Решение № 2627 от 21.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2627 гр. София, 21.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20261100500287 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищеца „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД срещу решение № 4884 от 20.03.2025 г., постановено по гр. дело № 18429/2024 г. по описа на СРС, 72 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените срещу „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД осъдителни искове с правно основание чл. 411, ал. 1 КЗ и чл. 86 ЗЗД за разликата над уважения размер от 7748,89 лв. до пълния предявен размер от 11069,83 лв., представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение и обичайни разноски за вреди на МПС марка „Сузуки“, модел „Ес екс 4“ с рег. № ****, в резултат на ПТП, настъпило на 04.07.2023 г. в гр. Севлиево, ул. „Втори юли“, по вина на водача на МПС марка „Киа“, модел „Сийд“ с рег. № ****, чиято гражданска отговорност била застрахована при ответното дружество, както и за разликата над уважения размер от 379,40 лв. до пълния предявен размер от 542 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 17.11.2023 г. до 25.03.2024 г.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон с доводи, че в случая 1 застрахованият при ищеца водач на МПС е предприел спасителна маневра в условията на крайна необходимост и поведението му е било правомерно при липса на допуснато нарушение на правилата за движение по пътищата, поради което не било налице приетото от СРС съпричиняване на вредоносния резултат. Въззивникът поддържа, че първоинстанционният съд не е конкретизирал правилото за движение по пътищата, което е било нарушено от застрахования при ищеца водач на МПС, като бланкетно е посочил, че същият не е упражнил достатъчно контрол над автомобила, но това не обосновавало неправомерност на поведението му и съпричиняване на вредоносния резултат, който бил настъпил изцяло поради действията на застрахования при ответника водач на МПС. Ето защо, моли решението на СРС в обжалваната част да бъде отменено, а предявените искове да бъдат уважени изцяло.

Въззиваемият „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС в обжалваната от ищеца част е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната част, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави следното:

За възникване на регресното вземане по предявения в настоящото производство осъдителен иск с правно основание чл. 411 КЗ в полза на застрахователя по имуществена застраховка е необходимо да се установят следните факти: да е сключен договор за имуществено застраховане, в срока на застрахователното покритие на който 2 и вследствие виновно и противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, да е настъпило събитие, за което ответникът носи риска, като в изпълнение на договорното си задължение ищецът да е изплатил на застрахования застрахователно обезщетение в размер на действителните вреди. Съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК ищецът следва да установи горепосочените обстоятелства, а в тежест на ответника е да докаже, че е погасил претендираното вземане.

В случая всички елементи от фактическия състав на спорното право са установени със сила на пресъдено нещо между страните към настоящия момент, доколкото исковете на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД срещу „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ АД за възстановяване на платеното застрахователно обезщетение за процесното ПТП и мораторна лихва върху него са частично уважени, като решението в тази част не е обжалвано (подадената срещу съдебния акт въззивна жалба на ответника е върната с влязло в сила разпореждане на първоинстанционния съд) и е влязло в сила. Следователно, въззивният съд е обвързан да приеме, че на 04.07.2023 г. в гр. Севлиево е настъпило ПТП между застрахован при ищеца по валидна застраховка „Каско на МПС“ автомобил и застрахован при ответника по валидна застраховка „Гражданска отговорност“ автомобил, причинено с виновното и противоправно поведение на водача на застрахованото при ответника МПС, като в изпълнение на договорните си задължения ищецът е изплатил на увреденото лице обезщетение и ответникът дължи възстановяването му най-малко в размер на присъдената сума от 7748,89 лв. С отговора на исковата молба ответникът оспорва описания в исковата молба механизъм на ПТП (по отношение на който към настоящия момент е налице СПН), респ. при условията на евентуалност навежда възражение за наличие на съпричиняване предвид наличието на поведение на другия водач на МПС, с което пострадалият е допринесъл за настъпване на вредата – управление на МПС с несъобразена скорост, както и липса на действия за предотвратяване на събитието (аварийно спиране на автомобила).

