Решение № 5294 от 26.09.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5294 гр. София, 26.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-19 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз при участието на секретаря Маргарита Ив. Димитрова като разгледа докладваното от Невена Чеуз Гражданско дело № 20211100108821 по описа за 2021 година

Ищецът Б. К. Т. твърди в исковата си молба, че е потърпевш от прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния режим на БКП, която впоследствие с декларация на 41-то НС от 11.01.2012 г. била обявена за престъпна. Изложени са твърдения, че от 80-те години на миналия век започнала подготовката за асимилиране на турското малцинство в България чрез смяна на имената. В исковата молба са изложени твърдения, че в периода 25.02.1985 г. – 08.12.1986 г. бил задържан и лишен от свобода в затвора на остров Белене.

Впоследствие в периода 08.12.1986 г. до 31.03.1998г. бил принудително установен в с.

Кошарево, област Перник, а в периода 31.03.1988 г. – 04.01.1989 г. бил интерниран в с.

Ушинци, Разградска област, след което бил изгонен от страната.

Изложени са твърдения, че в периода от 15.02.1985 г. – септември 1985 г. бащата на ищеца – К. С.Т. също бил задържан и лишен от свобода в затвора на остров Белене, въпреки преклонната му възраст от 70 г. като впоследствие ищецът разбрал, че баща му е освободен с оглед тежкото му здравословно състояние и напреднала възраст.

Изложени са твърдения, че при престоя му на остров Белене бил в килия при липса на елементарни условия за живот и хигиена. Бил принуждаван да работи тежък физически труд. След престоя в Белене бил върнат в селото, в което живеел Поточарка, община Крумовград при постоянно наблюдение на милицията и не можел да напуска селото без разрешение на съответния служител. Бил лишен от семейно 1 присъствие, грижи и подкрепа. Впоследствие бил държан в изолация в с. Кошарево и с. Ушинци, където не бил заключен в килия, но нямал право да напуска селата и бил под постоянно наблюдение и в пълна социална изолация. С оглед на тези преживявания бил принуден да се установи в Република Турция.

Впоследствие през 1996 г., заедно с част от хората, с които бил в Белене, изготвили обща жалба до Главния прокурор, която била внЕ.а от друг пострадал, заедно с индивидуални бележки на 94 души и депозирана пред длъжностно лице в българското консулство в Истанбул. На 01.04.1997 г. било внЕ.о отново искане до Главна прокуратура, заедно с три папки документи. На 18.09.1997 г. било внЕ.о поредно искане, но не получили никакъв отговор за развитието на делото.

Твърди се, че станал съучредител на Сдружение „За справедливост, права, култура и солидарност на Балканите“. От многобройните запитвания на Сдружението разбрал за следствено дело 1/1991 г. по описа на ПВС. Ищецът излага твърдения, че през годините и чрез сформираното Сдружение е искал информация относно хода на делото. Твърди се, че след измененията на НПК от 2017 г., били подадени заявления за ускоряване на ДП, но по заявлението не бил получен никакъв отговор.

По повод други подавани заявления в периода 01.01.2018 г. – до юли 2020 г. били образувани 94 дела в СГС и издадени 78 определения, с които били определени мерки по чл. 369 от НПК, въпреки което ВОП – София не изпълнила нито едно от тях.

Твърди се в исковата молба, че продължителността на ДП нарушавало правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, още повече, че по обвиненията, за които се водело давността отдавна била изтекла. С оглед сочената продължителност на производството се твърди, че бил лишен от възможността да потърси справедливо репариране на причинените му вреди. Твърди се, че търпените от него неимуществени вреди се изразяват в негативни емоции, които не му дават душевен мир и спокойствие. Изложени са твърдения, че и като наследник на баща си има качеството пострадал по смисъла на чл. 74 ал.2 от НПК.

При тези фактически твърдения е обоснован правен интерес от предявяване на иска и е сезирал съда с искане да осъди Прокуратурата на Република България да му заплати сумата от 120 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди.

Наред с тези твърдения в исковата молба е заявено, че в периода 1985 – 1989 г. ищецът и неговия баща били лишени от основни и естествени човешки права.

Нарушаването на тези права изисквало от държавата да се даде защита не само чрез законодателството, но и да извърши ефективно разследване за установяване на обстоятелствата, при които са извършени, разкриване на участниците и установяване на тяхната отговорност. Критериите за ефективност на разследванията, установени в практиката на ЕСПЧ били обобщени в ръководството “Изкореняване на безнаказаността при сериозни нарушения на правата на човека“, в което основните 2 критерии за това били – адекватност, стрикност, безпристрастност, бързина, обществен контрол. Твърди се в исковата молба, че нито един от същите критерии не бил изпълнен по отношение на забавеното ДП по описа на ВОП- София. Изложени са твърдения, че противозаконното му лишаване от свобода и към момента на задържането му и към настоящия такъв е престъпление по смисъла на НК, но не било изпълнено задължението същото да бъде ефективно разследвано. Твърди се, че воденото досъдебно производство било по повод злоупотреба с власт, поради което с молба вх. № 03/01 от 18.02.2021 г. на ВОП – София ищецът поискал от наблюдаващия прокурор да преразгледа правната квалификация на деянията, предмет на разследването и същите да бъдат преквалифицирани като такива по чл. 418 б. „а“, „б“ и „г“ от НК, както и да бъдат привлечени към отговорност всички лица, замЕ.и в неговото и на баща му лишаване от свобода. Твърди се, че въпреки че задържането на него и баща му било осъществено преди влизане в сила на ЕКЗПЧОС, то след нейното ратифициране е възникнало позитивното задължение за ефективно разследване, което не е сторено. Твърди се, че с оглед неизпълнението на задължението за извършване на ефективно разследване на причинените на него и баща му вреди във връзка с т.нар. възродителен процес нарушения на основни и естествени човешки права му били причинени неимуществени вреди, изразяващи се в душевни страдания и терзания, страх от повторение и фрустрация от безнаказаността, която накърнила в тежка степен чувството и оправданите му очаквания за справедливост. Тези неимуществени вреди ищецът оценява на сума в размер на 120 000 лв.

