Определение № 119 от 25.02.2025, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 119 гр. Перник, 25.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ

Членове:

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА като разгледа докладваното от КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА Въззивно частно гражданско дело № 20251700500078 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 – чл. 278 ГПК, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба, депозирана от П. Ц. К. ЕГН ********** чрез адв.

П. П. от САК, срещу определение № 3835/07.11.2024 г. по гр. д. № 3013/2024 г. по описа на Районен съд – Перник, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение искането за изменение на решение №804 от 09.10.2024 г. по гр. д. № 3013/2024 г. по описа на Районен съд – Перник, с което съдът е осъдил П. Ц. К. ЕГН ********** *** да заплати на Ч. В. Н. ЕГН ********** *** разноски по списък по чл.80 ГПК, както следва – сумата от 685.40 лв. платена държавна такса, преводна такса в размер на 5.38лв. и адвокатски хонорар в размер на 2000 лв. по договор за правна защита и съдействие от 28.05.2024 г.

Излагат се доводи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че не са налице предпоставките по чл.78 ал.2 ГПК, като поддържа, че в случая се касае за правоотношения между физически лица. Поддържа, че срещу длъжника Ч. В. Н. по висящото изпълнително дело не са били предприемани по искане на взискателя изпълнителни действия след изтичане на погасителната давност. Поддържа, че поведението на кредитора-взискател е правомерно, поради което и същият не следва да понася отговорността за разноски в производството по предявения срещу него иск по чл.439 вр. чл.124 ГПК. Поддържа, че взискателят е бездействал от 2015 г. насам, като в производството по предявения срещу него отрицателен установителен иск за недължимост на процесните суми като погасени по давност ответникът е направил признание за неговата основателност в първото открито съдебно заседание. По подробно изложени в този смисъл съображения се иска отмяна на съдебния акт.

В предоставения срок за отговор по частната жалба насрещната страна е оспорила същата. Поддържа, че трайната практика на ВКС в случаите на заведен иск по чл.439 вр. чл.124 ГПК приема неприложимост на чл.78 ал.2 ГПК. Навежда, че ответникът – въззивен жалбоподател не е релевирал своевременно възражения за 1 прекомерност на адвокатското възнаграждение, поради което и същото се следва на страната в пълен размер. Заема становище за правилност на постановения съдебен акт.

Пернишкият окръжен съд намира подадената частна жалба за допустима, като подадена от легитимирано да обжалва лице и против подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество, жалбата се явява неоснователна, като съображенията за това са следните:

Производството по гр. д. № 3013/2024 г. по описа на Районен съд – Перник е било образувано по искова молба, подадена от Ч. В. Н. ЕГН ********** чрез адв. М.Г. срещу П. Ц. К. ЕГН ********** с искане да се признае за установено по отношение на ответника, че Ч. В. Н. ЕГН ********** не му дължи сумата 17135 лв., за която сума ответникът се е снабдил с изпълнителен лист от 16.04.2007 г. по гр.дело № 1686 / 2006г. по описа на АС-София, Ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 15.02.2006 г. до окончателното издължаване на вземането, въз основа на който ответникът е образувал изпълнително дело № 333/2007г. по описа на ЧСИ С.Б., с район на действие ОС-Перник, поради погасяване по давност. С исковата молба ищецът изрично е поискал присъждане на сторените в производството разноски.

В срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК ответникът не е депозирал такъв. В проведеното първо открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд се е явил лично, като е заявил, че признава иска и моли съда да приложи по отношение на него разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК при разпределяне отговорността за разноски.

Навежда, че от 2013 г. по образуваното изпълнително дело не са извършвани поискани от него валидни изпълнителни действия, годни да прекъснат погасителната давност.

Ищецът чрез процесуалния си представител адв. М. Г. от АК-***, не е поискал постановяване на решение при признание на иска.

