Решение № 469 от 29.07.2024, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 469 гр. Враца, 25.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на десети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Борис К. Динев при участието на секретаря Миглена Н. Костадинова като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско дело № 20231400500087 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК.

С Решение № 692/23.11.2022 г. по гр.д.№ 1916/2022 г. по описа на Районен съд-Враца е отхвърлен предявеният иск от И. И. В., ЕГН:

**********, с адрес: ***, за признаване за установено по отношение на Х. И.

В., ЕГН: **********, с адрес: ***, че ищецът е изключителен собственик на лек автомобил марка "Фолксваген", модел "Тигуан" с peг. № ВР***СХ, рама № VWGZZ5NZ8W008893, и е осъден И. И. В. да заплати на Х. И. В. съдебноделоводни разноски в размер на 1131.40 лева.

С постановено по същото дело Решение № 763/20.12.2022 г. е отхвърлено искането на И. И. В. за допълване на Решение № 692/23.11.2022г. чрез произнасяне с изричен диспозитив по откритото производство по чл.193 ГПК за оспорване на истинността на Договор за покупко-продажба от 16.09.2019г., сключен между Ц. - М. Д. като продавач и Д. И. Ц. като купувач.

Въззивното производство е образувано по жалба вх.№

17953/12.12.2022 г. на И. И. В., чрез пълномощника му адв.М.М., против Решение № 692/23.11.2022 г. по гр.д.№ 1916/2022 г. по описа на Районен съдВраца.

В жалбата се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Изразява се несъгласие с изводите на районния съд, че предявеният иск е неоснователен, тъй като ищецът не е провел пълно и главно доказване на 1 правото си на собственост върху процесния автомобил, който е идентифициран с различен номер на рамата в исковата молба и в договора за продажба от 12.09.2019 г., а от друга страна за идентичен автомобил ответникът е противопоставил правото на собственост на наследодателя си Д.

Ц. И., които изключват правата на ищеца. Твърди се, че обжалваното решение е изпълнено с множество погрешни фактически констатации, въз основа на които съдът е достигнал и до изцяло погрешни правни изводи.

Според изложеното в жалбата, не е ясно как първоинстанционният съд е достигнал до извода, че автомобилът е закупен в Германия и следва да бъде приложено немското законодателство, след като подобни твърдения не са изложени от страните, а от писмените доказателства и свидетелските показания се установява, че както предишният собственик на автомобила, така и автокъщата, от която е закупен, са с адреси в Австрия, както и че сделката е извършена в същата държава.

В жалбата се сочи, че ищецът действително се позовава на деривативен способ за придобиване на вещни права, но при липсата на възражение от ответника за придобиване от несобственик, ищецът не е бил длъжен да доказва предходните сделки на лицето, посочено в регистрационния талон на автомобила от Република Австрия, и на лицето, явяващ се негов пряк праводател – продавач по представения договор. Развиват се съображения, че съдът не е дал указания с доклада по делото, че ищецът не сочи доказателства за този факт, каквото задължение му е вменено от чл.146, ал.2 ГПК, както и че като цяло докладът е непълен, тъй като не съдържа конкретно посочване на подлежащите на доказване факти и обстоятелства от всяка от страните, съгласно чл.146, ал.1, т.5 ГПК. Посочва се, че това е съществено процесуално нарушение, тъй като е лишило страната от възможност да докаже фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици. Твърди се, че австрийският закон не предвижда задължителна писмена форма за покупкопродажба на нерегистрирани МПС, както и че при продажбата на такъв автомобил продавачът се легитимира като собственик въз основа на упражняваното владение върху него и държането на документите и ключовете, както е било в процесния случай, в който продажбата е извършена от търговец на автомобили, а не от частно лице. Посочва се, че с оглед безспорно установеното от свидетелските показания, че ищецът е закупил автомобила и е възложил транспортирането му до България, очевидно е, че автомобилът се е намирал в негово владение, поради което дори и хипотетично да се допусне, че автомобилът е закупен от несобственик, то приложение намира разпоредбата на чл.78, ал.1 ЗС. Въззивникът счита, че ответникът не е доказал кога, къде и по какъв начин е закупен автомобила от неговия праводател, както и от кое лице, къде и при какви обстоятелства е съставен представеният договор за покупко-продажба от 16.09.2019 г.

Посочва, че същевременно не е оспорена автентичността на представения от него договор за покупко-продажба и предвид обстоятелството, че е приложен касов бон за заплащане на продажната цена, може да бъде направен извод, че със същия се доказва правото му на собственост. Изтъква, че не е регистрирал автомобила като своя собственост въз основа на договора от 12.09.2019 г., тъй като не е имал тази възможност, поради заминаването си на работа в Германия, както и че Д. И. е регистрирала автомобила без негово знание и съгласие.

2

В жалбата се посочва, че в първоинстанционното производство ответникът не е оспорил идентичността на претендирания от ищеца автомобил и останалия в наследство от майка му автомобил, поради което служебното повдигане на този въпрос от съда е в нарушение на принципите на диспозитивното и служебното начало в гражданския процес. Според изложеното от въззивника, очевидно в исковата молба е допусната техническа грешка при изписване номера на рамата и посоченият номер съдържа помалко на брой знаци, което е показателно, че е непълен. Счита, че от значение е фактът, че номерът на рамата е изписан правилно в договора за покупкопродажба от 12.09.2019 г., но в представения препис не се вижда ясно последната цифра "3", тъй като копирането е извършено на по-малко от 100%, но ясно е видно, че след цифрата "9" има друга цифра. Въззивникът представя пълнообхватно копие на договора, като изразява готовност при необходимост да представи и оригинала на договора. Сочи, че не се касае до ново доказателство и изтъква, че като не е указал на ищеца констатираните несъответствия, районният съд отново не е изпълнил задължението си да съдейства на страните за изясняване на спора от фактическа страна.