На следващо място се твърди, че Прокуратурата била задължена да обезщети и неимуществените му вреди от неефективно разследване на произволното и противозаконното му лишаване от свобода, изтезанията, унизителното и нечовешко третиране и изгонване от родината, намесата в личния и семейния му живот, държавната принуда за смяна на етно-религиозна идентичност. Твърди се в исковата молба, че с оглед прекомерното забавяне на ДП, причинените му вреди в периода 1985 - 1989 г., имуществени и неимуществени, останали необезщетени. Наведени са твърдения, че по нито един закон реално не било възможно да се бъде получено справедливо обезщетение, адекватно и достатъчно да покрие причинените вреди, поради което твърди, че ответник по този иск следва да бъде Държавата, а в условията на евентуалност НС.

При тези фактически твърдения е обоснован правен интерес и е заявил искове за:

1. Сумата от 120 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д.

1/91 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 09.07.2018 г., заявен срещу Прокуратурата на РБ.

3

2. Сумата от 120 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на позитивното задължение на държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и свободи по чл. 4, 5, 6 и 7 от ХОПЕС, осъществени в периода 1985 -1989 г., във връзка с реализирането на т.нар. възродителен процес, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 09.07.2018 г., заявен срещу Прокуратурата на РБ. В условията на евентуалност сумата се претендира по реда на чл.7 от Конституцията във вр. с чл. 49 и чл. 45 от ЗЗД.

3. Сумата от 250 000 лв., частична претенция при пълен заявен размер от 1 000 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от произволното и незаконно задържане и лишаване от свобода в периода от февруари 1985 г. – януари 1985 г., заявен срещу Прокуратурата на РБ по реда на чл. 2 ал.1 т.1 от ЗОДОВ, а в условията на евентуалност по чл. 7 от КРБ вр. с чл. 49 от ЗЗД и чл. 45 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 09.07.2018 г.

4. Сумата от 250 000 лв., частична претенция при пълен заявен размер от 1 000 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на задължението на държавата, произтичащо от чл. 6 и чл. 47 от ХОПЕС да въведе и поддържа законодателство, ефективно и ефикасно, позволяващо получаване на справедливо, адекватно и достатъчно обезщетение на вредите, причинени му от произволното и незаконно задържане и лишаване от свобода в периода от февруари 1985 г. – януари 1985 г., заявен срещу Държавата чрез МРРБ, а в условията на евентуалност срещу Народното събрание.

Претендират се и сторените в производството съдебни разноски.

Ответникът – Прокуратурата на Република България, чрез своя процесуален представител оспорва исковете по основание и размер със заявени възражения в писмен отговор, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК.

Ответникът – Държавата чрез МРРБ, чрез своя процесуален представител оспорва исковете по основание и размер със заявени възражения в писмен отговор, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК.

Ответникът – Народното събрание, чрез своя процесуален представител оспорва исковете по основание и размер със заявени възражения в писмен отговор, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК.

Съдът след като обсъди становищата и доводите на страните и събраните по делото доказателства с оглед разпоредбата на чл.235 ал.2 и ал.3 от ГПК, приема за 4 установено от фактическа и правна страна следното:

По първия иск:

С нормата на чл. 2б от ЗОДОВ се създаде национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие като вътрешноправно средство за защита и самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок т.е наличие на нарушение по чл. 6 § 1 от ЕКПЧ респ. възможност да претендират обезщетение. В тази хипотеза, държавата отговаря за вреди от действия на правозащитни органи, които не са извършени в разумен срок като отговорността е деликтна. Допустимостта на иска за обезщетение на вредите от нарушение на правото по чл. 6 §1 от ЕКПЧ по висящо производство не е обусловена от абсолютните процесуални предпоставки на чл. 8 ал.2 от ЗОДОВ да е изчерпана административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава III от ЗСВ и да няма постигнато споразумение /решение 210/15.06.2015 г. по гр.д. 3053/2014 г. на Трето ГО на ВКС/, каквито са твърденията в писмения отговор. Видно от данните по делото, воденото наказателно досъдебно производство е било прекратено на 31.05.2022 г.

Постановлението за прекратяване, обаче е отменено с определение 1223/22.12.2022 г. на САС, 6 НС, по в.ч.н.д. 821/22 г. и върнато на ВОП – София за продължаване на процесуално-следствените действия.

Словесната конфигурация „при определяне на неговите граждански права и задължения“, използвана в чл. 6 §1 от КЗПЧОС следва да се разбира, че в предметния й обхват са включени не само страните в дадено гражданско или наказателно производство, но и всяко лице, чиито права и задължения се засягат пряко от него. С оглед данните по делото, настоящият съдебен състав намира, че ищецът притежава качеството пострадал по смисъла, вложен в разпоредбата на чл. 74 ал.1 от НПК като лице, претърпяло вреди от престъпление. Видно от ангажираните по делото писмени доказателства /заповеди на МВР, предложение за принудително установяване в друго населено място/ същият притежава качеството „пострадал“, което обуславя активната му процесуална легитимация в производството.