Решение № 97 от 13.07.2026, Окръжен съд - Силистра

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 97 гр. Силистра, 13.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Люба Ст. Стоилкова

Членове:

Теодора В. Василева

Добринка С. Стоева при участието на секретаря Ели Ст. Николова като разгледа докладваното от Теодора В. Василева Въззивно гражданско дело № 20263400500166 по описа за 2026 година

Настоящото дело е образувано въз основа на въззивна жалба, предявена от Е. И.

Ю., ЕГН:**********, чрез адв. Г. И.-АК, Добрич, против решение № 34/04.03.2026г., по гр. д. № №215/2025 г. на Районен съд- Тутракан, в частта, с която съдът е ОТХВЪРЛИЛ като неоснователен предявения от нея иск за установяването спрямо ответника А. С. С., ЕГН **********, с посочен по делото адрес: гр. Дулово, ***; на правото ѝ на собственост върху 247/830 ид. ч. от Поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на гр. Дулово, целият с площ 830 кв. м., представляващ поземлен имот с административен адрес гр. Дулово, ***, с начин на трайно предназначение на територията – урбанизирана; с начин на трайно ползване – за ниско застрояване, по силата на осъществявано от ищцата давностно владение, продължило повече от 10 години (от м. януари 2003 г. до 2020 г.).

Жалбоподателката е недоволна от решението на РС–Тутракан и счита, че то е неправилно и незаконосъобразно. Според нея съдът е допуснал съществени процесуални нарушения и неправилно е установил фактите по делото. Тя твърди, че доказателствата не са били анализирани в тяхната цялост и взаимовръзка. Счита, че искът е допустим и основателен след събраните доказателства пред въззивната инстанция. Посочва, че претендираната част от имота не може да бъде самостоятелен парцел, но представлява идеална част, която е владяла повече от десет години. Според нея свидетелите на ищцовата страна доказват, че тя и семейството живеят в имота от 2002 г. Тя твърди, че проблемите със съседите са започнали едва през 2015–2016 г. Счита, че свидетелите на ответника не са достоверни, защото не познават реалното състояние на имота. Според нея е доказано, че владението е било явно, спокойно, непрекъснато и необезпокоявано. Тя оспорва констативния нотариален акт на ответника и счита, че свидетелските показания пред 1 нотариуса са неверни. Посочва, че прехвърлянето на имота на трето лице не засяга правата , тъй като е извършено след вписване на исковата молба. Според нея са налице всички законови предпоставки за придобиване на собствеността по давностно владение.Моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното такова в неговата цялост и да постанови друг съдебен акт, с който да уважи исковата и претенция. . В с.з. пред тази инстанция не се явява представител, изпратено е писмено становище от адв. Недева, с което поддържа жалбата, моли да бъде уважена. Във връзка с направеното от нея доказателствено искане пред тази инстанция с допълнителна молба вх.№1753/25.03.2026г. същата счита, че са налице условията на чл. 200, ал.2 от ЗУТ за уважаване на исковата и претенция.

Ответникът по жалбата и ответник по предявения в първоинстанционното производство иск за собственост - А. С. С., ЕГН **********, не е депозирал отговор по реда на чл. 267 ГПК, въпреки предоставената му от РС възможност. Постъпила е писмена защита отот негова страна чрез адв. Г. Х. от СсАК, , с която уведомява съда, че няма да се яви в съдебно заседание. Излага съображения по същество като оспорва жалбата, моли да бъде потвърдено обжалваното решение

ОС, като съобрази доводите на страните и данните по делото, прие за установено следното: Предявената жалба е подадена в срок от надлежна страна срещу подлежащ на въззивен контрол съдебен акт и при спазени изисквания на чл. 258 и сл. ГПК , поради което е допустима.

