Акт № 6529 от 29.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6529 гр. София, 29.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Валерия Банкова

Членове:Петър Ив. Минчев

Йоана Ст. Адова при участието на секретаря Виктория С. И.а Докова като разгледа докладваното от Валерия Банкова Въззивно гражданско дело № 20251100504920 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

С решение № 17801/03.10.2024 г. по гражданско дело № 20231110132978 по описа за 2023 година на Софийския районен съд, 125. с-в, е признато за установено, на основание чл.422 ГПК във връзка с чл.240, ал.1 ЗЗД, че М. О. с ЛНЧ **********, дата на раждане ****г. – гражданин на Германия, с издадено удостоверение за постоянно пребиваване в Република България № ****, издадено от МВР на ****г., валидно до ****г., с деклариран адрес град София, бул. България № **** дължи на В. И. К. ЕГН ********** с адрес град София, ж.к.****, сумата от общо 11 000 лева главници по три неформални договори за паричен заем, сключени с превеждането на сумата по банкова сметка на ответника с IBAN: ****, както следва: на 15.11.2013 г. – 3500,00 лв.; на 20.11.2013 г. – 3500,00 лв. и на 23.11.2013 г. – 4000,00 лв, заедно със законната лихва от подаване на заявлението – 20.7.2017г. до плащането, за която сума по гр.д.№ 49550/2017г. от СРС, 125- ти състав е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.

С решението са отхвърлени предявените искове за установяване на вземане по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 49550/2017г.- от СРС, 125- ти състав за общата сума 3680,14 лв. обезщетение за забава върху главниците за период 5.4.2014г. до 19.7.2017г., 1 както следва: обезщетение за забава върху главницата 3500 лева, дадена в заем на 15.11.2013г. в размер 1170,96 лева, обезщетение за забава върху главницата 3500 лева, дадена в заем на 20.11.2013г., в размер 1170,96 лева и обезщетение за забава върху главницата от 4000лева, дадена в заем на 23.11.2013г., в размер 1338,23 лева.

Срещу решението, в частта му, с която предявените установителни искове са уважени, е подадена въззивна жалба от ответника М. О., чрез адв. П..

В жалбата се поддържа, че решението на СРС е неправилно, незаконосъобразно и немотивирано. Сочи, че предмет на предявените искове било установяване на вземане, за което била издадена заповед за изпълнение.

Следователно произнасянето по основателността на предявените искове било предпоставено от изследване на предпоставките за валидност на издадената заповед за изпълнение, една от които била вземането, претендирано с нея, да е установено, изискуемо и подлежащо на изпълнение. В този смисъл, в тежест на ишеца било да установи настъпилата изискуемост на вземането си срещу ответника, преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, каквото в случая не било установено. Ищецът сам бил посочил, че изискуемостта на процесните вземания по договори за заем настъпва след покана, каквато в решението на СРС е прието, че ответникът не е доказано да е получил преди подаването на заявлението. Счита, че предмет на същото не могат да са неизискуеми вземания. Заявлението не можело да служи като покана за плащане, т.к. то не се връчвало на длъжника. Ако относимите към настъпване на изискуемостта факти не са се осъществили преди подаване на заявлението, то вземането не било изискуемо в предявения размер и на предявеното основание. Уведомяването на длъжника, че кредиторът го кани да плати, което да доведе до настъпването на изискуемостта, направено с връчването на препис от исковата молба, по чл. 422, ал. 1 ГПК или по друг начин след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, имало за последица настъпването на изискуемостта на вземанията по заемните суми. Това уведомяване обаче не може да бъде взето предвид като факт, настъпил след предявяване на иска, от значение за спорното право съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, нито да обуслови основателност на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, нито можело да промени с обратна сила момента на настъпване на изискуемостта на задължението, а представлявало ново основание за предявяване на осъдителен иск и на ново заявление за издаване на заповед за изпълнение /решение 139/ 05.11.2014 г. по т. дело № 57 / 2012г. на ВКС, т.о., решение 114/ 07.09.2016 г. по т. дело № 362 / 2015г на ВКС, II т.о. и др./

На следващо място, безспорно било, че в периода 23.7.2013г. - 18.01.2014г. ищецът е предоставил на ответника по неформални заеми, чрез 2

26 превода, обща сума в размер на 41 940 лв. По делото било доказано, че под формата на доброволни плащания ответникът е върнал сума в размер на 15 722,74 лв. между 27.01.2014г. и 15.09.2015 г.

Присъдената сума по Заповедно производство - ч.гр.д. №49548/2017, 78 състав на СРС, продължило в исково производство - гр.д.№ 432216/ 2018г. и завършило във въззивно гр.д.№15б44/2019г., IV B състав в размер на 10 600 лева, била платена изцяло в изпълнителното производство.

Присъдената сума по Заповедно производство - ч.гр.д. №49549/2017, 40 състав на СРС, продължило в исково производство - гр.д.№ 17751/ 2019г. и завършило във въззивно гр.д.№7360/2021г., IV Д състав в размер на 11 350 лева, също била платена изцяло в изпълнителното производство.

