Решение № 3906 от 30.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3906 гр. Пловдив, 30.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20265330102096 по описа за 2026 година

По делото е предявен иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата Й. С. П., ЕГН: **********, от ***, чрез пълномощник ЕАД Е. И., е предявила против „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК: 202255877, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Сребърна” № 16, ет. 8, представлявано от изпълнителния директор ***, иск за осъждане на ответника да й заплати сумата от 391, 04 леванеоснователно платена по договор за кредит № ***/ 05.02.2021 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба- 13.03.2026 г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № ***/ 05.02.2021 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1 500 лева, при ГПР- 40, 54 % и ГПР- 49 %. Като обезпечение по договора се предвиждало или поръчителство на две физически лица, които отговарят на определени условия или представяне на банкова гаранция, а в противен случай се дължала неустойка в размер на 465, 36 лева, платима разсрочено. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й висок и така скрито се оскъпявала цената на услугата, с което неоснователно се обогатявал кредиторът, а това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави.

Недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към 1 потребителя, изцяло в негов ущърб. Разходите и печалбата на търговеца следвало да са включени във фиксирания лихвен процент по договора, но неустойката не била, като така размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. За да се заобиколи нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят (неизпълними условия за поръчителство или банкова гаранция), а като санкция за неизпълнение се предвиждало заплащане на неустойки или такси, чрез които се гарантирала допълнителна печалба за дружествата. Предявява се иск за връщане на неоснователно платената сума по договора над главницата. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който искът се оспорва като неоснователен. Между страните бил сключен договор от разстояние, кто ищецът усвоил сумата от 1 500 лева. Той попълнил заявка за кандидатстване със своите данни, потвърдил, че е запознат с общите условия, после активирал линка, където въвел изпратения му с sms ПИН код и потвърдил искането си. Лицето било одобрено за кредит, като му бил изпратен договор, който той приел, чрез активиране на бутона „приеми“, с което изразил недвусмислено волеизявление за съгласие за сключването му. Договорът бил действителен и не противоречал на специалния ЗПК. ГПР бил изчислен съгласно формулата по закона, а и ищецът бил предварително запознат със сумата, която ще дължи като разходи. Неустойката не представлявала разход по кредита, за да се включва в ГПР, като самият ГПР не можел да заблуждава потребителя. Неустойката се предвиждала при неизпълнение на задълженията по кредита и затова нямало как тя да се включва в ГПР, защото това били разходи под условие. Ищецът бил получил преддоговорна информация, бил уведомен за размера на неустойката предварително и могъл да прецени дали да сключи договора. Неустойката отговаряла на законовите си функции, клаузата била ясно и точно формулирана, нямало заблуждаване с нея и тя била индивидуално договорена. Потребителят се бил съгласил с условията по договора, имал възможност и да се откаже от него в срок от 14 дни. Била направена и предварителна оценка на кредитоспособността на лицето. Не били доказани платените по договора суми. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски. В с.з. пълномощникът на страната представя писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем № ***/ 05.02.2021 г. и приложение № 1 към него, сключени между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 500 лева, при следните условия: вноски- три, с краен падеж- 05.05.2021 г., при фиксиран годишен лихвен процент40, 54 % и годишен процент на разходите- 49 %, с общ размер на всички плащания- 1 602, 48 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 465, 36 лева, платима по погасителния план.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, ведно погасителен план към него, ОУ и СЕФ.

2

Представена е и справка за извършени плащания по договора, както следва: сумата от 781, 18 евро- на 18.06.2021 г. и сумата от 306, 78 евро- на 15.04.2021 г.

В първото с.з. по молба на пълномощника на ищеца е допуснато изменение на иска, който е увеличен в размер на 321, 02 евро, вместо първоначално предявения такъв от 391, 04 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Основното възражение в исковата молба е за недействителност на клаузата в договора за потребителски кредит, свързано с предвидената неустойка, която се начислява при непредставяне на обезпечение. Това непредставяне обаче самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която се активира в съответен срок от сключване на договора за кредит, без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение.

Така и ГПР от 49, 50 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойка, а с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в 3 договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.

Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер на около 1/3 от стойността от кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни. Оттук и целият договор се явява такъв, като съдържащ клауза за неустойка, предвидена в противоречие със специалния закон, която е нищожна.

Съгласно нормата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В такава хипотеза се дължи връщане единствено на чистата стойност на полученото, или на главницата, която в случая е в размер на 1 500 лева/ 766, 94 евро. Видно от представената от кредитора справка за плащанията по договора, която съдържа неизгодни за страната обстоятелства, касаещи погасяване на дълга, потребителят е заплатил общо сумата от 1 087, 96 евро. Доколкото това обстоятелство не се оспорва от ответника, то следва да се приеме за доказано и след като това е плащане над дължимата главница, в хипотезата на нищожен кредит то подлежи на връщане. В случая над главницата са платени 321, 02 евро- разликата между даденото и върнатото, поради което осъдителният иск следва да се уважи изцяло, в претендирания му след изменението размер, 4 като сумата се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.

Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, на ищеца се дължат направените разноски, като такива се претендират. Страната е внесла държавна такса в размер на 25, 56 евро, като в процеса тя е представлявана от свой пълномощник, на когото не е заплатила хонорар, в която връзка моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от ЕАД Е. И., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде съобразено с цената на иска, вече трайно установената съдебна практика по потребителските спорове, липсата на фактическа и правна сложност на делото и решение на СЕС по дело С-438/ 22, както и с нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, използвана в случая като ориентир, като то възлиза на сумата от 240 евро с ДДС (вр. § 2а от ДР на Наредбата, тъй като адвокатското дружество е регистрирано по ЗДДС) и е дължимо директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила тези разноски.