Решение № 16 от 01.02.2022, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 16 гр. Кюстендил, 25.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Евгения Хр. Стамова

Членове:

Веселина Д. Джонева

Елисавета Г. Деянчева при участието на секретаря Галина Г. Кирилова като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско дело № 20211500500202 по описа за 2021 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „ Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Делото е образувано по въззивна жалба с вх.№262760/08.03.2021г., подадена от СН. Б. Б., с ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.София, ***, чрез пълномощника й адв.В.В., насочена против решение с №260047/01.02.2021г., постановено от Районен съд – Дупница по гр.д.№504 по описа за 2020г. на същия съд.

С оспорвания първоинстанционен съдебен акт РС - Дупница е отхвърлил, като неоснователни, предявените от СН. Б. Б., срещу „Банка ДСК“ АД, ЕИК *** /правоприемник на „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, ЕИК ***, заличено след предявяване на иска – на 30.04.2020г./, както следва: иск с правно основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД за обявяване за нищожни като неравноправни клаузите на част I, т.11.1, част ІI, чл.4, ал.1, част ІI, чл.4, ал.2, част ІI, чл.6, ал.2, част ІI, чл.7, ал.1, второ тире, от договор за потребителски кредит от 11.10.2013г., сключен между страните, и иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД за осъждане на ответника „Банка ДСК“ АД, ЕИК *** /правоприемник на „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, ЕИК ***, заличено след предявяване на иска – на 30.04.2020г./, да заплати на ищцата СН. Б. Б., сумата 500 лева – надплатена поради неправилно изчисляване на възнаградителната лихва по договор за потребителски кредит от 11.10.2013г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до 1 окончателното изплащане. Със същото решение съдът е осъдил СН. Б. Б. да заплати на „Банка ДСК“ АД сумата от 215 лева, представляваща сторени разноски по водене на делото.

Решението се обжалва изцяло. Въззивницата счита постановения от Ра й о н е н съд – Дупница съдебен акт за неправилен, немотивиран и несъобразен със събрания по делото доказателствен материал, постановен при съществени нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила и релевира доводи в тази насока.

Твърди, че неправилно и немотивирано съдът бил приел за неоснователни доводите на ищцата за нищожност на клаузите от договора за кредит, които позволяват едностранно изменение на лихвата от страна на банката. Счита, че по делото било доказана неравноправност по смисъла на чл.143 т.10 от ЗЗП. Сочи, че по процесния кредит банката била определяла лихвата, базирайки се на непосочени в договора основания, в договора била посочена само стойността на БЛП, но липсвала легална дефиниция (вкл. препращаща към ОУ) за това какъв е начинът на формирането на БЛП, какви компоненти и подкомпоненти се включвали в БЛП и по какъв начин те влияли върху размера му, респ. върху размера на приложимия лихвен процент. Твърди се, че банката избирала едностранно и произволно стойността на БЛП и не е спазвала собствената си методология за изчисляване на приложимия лихвен процент по договора за кредит.

Подчертава, че по делото не били представени актове на УС на ответното дружество, въз основа на които била изготв eна ССЕ, а съдът не бил съобразил направено с писмения отговор признание на ответника относно неравноправността. Твърди, че в договора не били посочени изрично и изчерпателно разходите по кредита. Акцентира, че посочването от ответника в договора на компонент „пазарни условия“ като единствен критерий за увеличаване на лихвения процент, без наличие на ясна дефиниция какво се включва в него и как и в какви размери влияе на изменението на лихвения процент, се характеризира с неопределеност, и по този начин се предвиждала възможност на търговеца едностранно да промени условията по договора на база непредвидено в него основание, съответно представлявало недобросъвестно упражняване на права, с което се увреждали правата на потребителя и водело до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора.

