Решение № 4957 от 28.09.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4957 гр. София, 28.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20231100500267 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 14.12.2022 г. на ответника С. С. С., действащ чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адвокат Н. Г., срещу решение № 20064880/01.11.2022 г., постановено по гражданско дело № 19147/2021 г. на Софийски районен съд, 165 състав, в частта, с която съдът признава за установено по отношение на жалбоподателя, че в полза на ищеца „Й.Б.“ ЕАД съществува вземане за сумата 1349,03 лева, представляваща цена на лизингови вноски за предоставени лизингови мобилни устройства - „nJoy Tityos10 4G Metal“ и „Apple iPhone 8 64GB grey“ за периода м.12.2017 г. - м.04.2018 г., за която сума е издадена Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 53606/2019 г. по описа на СРС, 165 състав, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца сумата 632,71лева, представляващи сторени съдебни разноски в исковото и в заповедното производства.

1

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение било неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Макар съдът правилно да приел за нищожна клаузата на чл. 12, ал. 2 от ОУ, погрешно признал задълженията по предсрочно изискуемите вноски. Същите били недължими, защото клаузата, от която възниквали, била нищожна. Не била доказана и предсрочна изискуемост на задълженията, доколкото ответникът не бил уведомен за настъпването

. Не било отправено писмено предупреждение за разваляне на договорите. Предвид изложеното моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния в обжалваната част и да отхвърли предявените искове.

Ответникът по жалбата и ищец по исковете „Й.Б.“ ЕАД счита същата за неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение и да потвърди решението на първоинстанционния в обжалваната част. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно.

Настоящият въззивен състав намира, че обжалваното първоинстанционно решение е недопустимо в обжалваната част поради следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.

228 ЗЕС, чл. 345, ал. 1 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Й.Б.“ ЕАД /с предходна фирма „Т.Б.“/ е подал срещу 2 ответника заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата 2289,38 лева, представляваща задължение по неизпълнен договор за мобилни услуги и договор за лизинг, заедно със законната лихва от 19.9.2019 г. до погасяване.

На 03.10.2019 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за посочената суми, както и за сумите 45,79 лева разноски за държавна такса, 372,16 лева - - възнаграждение за адвокат..

Със съобщение от 08.10.2019 г. препис от заповедта за изпълнение е изпратен на постоянния и настоящ адрес на длъжника, вписан в служебно изготвената по делото справка в НБД „Население“ /гр. София, ул. ****/.

Видно от разписката /л. 16 от заповедното дело/, на 18.11.2019 г., е залепено уведомление по чл. 47 ГПК на входната врата на апартамента и е пуснато в пощенската кутия на ап. № 5, след като адресът е посетен четири пъти в периода 19.10.2019 г. - 18.11.2019 г. и адресатът или друго лице, което да получи съобщението, не са открити. Удостоверено е, че по информация на съседи адресатът живее на адреса.

По разпореждане на съда от 20.12.2019 г., на 02.1.2020 г. е изпратено ново съобщение до съшия адрес. В отрязъка е удостоверено, че адресът е посетен на 11.1.2020 г., 25.1.2020 г., 08.2.2020 г., 15.2.2020 г. и 27.2.2020 г., като на последната дата е залепено уведомление по чл. 47 ГПК на вратата на апартамента и е пуснато в пощенската кутия на адресата, след като при посещенията връчителят не е намерил лицето или такова, което да получи съобщението, както и че по сведения на съседи лицето живее на адреса, като в апартамента се „чува“ присъствие на лица.

След изготвени справки не е установен адрес по месторабота.

На 14.8.2020 г. е изпратено ново съобщение до адреса, посочен погоре. В разписката е удостоверено, че е посетен на 10.10.2020 г., 14.10.2020 г., 24.10.2020 г. и 29.10.2020 г., че адресатът не е открит, нито лице, съгласно да получи съобщението, че по сведения на съседи лицето живее на адреса, както и че на 29.10.20202 г. е залепено уведомление по чл. 47 ГПК на входната врата на жилището и е пуснато в пощенската кутия.

С разпореждане от 23.2.2021 г. съдът е дал указания на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията по заповедта, като е приел, че е налице хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото препис от заповедта е 3 връчен на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК.

В срок ищецът е предявил искове за установяване на задълженията по заповедта, уточнени с молба от 11.3.2022 г. /л. 88 и сл. от делото на СРС/, а именно: 1/ 70,87 лева – цена на услуги по договор за мобилни услуги №616910573/15.12.2016 г., и 193,82 лева – неустойка за предсрочно прекратяване на посочения договор; 2/ 201,83 лева – цена на услуги по договор № 605725240/12.12.2012 г., и 295,56 лева – неустойка за предсрочно прекратяване; 3/ 100,81 лева – цена на услуги по договор № 619064093/04.12.2017 г., и 77,46 лева - неустойка за предсрочното му прекратяване; 4/ 1310,16 лева – лизингови вноски /редовно и предсрочно изискуеми/ по договор за лизинг от 04.12.2017 г. на мобилно устройство „Apple iPhone 8 64GB grey“; 5/ 38,87 лева – лизингови вноски /редовно и предсрочно изискуеми/ по договор за лизинг от 15.12.2016 г. на мобилно устройство „nJoy Tityos10 4G Metal“.