Като друго съществено процесуално нарушение, в жалбата се сочи липсата на произнасяне по откритото производство по чл.193 ГПК, касаещо автентичността на договора от 16.09.2019 г. Навеждат се доводи, че от заключението на изслушаната СПЕ не се установява автентичността на подписа за продавач по този договор, а е установено единствено, че подписът не е изпълнен от страните по делото или от майка им Д. И., поради което след като този документ не носи подписа на ищеца, тежестта за установяване на истинността му е на ответника и при липсата на доказателства относно автентичността, документът е следвало да бъде изключен от доказателствата по делото. Посочва се, че вместо това съдът се е позовал на този договор, приемайки, че доказва правоприемство между последния собственик по регистрационния талон и Д. И.. Развиват се съображения, че такова правоприемство не е доказано и с оглед приетото като доказателство по делото удостоверение от ОДМВР-Враца, от което е видно, че няма данни в периода 15.09.2019 г. – 21.09.2019 г. Д. И. да е напускала границите на РБ.

Най-сетне в жалбата се посочва, че свидетелството за регистрация доказва единствено, че длъжностното лице по регистрация е установило на база представения договор от 16.09.2019 г., че Д. И. е собственик на автомобила, но предвид установеното в съдебното производство относно истинността на този договор, това влече като закономерна последица оспорване на доказателствената стойност и на регистрационния талон.

Въззивникът моли за отмяна на обжалваното решение, уважаване на предявения иск и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор вх.№ 670/17.01.2023 г. от адв.М. Г., като пълномощник на ответника Х. И. В., в който се оспорва основателността на въззивната жалба против Решение № 692/23.11.2022 г. по гр.д.№ 1916/2022 г. по описа на Районен съд-Враца.

Въззиваемият счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, както и че районният съд е обсъдил доказателствата и се е съобразил със задължителната съдебна практика. Изразява несъгласие с направените в жалбата оплаквания относно неизпълнението на съда да съдейства на страните за изясняване на спора от фактическа страна. Навежда 3 доводи, че в исковата молба ищецът е посочил конкретни обстоятелства и за доказването им е представил писмен документ на немски език, по отношение на който районният съд е дал указания, че съгласно чл.185 ГПК следва да бъде представен в превод на български език, и ищецът е представил и легализиран превод на български език. Изтъква, че ищецът сам е представил тези документи, поради което не може да бъде прието твърдението му, че не е знаел, че в същите е налице пропуск, непълнота или техническа грешка, и не може да се вменява неизпълнение на процесуални задължения на съда. Според въззиваемия, дори и да се приеме, че е налице техническа грешка, то тя е подлежала на отстраняване в хода на процеса, но такива процесуални действия не са предприети от ищеца.

В отговора се изразява несъгласие и с оплакванията, че районният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила като не се е произнесъл с изричен диспозитив по откритото производство за оспорване истинността на договор за покупко-продажба. Извършва се позоваване на практика на ВКС, залегнала в Определение № 325 от 28.05.2018 г. по т.д.№ 2946/2017 г., ІІ то., ТК, според която оспорването на писмен документ по чл.193 ГПК прилича по съществото си на инцидентен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, но не е самостоятелна искова претенция, а определението по чл.194, ал.2 ГПК е от същество за доказването. Ако не се е произнесъл с нарочен акт преди даване ход на устните състезания, съдът коментира този въпрос в мотивите на своето решение, като заключението му не намира отражение в диспозитива на съдебния акт. При тези съображения, въззиваемият счита, че районният съд не е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради това не могат да бъдат приети твърденията в жалбата, че след като не се е установило, че подписът за "продавач" в договора от 12.09.2019 г. не е положен от страните по делото и от Д. И., то този договор е неистински. Навежда доводи, че този документ не се ползва с материална доказателствена сила, поради което неговата вярност, т.е. съответствието на материализираното в него изявление с обективната действителност, не може да се оборва по реда на чл.193 ГПК. Изтъква също така, че от представените документи е видно, че доказателствата на ищеца за собственост на закупения от него автомобил и закупеният от Д. И. лек автомобил се отнасят до различни леки автомобили.

Въззиваемият моли жалбата да бъде оставена без уважение, решението на ВРС да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно и да му бъдат присъдени направените разноски.

Подадена е и въззивна жалба вх.№ 546/13.01.2023 г. от И. И. В., чрез пълномощника му адв.М.М., против Решение № 763/20.12.2022 г. по гр.д.№ 1916/2022 г. по описа на Районен съд-Враца.

В жалбата се поддържа, че този съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен. Изразява се несъгласие с мотивите на районния съд, че оспорването на доказателствената сила на писмен документ по реда на чл.193 ГПК, макар да прилича по съществото си на инцидентен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, не представлява самостоятелна искова претенция, по която да се дължи произнасяне в диспозитива на решението. Въззивникът счита, че тези изводи са очевидно неправилни, тъй като са в противоречие с точния смисъл на закона и с императивните разпоредби на чл.193 и чл.194 ГПК.

Навежда доводи, че при открито производство по чл.193 ГПК съдът е длъжен 4 да се произнесе с изричен съдебен акт – определение относно признаването или не, че оспорването е доказано и че документът е неистински, като това произнасяне може да бъде и с решението по делото. Това задължение произтича от това, че искането по чл.193 ГПК е форма на защита на оспорващата страна срещу доказателствената сила на представен от насрещната страна писмен документ, поради което липсата на произнасяне до нарушаване правото й на защита, особено когато при постановяване на решението съдът се позовава именно на оспорения документ.