Решение № 2 от 03.01.2025, Окръжен съд - Ловеч

РЕШЕНИЕ

№2 гр. Ловеч, 02.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, III СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА

Членове:

ПЛАМЕН ПЕНОВ

Т. АС. ДОНЕНЧЕВА ТЕНЕВА при участието на секретаря ПРЕСЛАВА ЦВЕТАНОВА като разгледа докладваното от Т. АС. ДОНЕНЧЕВА ТЕНЕВА Въззивно гражданско дело № 20244300500650 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 147/01.07.2024 по гр.д. №98/2022 по описа на РС – Тетевен В. И. В., ЕГН **********, е осъден да заплати на основание чл. 55, ал.1, пр.3, вр. чл. 174, ал.1 ЗМВР и чл. 78, ал.1 ГПК на Министерството на вътрешните работи, сумата от 23971,68 лв., представляваща главница за разходи за издръжка и обучение, произтичащи от сключен между страните договор № 4581р-5728/15.08.2014 г., ведно със законната лихва от 12.07.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, и разноски в размер на 958,87 лв. за заплатена държавна такса и 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение. С решението е отхвърлен предявеният от Министерството на вътрешните работи против В. И. В. иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 9436,27 лв., представляваща лихва върху главницата за периода 14.03.2018 г. – 28.01.2022 г.

В срока по чл. 259, ал.1 ГПК процесното решение е обжалвано от В. И. В. в частта, с която В. В. е осъден да заплати на МВР сумата от 23971,68 лв. В 1 жалбата са изложени твърдения, че районният съд не е извършил пълен и всестранен анализ на доказателствения материал, събран по делото, като е достигнал до погрешни изводи. Навежда твърдения за недопустимост на иска с оглед връчването на процесната заповед за отстраняването на въззивника като курсант в момент, последващ завеждането на иска. Поддържа, че неправилно районният съд е спрял делото. Пояснява, че при депозирането на исковата молба не е бил осъден с влязла в сила присъда, съответно не са били налице обстоятелствата, изложени в същата и основанието му за осъждане за плащане на ищцовата претенция. Допълва, че претендираната сума е формирана от платените от ищеца издръжки за всяка от годините, разбити по пера, поради което вземането за същите се погасява с кратката погасителна давност. С оглед на това непокрито с давност е само вземането за таксата за обучението за последната година. Счита, че делото е заведено без основание, поради което същото е следвало да бъде прекратено. Неясно било как първоинстанционният съд е приел, че процесната заповед е връчена на 12.07.2022 г., както и защо съдът е приел, че въззивникът сам е изписал, че знае, че вече не е курсант. Излага твърдения, че заповедта му е връчена насилствено, като коментираният текст е допълнен от трето лице впоследствие. Намира за недоказано да е уведомен за провеждането на стаж в периода 19.02.2018 – 22.03.2018 г., както и че умишлено не се е явил на същия.

По изложените съображения, въззивникът намира първоинстанционното решение за неправилно в обжалваната част и моли съда да отмени същото и да отхвърли исковата претенция.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Министерство на вътрешните работи, с който са изложени съображения за правилност на обжалваното решение. Предвид това, моли съда да потвърди обжалвания акт.

Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предмет на въззивна проверка е решението в частта, с която е уважена исковата претенция за сумата от 23971,68 лв., представляваща главница за разходи за издръжка и обучение, произтичащи от сключен между страните 2 договор № 4581р-5728/15.08.2014 г., ведно със законната лихва от 12.07.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, като в частта, с която е отхвърлен предявеният от Министерството на вътрешните работи против В.

И. В. иск за сумата от 9436,27 лв., представляваща лихва върху главницата за периода 14.03.2018 г. – 28.01.2022 г., решението е влязло в сила.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

След извършена преценка съобразно правомощията, уредени в чл. 269 ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно.

