било посетено от полицейски служители, на които той предал телефона, но не и отстранената от него сим-карта.

Тази фактическа обстановка, която е идентична на възприетата от първоинстанционния съд и в същото време неоспорена от защитата, както вече се посочи, се подкрепя от събраните в хода на досъдебното производство доказателства и доказателствени средства, които са абсолютно еднопосочни, взаимно и вътрешно непротиворечиви и в този смисъл са представлявали валидна база за изграждане на фактическите и правни заключения, съществени за предмета на делото. В тази връзка подробен анализ на доказателствените източници е излишен, а и не върху него са фокусирани защитните доводи, насочени към опровергаване на извършената от прокурора, а след това и от съда правна оценка на безспорно установените факти. Както се отбеляза, защитата твърди, че вещта не е била предмет на кражба и не защитаващите собствеността обществени отношения са били засегнати, тъй като обвиняемият имал намерението да върне взетото от него, а не да го присвои. Установените по делото факти категорично опровергават тази защитна теза и в същото време подкрепят обвинителната. Първо, отказът на В. да остави телефона при продавача, въпреки отправеното към него предложение, отдалечаването на вещта от мястото, на което е могло тя да бъде открита от собственика й, изключването на сигнала, напускането на населеното място и не на последно място – отстраняването на сим-картата и оставянето на телефона в жилището, са все обстоятелства, изключващи твърдяното от обвиняемия намерение за връщането на вещта, защото те са демонстрация на диаметрално противоположното на това отношение към предмета, върху който е било установено владение. Тук следва да се отбележи, че мобилният телефонен апарат по своето естество представлява сложна вещ, защото включва с себе си съвкупност от елементи, които макар и самостоятелно съществуващи /апарат, сим-карта, карта за памет и т.т./ придават на конструкцията качеството на комуникационно устройство. Ето защо, когато някоя от конструктивните части бива отстранена или върху вещта се въздейства по начин, който променя способността й да служи според обичайното си предназначение, то това е несъмнен белег за целта на държателя, който чрез отделянето на определени компоненти недвусмислено изявява намерение за своене, а не решение за предаване на собственика.

Тоест, изменението на вещта е ярка изява на разпоредителен акт, подобен на отчуждаването, унищожаването и всякакъв друг вид въздействие върху първоначалния вид на присвоенето.

В този смисъл невярно е защитното твърдение, че премахването на сим-картата нито самостоятелно, нито в съчетание с останалите действия на В., не били в състояние да илюстрират действителното му намерение към взетия телефонен апарат, нито да изключат 3 замисъла за неговото връщане, още повече че за последния не се заявяват конкретни обективни измерения от рода на време, място, орган, на който е било планирано вещта да бъде предадена. Що касае нареченото от защитата „доброволно“ предаване, то следва да се посочи, че то е настъпило едва след посещението на полицейските служители в дома на В. и затова трудно би могло да бъде квалифицирано като независим и осъзнат акт, дори като такъв по смисъла на чл.197 от НК, както в благоприятен за обвиняемия план обвинението е интерпретирало този фактически елемент от инкриминираното поведение. Неоснователен на следващо място е и доводът, касаещ утвърдената съдебна практика относно случаите на установена фактическа власт върху вещи, оставени на гара, чакалня, спирки и други обществени места и последователното, според защитника, становище, че в тази хипотеза деянието консумира различен от възприетия в решението престъпен състав – този по чл.207 ал.1 от НК. Напротив, налице е задължителна съдебна практика и тя се съдържа в цитираното от прокурора ППВС № 6/1971 г., в което ясно са разграничени понятията „загубена вещ“ и „забравена вещ“ и е застъпена позицията, че втората от двете категории вещи може да бъде предмет на кражба, защото собственикът не е загубил владението върху тях. Освен това, в същия тълкувателен акт изрично е отбелязано, че забравените в превозно средство или в обществено заведение вещи не следва да се считат за загубени, именно защото притежателят им не е лишен от възможността да упражни фактическата си власт върху тях. А настоящият случай е точно такъв и то не само понеже павилионът безспорно представлява общодостъпно, т.е. обществено място, но и тъй като е безспорно, че само минути след като е забравила своя телефон, свидетелката Д. се е завърнала в търговския обект, в който е оставила същия, а след като не го е открита там, е предприела незабавни действия, насочени към намирането му. Тези факти ясно илюстрират непреустановеното владение върху вещта, липсата на каквото би било налице, ако собственикът не би имал представа за местонахождението на вещта, не би предприел стъпки за реституция на държането върху нея или по-късно сам се е отказал от своите собственически правомощия за владение, ползване и разпореждане. А че в случая неспособността за реализиране на тези правомощия е била резултат на стореното от В. е също несъмнено, както защото вещта е била взета от рафта въпреки поканата да бъде оставена там с цел намирането й, така и защото устройството е било изключено, което е бил първият, но както се каза, не единственият признак за формираното намерение тя да бъде присвоена чрез преустановяване на владението от страна на нейния притежател. От друга страна, оповестяването пред продавача и пред спътника А. на установената фактическа власт в никакъв случай не разколебава това естество на отношението към намерената вещ, доколкото разговорът със свидетелката М. е елемент от обективната страна на деянието /част от неговия механизъм/, а осведомяването на А. и поставената към него задача за въздействие върху системите на апарата – показател за субективните му измерения, но в обратна на предложената от защитата насока. Що касае оставянето на вещта в дома на обвиняемия, то това е също ясен за формираното решение за установяване на трайна фактическа власт, а не обективиращ противното на това намерение признак, както невярно счита защитата, подкрепяйки тази позиция и с наличието на непреодолими препятствия за навременното предаване на вещта, каквито обаче не се доказват. Напротив, фактът, че обвиняемият е напуснал града непосредствено след отнемането на телефона от търговския обект и в същото време е реализирал описаната вече последователност от действия, насочени към манипулиране на мобилното устройство, е безспорен показател за преследваното присвояване.