Настоящото разглеждане на делото е второ след като с Решение № 20/21.02.2024 г. по в. гр. д. № 444/2023 г. по описа на СсОС е обезсилено Решение № 138/16.10.2023 г. по гр. д. № 400/2020 г. на РС – Дулово и делото за ново разглеждане от друг състав на съда, от фаза проверка на редовността на исковата молба, предявена от Е. И. Ю. , против А. С. С. с ЕГН **********. След връщането му в първоинстанционния ДРС всички съдии от РС – Дулово са се отвели от разглеждането на гр. д. № 233/2024 г. по описа на съда, поради което с Определение № 197/24.03.2025 г. по в. ч. гр. д. № 128/2025 г. на СсОС, на основание чл.

23, ал. 3 от ГПК, делото е изпратено за разглеждане в ТнРС.

Исковата претенция е предявена от настоящата въззивница - Е. И. Ю., ЕГН:**********, чрез адв. Г. И., против ответника А. С. С., ЕГН ********** по чл. 124, ал.

1 от ГПК във вр. с чл. 79 от ЗС и чл. 537, ал. 2 от ГПК, като претендира съдът да признае за установено по отвошение на ответника , че е собственик на гореописания имот по давностно владение. По нейни твърдения, около 2002–2003 г. се установила да живее със семейството си в гр. Дулово, след като закупила имот с жилищни сгради. По-късно осигурила средства, с които синът придобил от нейно име съседния процесен имот без никакви надлежно оформени документи и впоследствие изградил къща в него. След заминаването на единия син в чужбина, в новопостроената къща се настанил другият син със своето семейство. Тя поддържа, че чрез своите синове е владяла необезпокоявано процесния имот повече от десет години. Според изложеното, през 2019 г. ответникът оспорил владението върху имота и се снабдил с констативен нотариален акт за собственост.

Последният не оспорва, че през 2019 г. се е снабдил с констативен нотариален акт за процесния имот и че въззивницата, заедно със сина си Марин Мехмед, е изградила къща в него. Той поддържа, че през годините многократно се е противопоставял на действията на ищцата и нейните близки във връзка с имота. Според него не са били налице предпоставките за придобиване на собственост по давност, тъй като владението не е било непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено и постоянно в продължение на десет години. Ответникът твърди още, че е заплащал местните данъци за имота и е сезирал компетентните институции за извършеното строителство, тъй като е считал имота за свой. Освен това счита, че искането на ищцата е неоснователно, тъй като претендираната реална част е маломерна и не може да бъде придобита по давност. Предявил е насрещен иск по чл. 109, който е отхвърлен от РС и не е предмет на настоящото въззивно производство.

2

Съгласно заключението на повторната съдебно-техническа експертиза, приета от РС, през 1989 г. в гр. Дулово е бил одобрен кадастрален и регулационен план, като процесният имот с идентификатор № *** попада в границите на имот с пл. № 1533 и съответните урегулирани парцели по този план. Според събраните свидетелски показания през периода 2002–2003 г. ищцата е придобила от лице с прякор „Орманджия“ северната част от процесния имот, в която е съществувала постройка, намираща се на терена, макар да не е била отразена в кадастралната карта. Между северната и южната част на имота е била поставена тЕ. ограда, като ищцата е ползвала отдЕ. площ от 237 кв. м. от поземления имот. Вещото лице е установило, че тази обособена част не отговаря на законовите изисквания за самостоятелен урегулиран поземлен имот, тъй като не разполага с необходимата площ, лице към улица и осигурен достъп. В периода 2012–2015 г., съгласно свидетелските показания, южната част от дворното място е била продадена от „Орманджията“ / същото лице, което първоначално отстъпило част от имота на въззивницата през 2002 – 2003 г./ на ответника, като тази част е с площ от 593 кв. м. След придобиването на имота ответникът и неговите братя започнали действия по разрушаване на намиращата се там постройка на ищцата, което довело до възникване на конфликт между страните. На 14.11.2019 г. ответникът се е снабдил с констативен нотариален акт, с който е признат за собственик на процесния поземлен имот и намиращата се в него друга сграда. На 03.11.2020 г. е била вписана исковата молба по делото, а впоследствие на 10.02.2022 г. ответникът е продал имота на трето лице с нотариален акт за покупко-продажба.

