Решение № 2579 от 18.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2579 гр. София, 18.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Н. Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора И.ова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Н. Димов Въззивно гражданско дело № 20211100512652 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, подадена чрез юрк.Н.К. срещу решение № 20258706 от 23.11.2020 г., постановено по гр.дело № 52365/2019 год. по описа на СРС, ІІ Г.О., 164 с-в, в частта, с която са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, срещу Р. Г.

И., ЕГН ********** и К. К. З., ЕГН **********, по реда на чл.422, ал.1 от ГПК искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД за осъждането им да заплатят съответно 4/6 ид.ч. първата и 1/6 ид.ч. втората от тях от общо претендираните вземания на ищеца от: 2364,38 лв.- главница, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от м.05.2016 г. до м.04.2018 г.;

156,09 лв.- мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 14.09.2017 г. до 04.01.2019 г.; 72,08 лв., представляваща цена за извършено дялово разпределение за периода от м.05.2016 г. до м.04.2018 г., както и 13,12 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.01.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, като неоснователни и недоказани. Твърди се, че решението в 1 обжалваната част е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата.

Претендира присъждане на направени разноски по делото и на юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемите страни - ответници Р. Г. И. и К. К. З., чрез пълномощника си адв.Н. Н., оспорват въззивната жалба по съображения изложени в представения по делото отговор в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. Молят въззивната жалба като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение потвърдено в обжалваната от ищеца част, като правилно и законосъобразно.

Претендират присъждане на направени разноски по делото.

Третото лице - помагач на ищеца по делото- „Техем Сървисис“- ЕООД, гр.София не взема становище по подадената въззивна жалба.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно в обжалваната от ищеца част, като краен резултат относно извода на съда за неоснователност на предявените от „Топлофикация София” ЕАД, гр.София срещу ответниците Р. Г. И. и К. К. З. установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Крайните изводи на съда досежно неоснователност на предявените срещу ответниците Р. Г. И. и К. К. З. по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, установителни искове по чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Спорният по делото въпрос се свежда до съществуването на валидно облигационно правоотношение между ищецът „Топлофикация София” ЕАД, гр.София и ответниците Р. Г. И. и К. К. З. по договор за доставка на топлинна енергия.

Настоящият въззивен състав намира, че в настоящия случай не е доказано от страна на ищеца по делото, съществуването на валидно облигационно правоотношение между 2 ищецът „Топлофикация София” ЕАД, гр.София и ответниците Р. Г. И. и К. К. З. по договор за доставка на топлинна енергия, поради следните съображения:

Съгласно чл.153, ал.1 от ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г./ потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.

Съгласно тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк.дело № 2/2017 г., ОСГК на ВКС, клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл.153, ал.1 от ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди /"битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ/ и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с открИ.ето на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл.153, ал.1 от ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно.

Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл.9 от ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.153, ал.1 от ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.

На следващо място, съдът приема, че източник на едно облигационно договорно отношение може да бъде само един - договор, сключен между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато 3 между тях съгласие за правно обвързване - чл.8, ал.1 от ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия - чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост. Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда - етажна собственост, то всички собственици и титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с доставчика. Независимо как ще бъде дефинирана правната същност на подобна хипотеза, е несъмно, че тази втора хипотеза влиза в действие, само когато не е налице първата - обвързване чрез изричен писмен договор, което е нормалният и желан от закона начин на уреждане на отношенията между две равнопоставени страни според тяхната свободна воля. За наличието на такъв писмен договор не е от значение дали писменото съгласие и на двете страни е обективирано в един общ документ, наименован „договор“, а е достатъчно всяко от насрещните волеизявления да бъде закрепено в отделен писмен акт и да достигне до знанието на насрещната страна. Такъв именно е и настоящия случай. В настоящия случай, безспорно е обстоятелството, че със заявление-декларация с вх. № 3269/17.11.2006 г., И. К. И. /съсобственик на процесния недвижим имот- апартамент № 47, находящ се в гр.София, ж.к.“****/ е поискал от ищцовото дружество да му бъде открита партида за топлоснабдяването на процесния имот, като дружеството е открило такава под абонатен № 086620. Следователно, това заявление-декларация изразява волеизявлението на един от собствениците на процесния недвижим имот- И. К. И. за договорно обвързване с ищеца, а писменото му приемане от дружеството се изразява в счетоводното открИ.е на партидата, за което несъмнено заявителят е бил уведомен, най-малкото с ежемесечно получаваните от него фактури, в които изрично е посочен като абонат. При това положение налице е изрично сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия за процесния имот между И. К. И. и дружеството ищец. При наличието на изрично сключен писмен договор между ищеца и И. К. И. е без значение дали ответниците Р. Г. И. и К. К. З. притежават вещни права /и в какъв обем и вид/ от процесния недвижим имот, и по-специално дали са собственици на имота. В случая, съдът приема, че основанието за облигационната обвързаност с ответника И. К. И. не е специалната хипотеза на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, а общата такава 4 по чл.149, ал.1, т.6 от ЗЕ /законът не забранява сключването на подобен договор, като мотивите му за това са ирелевантни - изразената от него воля е достатъчна за договорната му обвързваност/. Ето защо в настоящия случай, единствено ответника И.

К. И. е страна по облигационното договорно отношение с ищеца в процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който договор ищецът е доставял топлинна енергия за процесния недвижим имот. Ответниците Р. Г. И. и К. К.

З. не са такива страни, тъй като сключеният от И. К. И. изричен договор по чл.149, ал.1 ЗЕ изключва приложението на специалната хипотеза на чл.153, ал.1 ЗЕ. Липсата на облигационна обвързаност между ищеца и ответниците Р. Г. И. и К. К. З. води и до неоснователност на предявените срещу тях искове.

С оглед на изложено, ответниците Р. Г. И. и К. К. З. не се явяват пасивно материално- правно легитимирани да отговорят по предявените искове. От друга страна спорното обстоятелство - наличие на договорно правоотношение между страните за процесния период, респективно качеството на ответниците на потребители по см. § 1, т.42 от ДР на ЗЕ, респ.§1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ /отм./, е правопораждащо, тъй като обуславя спорните по делото права и доказването му е следвало да бъде пълно /т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в истинността на твърденията в исковата молба/ и главно /защото има за предмет факти, за които ищецът носи доказателствена тежест/. От изложеното и в приложение на правните последици от тежестта на доказване, съгласно които недоказаният факт се приема за неосъществил се, което съдът отнася във вреда на този, върху когото тежи тежестта на доказване на съществуването на договорно отношение – на ищеца, искът за установяване на вземането за главницата е неоснователен, а поради акцесорността на вземането за обезщетение за забава, неоснователен се явява и искът за установяване на вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва.