Решение № 17421 от 30.09.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17421 гр. С, 30.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело № 20211110171344 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по предявен от З. К. С., ЕГН ********** осъдителен иск с правна квалификация чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ срещу СОС за осъждането на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 6000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат от допуснато съществено нарушение на Правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 13.12.2021 г., до окончателното изплащане на задължението.

Ищецът твърди, че е страна по в. гр. д. № 290/2021 г. по описа на СОС. Счита, че при постановяване на крайния съдебен акт в посоченото съдебно производство, съдът не е съобразил представените по делото доказателства, както и константната съдебна практика, като е допуснал съществено нарушение на Правото на Европейския съюз и конкретно на разпоредбите на чл. 4, пар. 3 от ДЕС, чл. 6, т. 1 от ЕКЗПЧОС и чл. 47 от ХОПЕС /съгласно уточнителна молба с вх. № 123443/15.06.2022 г./. Сочи, че процесното въззивно решение е влязло в законна сила и като такова не подлежи на инстанционен контрол.

Поддържа, че неправилно СОС е отменил решение на СРС, 164-ти състав по гр.д. № 60783/2017 г. в осъдителната му част като е приел, че е следвало със свидетелски показания да се доказват неимуществените вреди от бавно правосъдие и не е взел под внимание наличие на удовлетворена от САС жалба за бавност. С уточнителна молба от 13.10.2023 г. ищецът посочва, че в нарушение на практиката на ВКС СОС е приел, че не е доказал вредите по обем, състав, период, интензитет. Поддържа, че неправилно бил отхвърлен иска 1 му за вреди от забавата по третото дело, като СОС е счел, че делото е все още висящо и забавата била не 4 , а две години. С уточнителни молби ищецът посочва, че неправилно е отчетена забава от две години на 15432/2016 г. на СГС, което е висящо и към момента на подаване на последваща уточнителна молба от 08.12.2023 г., към която прилага справка от електронната система на СГС.

Твърди, че от противоправното поведение на правораздавателния орган за ищеца са произтекли неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания. Моли за уважаване на иска. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника, с който се излага становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск. Оспорва твърдението, че при разглеждане на процесното производство и постановяване на крайния акт по същото, ответникът е допуснал нарушения. Предвид липсата на противоправно поведение счита, че за ищеца не са произтекли твърдените в исковата молба вреди.

Поддържа, че постановеното съдебно решение не се намира в противоречие нито с принципите на българското гражданско процесуално право, нито нарушава разпоредбите на Правото на Европейския съюз, уреждащи правото на справедлив процес. Оспорва претенцията и по размер, като счита претендираното обезщетение за прекомерно и несъответстващи на твърдените неимуществени вреди. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на сторените в хода на настоящото производство съдебно-деловодни разноски.

Участващият в производството на осн чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ прокурор поддържа становище за неоснователност на иска.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства приема фактическа и правна страна: следното: от

За основателността на предявения иск по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ е необходимо кумулативното доказване на следните предпоставки, изведени от практиката на СЕС: 1/ реализиране на твърдяното нарушение на норма от Правото на Европейския съюз, която предоставя права на частноправни субекти; 2/ нарушението да е достатъчно съществено, 3/ конкретно настъпили за ищеца неимуществени вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с нарушението. Когато нарушението е извършено от национална юрисдикция, практиката на СЕС (конкретно Решение от 30.09.2003 г. по дело C-224/01 – Gerhard Köbler) въвежда и още една предпоставка – вредите да произтичат от решение на окончателна съдебна инстанция.

С процесното решение № 260298 от 07.10.2021 г. по в.гр.д. № 290/2021 г. СОС, трети въззивен състав е потвърдил решение № 5527/08.01.2019 г. по гр.д. № 60783/2017 г. на СРС в частта с която частта му, с която са отхвърлени предявените от ищеца искове против Софийски градски съд за разликата над сумата от 500 лева, до пълния предявен размер от 3000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, от нарушение на правото на разглеждане и решаване на гр. д. № 15150/2014 г. по описа на СГС в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, за сумата 2 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени поради 2 нарушаване правото на разглеждане и решаване на гр. д. № 15432/2016 г. по описа на СГС, ГО, 2 Е с-в в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и за сумата 1000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени поради нарушаване правото на разглеждане и решаване на гр. д. № 2144/2017 г. по описа на СГС, ГО, 1-13 с-в, в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

Със същото решение СОС е отменил решението на СРС по гр.д. № 60783/2017 г, в частта, с която СГС е осъден да заплати на ищеца сумата от 500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди претърпени вследствие на забавено разглеждане и решаване на гр. д. № 15150/2014 г. по описа на СГС и е отхвърлил иска за заплащане на сумата 500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди претърпени вследствие на забавено разглеждане и решаване на гр. д. № 15150/2014 г. по описа на СГС.

Решението е окончателно с оглед цената на разгледаните искове, макар в същото да е посочено, че подлежи на обжалване, като в този смисъл е нарочното разпореждане от 29.10.2021 г. на СОС, с което е върната касационната жалба на ищеца.

