Решение № 2602 от 26.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2602 гр. Пловдив, 26.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330115818 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с установителен иск от Е. Д. Ш. ЕГН ********** против „Фератум България” ЕООД, ЕИК: 200599406, за признаване на установено между страните, че сключения между тях Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***, е недействителен на основание чл. 22, вр. чл.

11, ал.1, т.10 ЗПК, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 480 лева – платена без основание от ищеца по сключения между страните Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит ***, по който на ищеца била предоставена сумата от 1000 лева, при фиксиран лихвен процент 23 % и ГПР в размер на 49.11 %. По силата на чл. 5 от договора заемът се обезпечавал с поръчителство от „Мултитюд Банк“, в която връзка на гаранта се дължало възнаграждение от 980 лева. Сочи се, че договорът за кредит е недействителен, тъй като сключването на договора за поръчителство на практика представлявало задължително условие за предоставяне на искания финансов ресурс, но размерът на възнаграждение за поръчителя не било включено в ГПР по договора за кредит, въпреки че 1 представлявало разход по него. Така действителни размер на ГПР се различавал от посочения в договора. Твърди, че е налице връзка между двете дружества, като собственик на капитала на дружеството ответник е именно дружеството поръчител – Мултидют банк. Твърди, че по недействителния договор за кредит ищецът бил заплатил в периода от 17.03.2025 год. до 15.10.2025 год. осем вноски от по 185 лева – общо сумата от 1480 лева, поради което следвало да й се върне заплатената сума над главницата, а именно сумата от 480 лева.

Предвид горното се предявяват исковите претенции. Претендират се и разноските в процеса.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който исковете се оспорват. Не се оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***. Сочи се, че услугата за гаранта не била задължителна услуга, нито пък задължително условие за сключване на кредита. Ищецът сам избрал да сключи договор за поръчителство с „Мултидюд Банк“. Потребителят сам бил направил избор при заявката си за кредит да ползва този гарант, поради което клаузата била индивидуално уговорена. Гарантът бил самостоятелно юридическо лице, като длъжникът сключил с него отделен договор, по който ответникът не бил страна. Нямало заблуждаваща търговска практика, защото ищецът бил информиран за последиците от избора си на гарант и сумите, които ще дължи на поръчителя. ГПР отговарял на формулата за изчисление по закона, като разходът за гарант не се включвал в ГПР, защото услугата „поръчителство“ не била със задължителен характер. Не било вярно и твърдението, че не била направена предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя.

Същият бил предварително информиран за размера на разходите, като му бил изпратен СЕФ още при кандидатстване на отпускането на кредит. Негов избор било да сключи договора и да прецени какво обезпечение да предостави. Той имал и право да се откаже от договора в 14- дневен срок, но не го упражнил.

Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

С Определение № 4020 от 28.03.2026 год. /л.31-33/ съдът е отделил като 2 безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № *** със заемна сума от 1000 лева, както и че в ГПР по договора не е включено възнаграждението за поръчител, дължимо от ищцата по договор за поръчителство, сключен между ищцата и Мултиюд банк, във връзка с процесния договор за кредит от ***, както и че договорът за поръчтелство е възмезден.

От приобщения по делото Договор за потребителски кредит №*** /л. 810/, се установява, че заемната сума 1000 лева е следвало да се върне за срок от 12 месеца, при лихва в размер на 230 лева, лихвен процент – 23 % и ГПР49,11 %. Съобразно чл. 5 от договора, заемът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на ответника. С одобряването от ответника на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лице, предоставило обезпечението. Одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряване на кредита.

Въз основа на така уговорената клауза на чл. 5 от договора, не се спори между страните и съдът е отделил като безспорно че между Фератум Банк p.l.c. и ищцата е сключев договор за поръчителство, който е възмезден.

От приобщените по делото и неоспорени 8 броя разписки за извършени плащания /л.9-11/ се установява, че от ищцата на ответното дружество по процесния договор за кредит от *** е платена сумата от общо 1480 лева.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

Между ищеца и Фератум България ЕООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума, като сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й 3 са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Клаузата на чл. 5 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на кредитора. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49.11 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за 4 това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Не са необходими специални знания, за да се установи, че ГПР, изчислен с включено възнаграждение за поръчителство ще надхвърля допустимият процент ГПР съобразно нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***, сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че така 5 предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен, се явява основателен и като такъв, следва да бъде уважен.

Доколкото договорът за кредит се намира за недействителен на основание чл. 11, ал. 1 т. 9 и т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, то по силата на чл. 23 ЗПК кредитополучателя дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на начислените лихви, такси и неустойки. Установи се от приетите разписки, че при дължима сума за главница от 1000 лева, ищцата е заплатила по договора общо сумата от 1480 лева. Тоест, Щ. е заплатила над чистата стойност по кредита сумата от 480 лева, за която стойност искът с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД ще бъде уважен

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищцата. Същата е сторила разноски за държавна такса в размер на 138.40 лева.

Следва да бъде определено възнаграждение и за процесуално представителство от един адвокат на основание чл. 38 ЗАдв., като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на Д. Г., с оглед представения договор за правна защита и съдействие /л.12-гръб/. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи съдът счита следното: Съгласно преобладаващата съдебната практика, която се споделя и от настоящия състав, когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове (вж. Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК). Следва да се отбележи още, че в случая уважаване на двете искови претенции почива на общо основание – недействителността на договора за кредит, сключен между страните. В този смисъл, то не следва да се присъжда възнаграждение за всеки иск. От друга страна, съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически 6 необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.