Исковата претенция отчетливо е предявена като искане за собственост върху идеални части от имот, въпреки това РС се е спрял първо и обстойно на възможността да се придобие спорната част реално, а след това и във вида, който се претендира с исковата молба.

Съгласно чл. 79 от ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Въпреки че ищцата е упражнявала фактическа власт върху част от имота повече от 10 години (от 2002 г.), придобиването на собственост в конкретната хипотеза е правно недопустимо поради императивните ограничения на Закона за устройство на територията.

Разпоредбата на чл. 200, ал. 1 от ЗУТ въвежда изрична забрана за придобиване по давност на реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места, ако те не отговарят на изискванията за минимални размери по чл. 19 от ЗУТ за обособяването им като самостоятелни урегулирани имоти. Ищцата се е опитала да заобиколи тази забрана, предявявайки иск за идеални части, съответстващи на владяната площ.

Константната съдебна практика на Върховния касационен съд е категорична, че подобна правна конверсия е недопустима. В Решение № 432 от 9.07.2025 г. на ВКС по гр. д.

№ 596/2024 г., I г. о., ГК се посочва, че при липса на изрична правна норма не може да се придаде правно значение на неосъществилия се факт – владение върху идеална част от целия поземлен имот, и да се признае възникнало право на собственост по давност върху идеална част, чийто размер математически съответства на площта на реално владяната част.

Исторически, такава възможност е съществувала само при хипотезата на чл. 181, ал. 3 от отменения Закон за териториално и селищно устройство, но единствено за давност, изтекла преди влизането му в сила през 1973 г., както се разяснява в Решение № 727 от 9.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 817/2024 г., I г. о. При действащия ЗУТ правна норма, предвиждаща възможност за придобиване на идеална част по давност чрез фактическо владение на реална част, не съществува.

Съдът не може да присъди собственост върху реалната част от 247 кв.м., позовавайки се на чл. 200, ал. 2 от ЗУТ, поради липса на материалноправните предпоставки за това, още повече че исковата претенция е заявена в идеални части, но дори и да не беше или да имаше евентуален иск в реална част, изключението по чл. 200, ал. 2 от ЗУТ позволява 3 придобиване на реална част от поземлен имот, която не отговаря на изискванията за самостоятелен парцел, строго и единствено при условие, че тази част се присъединява към съседен имот и остатъкът от имота отговаря на изискванията на чл. 19 от ЗУТ или също се присъединява към съседен имот. Тъй като по условие въпросната реална част не е предвидена за придаване към съседен парцел ,а ищцата очевидно я владее за себе си с цел обособяване, след като е построила незаконна къща, изключението е абсолютно неприложимо. В тази връзка, въпреки, че в с.з. пред тази инстанция беше приобщено като доказателство влязло в сила решение с рег.№ 174/05.11.2025г. , постановено по в.гр.д.

№334/2025г. по описа на СсОС, съгласно което същата е призната за собственик по давност на съседен парцел, все още са незаобиколими пречките по чл. 200, ал.2 ЗУТ за присъединяване към него на спорната по настоящото дело част, изложени по – горе, както и че изобщо не е изследван въпроса дали оставащата от парцела част, която е във владение на ответника, а понастоящем е продадена на трето лице, отговаря на изискванията на чл. 200 ЗУТ€

Извън материалноправните пречки, налице е и процесуална такава. В гражданския процес съдът е обвързан от диспозитивното начало и предмета на иска, така както е очертан от ищеца. Когато е предявен иск за признаване на собственост върху идеални части, съдът не разполага с процесуална компетентност служебно да промени предмета на защитата и да присъди реално опредЕ. част от имота. Дори ищецът да беше претендирал реалната част, искът отново би бил отхвърлен поради императивната забрана на чл. 200, ал. 1 от ЗУТ. Изграждането на незаконна постройка в тази част не променя вещноправния статут на земята и не поражда самостоятелно основание за придобиването .