Счита, че връщането на заетите суми не може да се разглежда самостоятелно по всяко едно от заповедните производства – четири отделни, две от които са завършили с пълно погасяване на сумите. Счита, че предвид близката последователност на плащанията, може да се приеме, че става въпрос за един договор за заем, предоставен с няколко превода. Ето защо, като се вземе предвид общата сума на предоставения заем от 41 940 лв. и от нея се извади стойността на направените доброволни плащания в размер на 15 722,74 лв. и стойността на сумите, погасени по двете изпълнителни дела в размер на 10 600 лв. и 11 350 лв., остава дължима сума в общ размер на 4 267,26 лв., а размерът на претендираната главница в настоящото производство е 11 000 лв. Обръща внимание, че по четвъртото заповедно производство ищецът претендира сума в размер на 8 990 лв., поради което счита, че се претендират суми далеч надхвърлящи действителния размер на вземането. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли изцяло предявените искове.

Въззиваемата страна В. И. К. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

Поддържа, че исковата молба кани длъжника. Предаването на сумите по процесните реални договори се установявало с категоричност по делото, но липсвали доказателства за погасяването им. Заявява, че предявява насрещна жалба срещу решението, но само в частта за разноските, при което, след даване на съответни указания за уточняване на искането, съдът е приел, че същото представлява искане за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските и е разкрил производство по чл.248 от ГПК, приключило с Определение от 24.03.2025г., с което молбата е оставена без уважение. Липсват данни за постъпили срещу определението частни жалби, поради което същото е извън предметния обхват на въззивната проверка.

3

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно по следните съображения:

Производството пред СРС е образувано по искова молба В. И. К., в която се твърди, че ищецът е сключил с ответника М. О. три договора за заем, по силата на които му предоставил следните суми: на 15.11.2013 г. – 3500,00 лв.; на 20.11.2013 г. – 3500,00 лв. и на 23.11.2013 г. – 4000,00 лв. Посочва, че сумите станали изискуеми на 05.04.2014 г., когато ответникът получил покана да изпълни, но поради неплащане на падежа изпаднал в забава и дължал лихва за забава върху всяка от главниците за периода 05.04.2014 г. – 19.07.2017 г. в общ размер от 3680,15 лв. Сочи, че за посочените суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 49550/2017 г., която била връчена на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, с оглед на което бил налице правен интерес от исковото производство. Моли да бъде признато за установено, че ответникът му дължи горепосочените суми, ведно със законна лихва върху главниците, считано от 20.07.2017 г., до окончателно им изплащане, и претендира присъждане на разноски.

Съгласно разпоредбата на чл.240 ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален договор - счита се сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните, парите или заместимите вещи бъдат предадени на заемателя. Ето защо по иска с правно основание чл.79 ал.1 вр. чл.240 ал.1 ЗЗД за връщане на заета сума ищецът следва пряко и пълно да докаже твърдения юридически факт, източник на спорното задължение - договора за заем или даването на сумата със 4 задължаването на ответника да я върне. При оспорване на иска, ответникът следва да докаже възраженията си: че средствата са дадени на друго основание; че е налице порок на волята; че задължението е погасено и др., съобразно характера на въведените възражения срещу иска. В този смисъл е и тР.та практика на ВКС – решение №546/23.07.2010 г., постановено по гр.д.

№856/2009 г. на ІV ГО, решение №390/20.05.2010 г., постановено по гр.д.

№134/2010 г. на ІV ГО и др.

Ответникът М. О. в срока за отговор по чл.131 ГПК е оспорил предявените искове с твърдения, че е заплатил на ищеца получените суми по банков път. Претенциите за законна лихва е оспорил с оглед липсата на главен дълг, както и с оглед липсата на доказателства за поставяне в забава - оспорва да е получавал покана за плащане на процесните вземания.

Фактите по спора са правилно установени от районния съд, след подробно обсъждане на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, пред въззивния съд не са събирани доказателства, поради което и на осн. чл.272 от ГПК съдът препраща към мотивите на първоинстанционното решение. Така, от заключението на изслушаните по делото първоначална и допълнителни ССчЕ се установява с категоричност, че:

- на 15.11.2013г. ищецът е превел от банкова сметка **** по банкова сметка на ответника в „Уникредит Булбанк” АД с IBAN **** сумата 3500лева, посочено основание „предоставени средства”;

- на 20.11.2013г. от същата банкова сметка на същата банкова сметка, ищецът е превел в полза на ответника сумата 3500лева, с посочено основание „предоставени средства”;

- на 23.11.2013г., от същата банкова сметка на същата банкова сметка, ищецът е превел в полза на ответника сумата 4000лева, с посочено основание „предоставени средства”.

Преводите са получени и осчетоводени.

За период от 01.01.2014г. до 31.12.2015г. по банковата сметка на ищеца, с наредител – ответника, са постъпили: на 27.1.2014г. сумата от 1000лева с основание: „1 st repayment Mario Ohlhorst”; на 17.3.2014г.- сумата от 2000 лева с основание „2 st repayment Mario Ohlhorst”; на 26.3.2014г.-сумата от 3929 лева с основание „3rd repayment Mario Ohlhorst”; на 9.6.2014г.- сумата 2935 лева с основание „Mario+Eli”; на 3.9.2014г.- сумата от 2925 лева с основание „private”; на 15.9.2015г. сумата от 2933,74 лева с основание „AZV – Ohlhorst Mario Private Transfer, GPP,Ref *********. Общата сума възлиза на 8028,08 евро, или 15 722,74 лева.