За да постанови решението СОС е приел, че дори и да се приеме, че в действията на съда по гр. д. № 15150/14 г. на СГС е налице известна забава, то по делото не са ангажирани, въпреки дадените на ищеца указания с определението от 31.07.18 г. на СРС, каквито и да било доказателства, за наличието на претърпени вреди от ищеца. Съдът е приел, че такива доказателства следва да са налице, поради това, че същите са от значение, както за основателността на претенцията, така и за размера на обезщетението, което следва да бъде присъдено от съда.

Като основание на претенцията, предявена в настоящото производство, ищецът изрично въвежда допуснато накърняване на правото му на справедлив съдебен процес чрез неотчитане в решението на фактите, неправилен анализ и синтез на доказателства относно нанесените вреди за забава.

Неоснователно е първото наведено с исковата молба конкретно нарушение – неправилен извод на съда, че неимуществените вреди от бавно правосъдие следва да се докажат чрез свидетелски показания. Видно от процесното решение на СОС съдът не е приел, че вредите следва да бъдат доказани непременно със свидетелски показания. В мотивите си съдът е приел, че след като на ищеца е разпределена доказателствената тежест да установи, че е претърпял твърдените неимуществени вреди, както и че същите са пряка и непосредствена последица от продължителния срок за разглеждане на делата, същият не е ангажирал никакви доказателства, независимо, че съдът изрично е посочил в доклада си, че относно твърдените вреди до момента ищеца не е посочил и ангажирал доказателства.

В случая не е нарушено правото на справедлив процес, прокламирано със сочените като нарушени разпоредби на чл. 4, пар. 3 от Договора на Европейския съюз (ДЕС), чл. 6, ал.

1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и чл. 47 от Хартата на основните права на европейския съюз (ХОПЕС). ЕКПЧОС не е част от правото на ЕС, но 3 доколкото правата, прогласени с чл. 6 ЕКЗПЧОС са идентични с чл. 47 ХОПЕС и произтичат от общите конституционни традиции на държавите членки, то при съобразяване с чл. 52, параграф 3 от ХОПЕС следва да се разглеждат като част от правото на ЕС - по силата на чл.

6, § 3 от ДЕС. Съгласно чл. 47 от Хартата всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон.

В случая в условията на ясно разпределена доказателствена тежест и нарочни указания до ищеца е проведен процес при равенство на страните на основата на състезателно и диспозитивно начало. Налице е абсолютно бездействие от страна на ищеца да установи твърденията си за претърпени от него неимуществени вреди от конкретно неспазване на разумния срок. С постановеното решение ОС – С е приложил последиците на неустановяване на фактите, лежащи в доказателствената тежест на ищеца съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, разпоредбата на който изрично постановява, че всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Следва да се посочи, че съгласно чл. 154, ал. 2 ГПК страната е освободена от доказване само на онези факти, за които съществува установено от закон предположение. Законоустановена презумпция за наличие на вреди в случай като процесния нито в националното, нито в правото на Европейския съюз не е закрепена, поради което и постановяването на решението на СОС не е в нарушение на такава. Следва в тази връзка да се посочи, че в редица решения на ВКС /сред които и цитираното от ищеца/ е прието, че съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. Фактическия състав на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ обаче, както бе посочено, изисква не противоречие с практиката на ВКС, а нарушение, и то достатъчно съществено такова, на норма от Правото на Европейския съюз, която предоставя права на частноправни субекти. Такова в случая не се установява да е извършено с постановеното решение.

Следва да се посочи и че в случая видно от изложението на СОС общата продължителност на производството по гр.д. № 15150/2014 г. на СГС не е приета за неразумна, поради което и не може да се приеме, че е налице настъпване на презумираните в практиката обичайни вреди, тъй като същите касаят общата продължителност на производствата, а не на техните отделни етапи. В случая отменената от СОС част от решението на СРС е свързана с приет от СРС забавен етап от общото развитие на делото – конкретно връчването на исковата молба и допълнителните такива, като е констатирано извършването и на други действия в периода от 25.08.2015 г. /когато за пръв път са изпратени разпорежданията по чл. 131 от ГПК до двамата ответника/ до 05.05.2017 г., когато редовно са били връчени книжата на ответника Н. Прието е, че в този период са извършвани 4 действия по делото като са постановявани разпореждания в закрито заседание и са обжалвани актове на съда. Прието е, че след връчване на книжата и постъпване на отговорите от двамата ответника, съдът ритмично, своевременно и редовно се е произнасял по движението на делото, като го е насрочил и разгледал в разумен срок, в какъвто е постановил и решението си по него.

При допусната забава в отделна част от производството няма нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото и броя инстанции. Предвид посоченото конкретно от приетия за забавен период на движение на делото не може да се приеме, че е налице обичайното безпокойство за развитието и страха от неблагоприятен изход, нито за накърняване на чувството за справедливост и на доверието на ищеца в държавността.