С решение №804 от 09.10.2024 г. по гр. д. № 3013/2024 г. по описа на Районен съд – Перник съдът е уважил изцяло предявените искове и е присъдил сторените от ищеца разноски, както следва: както следва – сумата от 685.40 лв. за платена държавна такса, преводна такса в размер на 5.38 лв. и адвокатски хонорар в размер на 2000 лв. по договор за правна защита и съдействие от 28.05.2024 г.

С молба по реда и в срока по чл. 248 ГПК П. Ц. К. е отправил искане за изменение на решението в частта относно присъдени разноски за адвокатско възнаграждение на представляващия ищеца адвокат.

С обжалваното определение № 3835/07.11.2024 г. по гр. д. № 3013/2024 г. по описа на Районен съд – Перник е оставил без уважение искането за изменение на разноските, позовавайки се на съществуваща трайна практика на ВКС в случаите на заведен иск по чл.439 ГПК, в която се приема, че поради наличието на изпълнителен титул в полза на ответника не е налице хипотезата на чл.78 ал.2 ГПК.

С оглед така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав възприема следните правни изводи:

Съгласно чл. 81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася по искането за разноски.

По силата на чл. 78, ал. 1 от ГПК, ищецът има право на разноски и възнаграждение за един адвокат по всеки от предявените искове срещу съответния ответник. Размерът на адвокатското възнаграждение се определя или по договаряне между адвокат и клиент, или от съда, в случаите, когато правната помощ се оказва по 2 реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата.

По делото не се спори, че на 25.04.2007 г. П. Ц. К. е образувал изп.дело № 333/2007г. по описа на ЧСИ С.Б., с район на действие ОС-Перник за събиране на вземанията по изпълнителен лист от 16.04.2007г., издаден по в. гр.д.№ 1686/2006 г. по описа на АС-София. Не се спори, че от момента на последното изпълнително действие- насрочване на опис на движими вещи на 12.04.2013 г. по изпълнителното производство не са били поискани от взискателя или извършвани изпълнителни действия, годни да прекъснат погасителната давност по съществуващото и перемирано по силата на закона изпълнително дело.

В най- новата практика на ВКС се приема, че при действието на новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори правния интерес на ищеца, като направи признанието. При това свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. В практиката се извежда и разрешението, че хипотезата, в която ответникът признава иск за установяване несъществуването като погасено по давност вземане, за което не е снабден с изпълнителен титул, е различна от тази, при която такъв титул е налице и въз основа на него е образувано изпълнително производство, макар да е настъпила перемпция.

В настоящия случай по делото е безспорно установено, че ответникът разполага с изпълнителен титул и е конституиран като взискател в изпълнително производство срещу длъжника (макар по него да е настъпила перемпция), което води до неприложимост на практиката, съгласно която ответникът се освобождава от отговорност за разноски, като постановена при различна фактическа обстановка. Тази практика касае хипотеза на предявен отрицателен установителен иск за несъществуване на вземане като погасено по давност, за което ответникът не е бил снабден с изпълнителен лист, която хипотеза е различна от процесния случай. В настоящото производство освен извънсъдебното поведение на кредитора и признаването от негова страна на иска, следва да се съобрази и наличието на изпълнителен титул, въз основа на който срещу ищеца е образувано изпълнително производство (макар и същото да е перемирано), поради което освобождаването на ответника от отговорност за разноски в случая не е оправдано. Така в определение № 2367 от 15.05.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 759/2024 г., IV г. о., ГК, определение № 709 от 28.12.2012 г. по ч. гр. д. № 592/2012 г. по описа на ВКС, ГК, I г. о.; определение № 71 от 21.01.2014 г. по ч. т. д. № 17/2014 г. по описа на ВКС, ГК, III г. о.; определение № 242 от 31.05.2018 г. по ч. гр. д. № 2062/2018 г. по описа на ВКС, ГК, IV г. о.; определение № 3252 от 01.11.2023 г. по ч. гр. д. № 3618/2023 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 694 от 25.09.2023 г. по ч. т. д. № 1325/2023 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. се приема, че съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК предпоставките за освобождаване на ответника от отговорност за разноски са кумулативно изискуеми: ищецът да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска. В част от цитираните актове се приема, че не е налице първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК в хипотеза, в която предявяването на иска е условие за упражняване на субективните права на ищеца.