Ответникът не е открит и в исковото производство, поради което и на основание чл. 47, ал. 6 ГПК му е назначен особен представител.

С постановеното по делото решение СРС е уважил исковете за лизингови вноски в общ размер на 1349,03 лева.

За останалите суми – над 1349,03 лева до 2269,38 лева исковете са отхвърлени. В тази част решението на първоинстанционния съд не е обжалвано и на основание чл. 296, т. 2 ГПК е влязло в сила.

Към момента, в който съдът е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, е действал чл.

415, ал. 1, т. 2 ГПК в редакция към ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г. , според който, съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за вземането си, когато заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 .

Според чл. 47, ал. 1 ГПК, когато ответникът в продължение на един месец не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп-на входната врата или на видно място около нея. Когато има достъп до пощенската кутия, връчителят пуска уведомление и в нея.

Невъзможността ответникът да бъде намерен на посочения по делото адрес се констатира най-малко с три посещения на адреса, с интервал от поне една 4 седмица между всяко от тях, като най-малко едно от посещенията е в неприсъствен ден. Това правило не се прилага, когато връчителят е събрал данни, че ответникът не живее на адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и е удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението.

Видно от разписката от 18.11.2019 г., първото съобщение не е било редовно връчено по реда на чл. 47 ГПК, тъй като посещенията на адреса не са били в рамките на месец. Ето защо с изтичането на срока по чл. 47, ал. 2 ГПК процедурата по връчване не е била завършена.

Разпоредбата на чл. 415, ал. 1, т. 2 е била изменена със ЗИД на ГПК, о б н . ДВ, бр. 100 от 20.12.2019 г. След това изменение разпоредбата предвижда, че съдът дава указания за предявяване на установителен иск, когато заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 и връчителят е събрал данни, че длъжникът не живее на адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и е удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението.

Видно от двете последващи съобщения, изпратени след изменението на ГПК /02.1.2020 г. и 14.9.2020 г./, връчителят е удостоверил, че по сведения на съседи адресатът живее на адреса. Адрес по месторабота не е бил установен, поради което и съобщение не е изпращано до такъв.

Към момента на изменение на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК процедурата по връчване на препис от заповедта не е била завършена. Доколкото действието на новата редакция на разпоредбата не е отложено и не е предвидено да не се прилага и към заварени правоотношения, следва, че именно тази нова редакция е била приложима при преценката за наличие на предпоставките за даване на указания за предявяване на установителен иск.

Съгласно тази нова уредба, за да са налице предпоставките за предявяване на иск следва: 1/ препис от заповедта да е връчен по реда на чл.

47, ал. 5 ГПК и 2/ да е удостоверен фактът, че лицето не живее на адреса.

Законът предвижда „сигурното“ удостоверяване /да е удостоверен след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и е удостоверил това с посочване на 5 източника на тези данни в съобщението/ само на факта, че лицето не живее на адреса, а не на факта че живее там.

В процесния случай има удостоверяване на факта, че лицето живее на адреса, което е достатъчно да се приеме, че няма сигурни данни да не живее там. Последното уведомление е било залепено и пуснато в пощенската кутия на 29.12,20220 г. След изтичане на двуседмичния срок за получаваме ма книжата /чл. чл. 47, ал. 2 ГПК/ заповедта за изпълнение е била редовно връчена на длъжника /на 12.1.2021 г./, а доколкото не е било установено последният да не живее на адреса и не е подадено възражение в срока по чл.

414, ал. 1 ГПК, то процесната заповед за изпълнение е влязла в сила на 13.2.2021 г.

С иска по чл. 422, ал. 1 ГПК кредиторът цели последицата по чл.

416 ГПК - влизане в сила на заповедта за изпълнение и снабдяване с изпълнителен лист с оглед удовлетворяване на субективното си материално право, което е и правният интерес от предприетата защита.

Удовлетворяването на този интерес с влизане в сила на заповедта за изпълнение прави безпредметно воденето на исково производство. Наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск и обуславя допустимостта на производството по предявения установителен иск /чл. 124, ал. 1 ГПК/. Съдът следи служебно за наличието й по всяко време на процеса, а при констатирана липса на правен интерес предявеният иск е недопустим и исковата молба следва да бъде върната на основание чл. 130 ГПК.

Поради липсата на абсолютна положителна процесуална предпоставка, каквато е наличието на правен интерес, образуваното исково производство за установяване на задълженията е недопустимо. От същия порок страда и постановеното по това производство съдебно решение. Съгласно чл. 270, ал.