Неоснователно е възражението на въззивника за недопустимост на процесното решение, обосновано с връчване на заповедта за отстраняване на В. В. от обучение в АМВР.

Съгласно чл. 109, ал.1, т.3 ПУДАМВР, вр. чл. 174, ал.1 ЗМВР, к урсантите се отстраняват от обучение в АМВР със заповед на ректора преди завършване срока на обучение п о р а д и неявяване за повече от два последователни работни дни за провеждане на учебен стаж, като вследствие отстраняването им по дисциплинарен ред, дължат възстановяване на МВР на разходите за издръжка и обучение за периода, в който са били обучавани.

В случая правото на въззиваемия да получи вземането за сторените разходи за обучение на въззивника се поражда с надлежното връчване на заповедта за отстраняването му. С оглед твърденията, изложени в исковата молба, заповедта е връчена в момент, предхождащ завеждането на иска, поради което и за ищеца е налице правен интерес от предявяването му.

Преценката за наличие на правен интерес се извършва в хода на целия процес, като освен това на основание чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. Предвид това, следва да се съобрази, че процесната заповед е връчена на въззивника в хода на производството - на 28.03.2022 г. като приложение към исковата молба, видно от приложената разписка от същата дата. С оглед всичко гореизложено, настоящият съдебен състав намира първоинстанционното решение за допустимо, като за пълнота следва да се съобрази, че възникването на претендираното вземане има отношение към основателността на иска, а не към неговата допустимост.

3

Тук е мястото да се отбележи, че настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционният съд е сезиран от МВР с осъдителен иск против В. В., с който претендира заплащането на обезщетение за неизпълнение на договор № 4581р-5728/15.08.2014 г. в размер на 23971,68 лв., формирана като сбор от сторени разходи за издръжка и обучение, ведно със законната лихва от 12.07.2022 г. до окончателното изплащане на вземането. Предвид това, първоинстанционният съд неправилно е определил правната квалификация на спорното право по чл. 55, ал.1, пр. 3 ЗЗД , вместо вярната такава по чл. 174, ал.1 ЗМВР. Въпреки това, след извършена преценка съдът намира, че изводът за допустимостта на обжалваното решение не е разколебан.

Въззивният съд счита, че в обстоятелствената част на иска по чл. 174, ал.1 ЗМВР ищецът е длъжен да посочи наличието на сключен договор за обучение с ответника, по който е изправна страна, наличието на предпоставка, довела до отстраняване на курсанта от обучение – в случая по дисциплинарен ред, отстраняването му, както и сторените разходи за издържка и обучение.

В конкретния случай ищецът е поддържал, че страните са обвързани от валидно облигационно правоотношение по договор за професионално обучение, по силата на който АМВР се е задължила да обучи, като осигури подготовката на В. В. за получаване на висше образование по специалност „Противодействие на престъпността и опазване на обществения ред“ и образователно-квалификационна степен „Бакалавър“. Като санкционна последица при отстраняване на В. от обучение в АМВР по дисциплинарен ред в срока на обучението му в чл. 3 от договора, идентичен с разпоредбата на чл.

174, ал.1 ЗМВР, е предвидено задължение за възстановяване в полза на МВР на разходите за издръжка и обучение за периода, в който е бил обучаван.

Съобразно ясно изложените твърдения в исковата молба, претенцията на МВР се основава на допуснато от страна на ответника неизпълнение на процесния договор вследствие неявяването му на стаж в ОДМВР – Ловеч, РУП – Ябланица в продължение на повече от 2 последователни дни – 26-28.02.2018 г., без наличие на уважителни причини.