Подчертано е, че при наличие на изпълнителен титул и изпълнителен процес, образуван въз основа на влязло в сила решение или заповед за изпълнение, предявяването на иска по чл. 439 ГПК за оспорване на изпълнението въз основа на 3 факт, настъпил след приключване на производството, в което е издаден изпълнителния лист, и конкретно чрез позоваване на изтекъл давностен срок, е единствената възможност за защита на длъжника, доколкото подобно възражение длъжникът не може да направи пред съдебния изпълнител, а само пред съд в исков процес. С последните две определения са разгледани случаи, уреждащи отговорността за разноски на ответника в хипотеза, при която ответникът не разполага с изпълнителен титул или с друга възможност за процесуална или извънпроцесуална принуда по отношение на позоваващия се на давност ищец по отрицателния установителен иск. С определение № 95/22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на 4-то г. о. на ВКС е прието, че в такъв случай извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба; но влече отговорност за вреди при отправянето на последващи покани, след като длъжникът се е позовал на давност или вземането бъде прехвърлено, без цесионерът да е уведомен за позоваването на давност от страна на длъжника. Обжалваното определение не е постановено в противоречие с константната съдебна практика, като следва да се има предвид, че в настоящия случай релевантните факти са различни - за процесните вземания е издаден изпълнителен лист и по молба на ответника по частната жалба е образувано изпълнително дело. Този изпълнителен лист не е върнат на ищеца, което обосновава и правният му интерес от претенцията по чл. 439 ГПК.

От друга страна, съдът не се произнася служебно по въпроса за прекомерността на адвокатското възнаграждение /видно от мотивите към т. 3 на тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. Искането на страната за намаляване на възнаграждението, заплатено от насрещната страна, следва да бъде направено най-късно до датата на приключване на последното заседание по делото в съответната инстанция. Съдът не би могъл да присъди по-нисък размер на разноските за адвокат при прекомерност без направено възражение и това е изрично посочено в разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК /така определение № 2587 от 10.10.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1202/2024 г., I т. о., ТК/.

Намаляването на разноските за адвокат е само по искане на насрещната страна.

По същите съображения не могат да бъдат намалени разноски, които са в размер, срещу който не е възразено. Такава е и настоящата хипотеза, при която до приключване на устните състезания пред първата инстанция въззивникът- ответник не е заявил възражение за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение, а единствено е претендирал за приложението на чл.78 ал.2 ГПК. В случая правото по чл. 78, ал. 5 ГПК е преклудирано, тъй като по делото е проведено открито съдебно заседание, за които частният жалбоподател П. Ц. К. е бил редовно призован и се е явил лично, ответникът по жалбата е направил искане за присъждане на разноски, като е представил списък на разноските и доказателства за извършването им в първото и последното открито съдебно заседание на районния съд, а възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК е направено едва с молбата по 248 ГПК. Както е посочено в определение № 36 от 26.01.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5936/2014 г., I г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, искането за присъждане на разноски от едната страна и възражението за прекомерност на насрещната страна са логически материалноправно обвързани, а така поначало и процесуалноправно обвързани по време. Срокът в нормата на чл. 80 ГПК касае не само искането на страната за присъждане на разноски, а всички искания на страните във връзка със 4 спора по разноските, който по същността си е материалноправен и свързан с предмета на делото. Когато страната, която се позовава на прекомерност, е имала възможност да се запознае и вземе отношение по искането на насрещната страна за разноски в рамките на производството, то тя не може да го изтъква като основание за изменение на присъдените разноски по реда на чл. 248 ГПК. Следователно, когато по делото е имало открити съдебни заседания и страната, която прави възражение за прекомерност, е била редовно призовавана за тях, тя следва да заяви искането си по чл.