Въззивницата счита, че по делото била доказана неравноправност и по смисъла на чл.143 т.12 от ЗЗП, твърдейки, че в договора липсвала клауза, даваща възможност на потребителя да се откаже от договора, в случай, че не е съгласен с многократно завишената цена на услугата - лихвата, която се заплаща за срока до края на договора. Сочи, че предвидената в договора възможност за прекратяване на договора при предсрочно погасяване от страна на потребителя и отказ от договора по смисъла на ЗЗП са различни неща. Твърди, че с оглед разпределената доказателствена тежест, по делото липсвали доказателства от страна на ответната банка, че оспорваните клаузи 2 от договора са били индивидуално договорени между страните, предвид което следвало, че същите не са индивидуално договорени, респ. са неравноправни и нищожни.

Твърди, че първоинстанционният съд неправилно и необосновано е приел, че искът с правно основание по чл.55 ал.1 от ЗЗД е неоснователен и липсвала надплатена сума поради неправилно изчисляване на възнаградителната лихва.

Сочи допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение – съдът неправилно и незаконосъобразно бил оставил без уважение искането на ищцата за назначаване на повторна ССЕ на основание чл.201 от ГПК, която била поискана с оглед изричното оспорване на заключението на вещото лице, тъй като същото не било отговорило на поставените въпроси по част от задачите.

Неправилно и незаконосъобразно първоинстанционният съд бил оставил без уважение и доказателственото искане на основание чл.190 от ГПК за задължаване на ответната банка да представи документи, цитирани в заключението на ССЕ. Въззивницата твърди, че в случая не била настъпила преклузия относно това доказателствено искане, както бил приел съдът, и акцентира,че документите не са й били известни към момента на обявяване на проекта за доклад за окончателен, а е узнала за същите едва след запознаване със заключението на вещото лице.

По същество се иска отмяна на обжалваното решение изцяло и постановяване на ново решение, с което предявените искове да се уважат.

Претендират се направените разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна „Банка ДСК“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.София, ул.„***, представлявано от главен регионален юрисконсулт А.И., в който се твърди, че обжалваното първоинстанционно решение е законосъобразно и правилно, съобразено с всички събрани доказателства по делото и обосновано, а при постановяването му съдът бил спазил материалния закон и съдопроизводствените правила. Въззиваемата банка твърди, че атакуваните от ищцата клаузи от договора за кредит не са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като не са във вреда на потребителя, отговаряли на изискванията за добросъвестност и не водели до значително неравноправие между правата и задълженията на страните и счита за правилни констатациите на съда, че по делото не се установило каквото и да е увреждане на ищцата в следствие на цитираните в исковата молба клаузи и съдът правилно е отхвърлил иска за тяхната нищожност. Подчертава, че при сключване на договора за кредит страните са се съгласили относно приложимата към договора методология за изчисляване на БЛП, а съгласно изискванията на ЗПК, действащ към момента на сключване на процесния кредитен договор през 2013г., изискването за включване на методология за определяне на референтния лихвен процент като формула и компоненти не 3 било част от задължителното съдържание на договор за потребителски кредит, предвид което смята, че банката е изпълнила изискванията на чл.58 ал.1 от ЗКИ. Изразява становище, че уговорката на чл.4 ал.2 на Част ІІ от договора за кредит не била неравноправна по смисъла на чл.143 ал.2 т.10 и т.11 от ЗЗП, тъй като е основание за прилагане на стойността на лихвения процент, изрично предвидено в договор и за което страните по договора са изразили съгласие, т.е не била налице едностранна промяна на условията.

Твърди, че в случая не се касаело и за действие от страна на банката на основание чл.144 ал.1 т.2 и т.3 от ЗЗП. Възразява срещу аргументите на въззивницата по чл.143 т.12 от ЗЗП, като твърди, че право на отказ от договор за кредит, по начин сочен от въззивницата - с реституция и обратно действие на отказа, в конкретния случай не бил възможен и е недопустим. Изрично подчертава, че уговорките по част 1 от процесния договор, в който са посочени конкретните стойност/параметри на кредита, са индивидуално уговорени – конкретни и преценени с оглед кредитоспособността на клиент и кредит, а не са предварително определени от банката по стандартен, типизиран начин, като информацията за тях била предоставена на ищцата още преди сключване на договора за кредит.