Предвид това, от обстоятелствената част на исковата молба не може да се направи извод за предоставяне на твърдяната от ищеца сума на отпаднало основание. Независимо от това, макар с решението първоинстанционният съд да е квалифицирал ищцовата претенция като такава по чл. 55, ал.1, пр. 3 ЗЗД, в 4 случая не се е стигнало до постановяване на недопустим съдебен акт, доколкото от анализа на мотивите на съда се установява, че е разгледал иска при съобразяване принципа на диспозитивното начало в процеса - при съобразяване на въведените в процеса факти и обстоятелства, без да се достигне до подмяна предмета на делото. Съдът е формирал крайния си извод като е взел предвид, че въз основа на сключен между страните договор ответникът е бил курсант при АМВР, отстранен от обучение по дисциплинарен ред вследствие неявяване за провеждане на стаж повече от 2 дни. Предвид това, доколкото съдът се е произнесъл по заявените факти, това му процесуално действие не води до недопустимост на постановеното от него решение.

Този извод се отнася и по отношение на спирането на основание чл. 229, ал.1, т.4 ГПК на производството до приключване с влязъл в сила съдебен акт на административното производство по оспорване заповедта, с която въззивникът е отстранен от обучение в АМВР. Посоченото действие на съда дори да се приеме, че е в разрез с нормата на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК, в случая не води до порок на обжалвания съдебен акт.

С оглед установената допустимост на процесното съдебно решение, съдът следва да разгледа доводите, изложени в въззивната жалба във връзка с неговата правилност.

Съобразно посоченото по – горе, между страните не е спорно, че същите са обвързани от договор за професионално обучение, като в тази насока е и приетият като писмено доказателство по делото Договор №4081р5718/15.08.2014 г. С оглед изясненото основание на ищцовата претенция неизпълнение от страна на ответника на процесния договор вследствие неявяването му на стаж в ОДМВР – Ловеч, РУП – Ябланица в продължение на повече от 2 последователни дни – 26-28.02.2018 г., без наличие на уважителни причини, неоснователно е възражението на въззивника за недоказаност на ищцовата претенция предвид липсата на влязла в сила осъдителна присъда към момента на депозирането на исковата молба. Твърденията за извършено престъпление и за образувано във връзка с него наказателно производство против въззивника са въведени не от МВР, а от самия въззивник с отговора на исковата молба като обстоятелство, изключващо отговорността му.

На следващо място, преклудирано се явява възражението на въззивника за 5 липсата на уведомяване за провеждането на стаж в периода 19.02.2018 – 22.03.2018 г. в РУП – Ябланица. Подобни твърдения не са били въведени в хода на производството пред първоинстанционния съд, а са въведени за първи път едва с въззивната жалба. По изложените съображения такъв извод следва да се направи и по отношение на възражението за насилствено връчване на заповедта за отстраняване на въззивника от обучение, както и за неавтентичност на изписания под същата текст, удостоверен с подписа му, поради което въззивният съд не следва да разглежда същите.

Неоснователно е възражението за недоказаност на умишленото неявяване на въззивника на стаж в процесния период. С отговора на исковата молба ответникът е признал, че не е присъствал на стажа в периода 26-28.02.2018 г., като анализирано на основание чл. 175 ГПК с останалите обстоятелства по делото, в т.ч. заповед №203/14.03.2018 г. на ректора на АМВР, съдът кредитира процесното признание.

Обстоятелството, че в този период срещу В. В. е било образувано наказателно производство за извършване на престъпление от общ характер – нохд №352/2019 по описа на ОС – Ловеч, като по отношение на него е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, обаче не обосновава извод за неумишлено неявяване на стажа. Следва да се отбележи и че при извършена служебна проверка, настоящият съдебен състав констатира, че производството по нохд №352/2019 по описа на ОС – Ловеч е приключило с влязла в сила осъдителна присъда, с която В. В. е признат за виновен в извършване на инкриминираното деяние. Предвид това, съдът намира, че извършването на умишлено престъпление, за което деецът е признат за виновен с влязла в сила осъдителна присъда и във връзка с което правото му на свободно придвижване в пространството е било ограничено от правоохранителните органи в процесния период, не представлява обстоятелство, изключващо вината на В. В. за неявяване на процесния стаж.