От приетите по делото писмени и гласни доказателства се установява, че ПТП е настъпило на 04.07.2023 г. в гр. Севлиево, като застрахованият при ищеца л.а. „Сузуки SX4“ с рег. № **** се е движил по ул. „Ст. Пешев“ и на кръстовището с ул. „Втори юли“ е извършил маневра за десен завой по еднопосочната улица, като в същото време застрахованият при ответника л.а. „Киа Сийд“ с рег. № ЕВ 6536 ВМ е бил паркиран на ул. „Втори юли“ в ляво на пътното платно по посоката на движение и е предприел маневра за включване в движението. Последният не е пропуснал завиващия на дясно л.а. „Сузуки“, който с цел избягване на удар се е отклонил в дясно, преминал е през тротоарната площ в дясно на пътното платно и с предна дясна част се е ударил в стена на сграда. Наличието на тротоар в дясно на улицата се потвърждава от декларираните от водача на л.а. „Сузуки“ М.Д.Г. факти пред застрахователя (л. 8 от делото на СРС), 3 като в декларацията и показанията си като свидетел по делото същата е заявила, че преди удара се е движила с не повече от 30-40 км./ч. Вещото лице по САТЕ е анализирало извършваната маневра от автомобила и радиуса на кривата на завоя и също е достигнало до извод, че л.а. „Сузуки“ се е движил със скорост около 30 км./ч., която принципно не може да се определи като несъобразена в градските условия, в които е настъпило произшествието. Инцидентът в случая е бил непредвидим за водача на увредения автомобил, доколкото от събраните доказателства е видно, че другото МПС е излязло рязко от реда на паркиралите автомобили с цел включване в движението, без да съобрази приближаващия по улицата автомобил.

Същевременно въззивният съд намира, че предприетите от водача на л.а.

„Сузуки“ действия по отклоняване вдясно с цел избягване на удара не съставляват правомерна „спасителна маневра“, доколкото не е съществувала непосредствена опасност за живота и здравето на граждани, която да е била избегната с маневрата на автомобила. Константна е практиката на ВКС, че спасителната маневра, като действия, които водачът на едно МПС извършва за изменение посоката на движението, не е правно регламентирана, а необходимостта от извършването на такава възниква при критична ситуация и има за цел да предотврати произшествие. Спасителната маневра е правомерна, когато водачът се намира в състояние на крайна необходимост – тя се предприема, за да се спасят животът и здравето на хора, като при извършване на деянието се уврежда имущество. Водачът не може да се позове на крайна необходимост, когато уврежда живота и здравето на хора, като тази маневра е неправомерна, когато той е нарушил правилата за движение и виновно се е поставил в положение да я извърши (в този смисъл – ТР № 106 от 31.10.1983 г. по н. д. № 90/1982 г. на ОСНК на ВС, Определение № 50192 от 19.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1282/2022 г., II т. о. и др).

В практиката на ВКС се тълкува правилото на чл. 20, ал. 2, пр. 2 от ЗДвП (съгласно което водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението), в смисъл, че при възникнала опасност за движението, водачът на МПС има единствено задължението да намали скоростта или да спре, като той няма задължение да завива наляво или надясно с оглед избягване на аварийната ситуация. В настоящия случай няма данни свидетелката М.Г. да е предприела действия по намаляване на скоростта и аварийно спиране на автомобила, като при липса на опасност от удар с пешеходец (какъвто несъмнено би довел до увреждане на здравето на физическо лице) тя се е отклонила вдясно, преминала е през тротоара и се е ударила в стената на сградата. Макар да е целяла избягване на удара с другото МПС, последният обективно не е застрашавал здравето и живота на водачите предвид изключително ниската скорост на другия автомобил, който тъкмо е потеглял от спряло състояние. Същевременно, отклонението вдясно и преминаването през тротоарна площ в по-голяма степен би могло да застраши живота 4 и здравето на случайни пешеходци в близост, а фактът, че автомобилът директно се е ударил в сградата до тротоара и на същия са настъпили значителни материални щети (на стойност близо 11000 лв.), които са довели до невъзможност автомобилът да се движи на собствен ход (същият е превозен до сервиз с репатрак), сочи на извод, че водачът на л.а. „Сузуки“ не е предприел своевременно действия по намаляване на скоростта и аварийно спиране в нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП.

С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че е налице противоправно поведение на водача на застрахования при ищеца автомобил, с който последният обективно е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат – в нарушение на разпоредбите на чл. 20, ал. 1 и ал. 2, изр. 2 ЗДвП свидетелят М.Г. не е осъществила достатъчен контрол на управлявания от нея автомобил, респ. не е предприела незабавно действия по намаляване на скоростта и аварийно спиране, а вместо това се е отклонила от пътя, причинявайки значителни материални щети, без по този начин да е целяла спасяване живота и здравето на гражданите. Следователно, наведеното при условията на евентуалност от ответника възражение за съпричиняване е основателно, като съобразно поведението на двамата водачи и настъпването на инцидента преимуществено поради противоправното поведение на застрахования при ответника водач на МПС, който не е пропуснал движещия се по пътя автомобил, преди да предприеме маневра за излизане от реда на паркиралите МПС, съдът определя степен на съпричиняването от 30 %, респ. предвид установения по делото размер на вредата от 11069,83 лв. дължимото регресно вземане следва да бъде намалено с 30 % до сумата от 7748,89 лв., за която искът по чл. 411, ал. 1 КЗ се явява основателен, а за разликата до пълния предявен размер от 11069,83 лв. следва да се отхвърли.