КнОС, след като прецени становищата на страните, събраните по делото доказателства и след преценка на обжалвания съдебен акт, приема, че въззивната жалба е неоснователна, а решението на ДнРС следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Съображенията за това са следните:

Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че решението на РСДупница е валидно и допустимо.

Настоящият съдебен състав на КнОС счита, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и доколкото пред настоящата съдебна инстанция не са събирани доказателства, на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея.

Окръжният съд споделя изцяло и правните изводи на първоинстанционния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към повдигнатия за разглеждане спор.

По оплакванията във въззивната жалба относно правилността на атакуваното решение, трябва да се отбележи следното:

РС-Дупница е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове, предявени от С.Б. против „Експресбанк“ АД, като правоприемник на „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, ЕИК ***, заличено след предявяване на исковете, с правоприемник „Банка ДСК“ АД, ЕИК ***.

Ищцата е твърдяла и това е установено по делото, че между страните е бил сключен договор за кредит експресо-реструкция с №355111 от дата 4

13.10.2013г., по силата на който й е бил предоставен кредит в размер на сумата от 3 380 лева, с цел преструктуриране чрез рефинансиране на задължения на Б. по друг договор със същата банка, сключен на 19.02.2008г.

Ищцата е посочила, че задълженията по кредита е следвало да бъдат погасени в срок до 11.10.2018г., чрез заплащане на месечни анюитетни вноски по погасителен план. Б. е поддържала и това е доказано по делото, че в срок същата е погасила всичките си задължения по договора към банката. При все това, с твърдението, че банката не е спазила собствената си методология за изчисляване на договорната лихва, изискваща намаляване на БЛП, ищцата е поддържала, че е заплатила на ответника договорна лихва, надхвърляща с 500 лева действително дължимата такава, поради което е претендирала връщането й. Наред с тази претенция, Б. е посочила клаузи от договора за кредит, които счита за нищожни, като неравноправни такива, и е поискала прогласяването им, а именно: част I, т.11.1, според която „ разходите по кредита, обхаванати от ГПР, могат да бъдат променяни съгласно чл.4, ал.2 и чл.6 ал.2 при промяна на пазарните условия“; част ІI, чл.4, ал.1, според която „ главицата по кредита се олихвява с номинален годишен лихвен процент в размер на базисен лихвен процент на „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД /БЛПSGEB/ плюс надбавка, определени в чл.I, т.8“; част ІI, чл.4, ал.2, според която „договореният по ал.1 годишен лихвен процент се променя съответно при увеличаване или намаляване на размера на БЛПSGEB с повече от 2 пункта спрямо размера му в деня на сключване на договора, както и при последваща промяна, водеща до ново изменение под или над 2 пункта“; част ІI, чл.6, ал.2, според която „кредитополучателят заявява, че е запознат с Тарифата и е съгласен да заплаща предвидените в същата такси и комисионни за свързаните със сключването и изпълнението на договора операции и дейности до окончателното прекратяване на правоотношението. Те могат да бъдат променяни едностранни от Банката при промяна с двумесечно предизвестие на хартиен или друг дълготраен носител (съгласно реда, посочен в Общите условия на „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД за платежни сметки и платежни услуги за индивидуални клиенти). Промените в Тарифата или приемането на други тарифи са задължителни за кредитополучателя от датата на влизането им в сила“ и част ІI, чл.7, ал.1, второ тире, според която „Тъй като договорът съдържа клаузи, позволяващи изменение на лихвения процент и на стойността или размера на разходите, включени в ГПР по кредита, които не могат да получат конкретно стойностно изражение към момента на неговото изчисляване, ГПР по кредита се изчислява, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичане на срока на договора“.