Решение № 393 от 20.11.2023, Окръжен съд - Пазарджик

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 393 гр. П., 20.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Г. Ненчев

Членове:

Албена Г. Палова

Ани Х.а при участието на секретаря Виолета Сл. Боева като разгледа докладваното от Ани Х.а Въззивно гражданско дело № 20235200500497 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №436 от 30.06.2023г., постановено по гр.д.№368/2022г по описа на Районен съд-П. е отхвърлен предявения от Г. Д. Г. с ЕГН ********** и Е. Р. Г. с ЕГН ********** двамата от град П., ул.“Х.П.Т.“№22 против И. Д. Г. с ЕГН ********** и Н. Г. Г. с ЕГН **********, двамата от село Г., област П., ул.“П.“№48 за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на сграда с идентификатор ***, находяща се в град Б., разположена в имот с идентификатор *** със застроена площ на сградата от 8.00 кв.м., брой етажи 1 и с предназначение селскостопанска сграда. Със същото решение е отхвърлен и предявения иск по чл.537, ал.2 от ГПК за отмяна на нотариален акт №86, том III в частта относно същия имот. Осъдени са Г. Д. Г. и Е. Р. Г. да заплатят на И. Д. Г. Н. Г. Г. разноски по делото в размер на 1578лв.

Против така постановеното решение в срок е подадена въззивна жалба от ЕГН ********** и Е. Р. Г. с ЕГН ********** двамата от град П., ул.“Х.П.Т.“№22, чрез пълномощника им адвокат А. Ч., в която са изложени оплаквания за неправилност на съдебния акт като постановен в нарушение на материалния закон и по-конкретно на разпоредбата на чл.98 от ЗС. Според жалбоподателите изводите на районния съд, че процесната сграда не е самостоятелен обект на правото на собственост и поради това не 1 може да се прехвърля от главната вещ, нито да се придобива по давност, са напълно погрешни. При това положение първостепенния съд не бил коментирал как тогава като процесната сграда не е самостоятелен обект, ответникът И. Г. се е снабдил през 2021гс констативен нотариален акт за собственост по отношение на тази сграда. Навеждат се доводи, че при постановяване на обжалвания съдебен акт съдът решаващият състав на първоинстанционния съд не се е съобразил с константната практика на ВКС , съгласно която стопанска постройка може да представлява самостоятелен обект и да бъде притежавана от лице, което не притежава права върху дворното място, в което е построена, както и върху жилищната сграда в това дворно място. В тази връзка във въззивната жалба се цитира съдебна практика.Безспорно било по делото, че ищците не са собственици на дворното място ,в което е построена процесната сграда, нито на жилищната сграда в това дворно място, тъй като с нотариален акт за дарение на недвижим имот №65, том3, рег.№4619, дело№384/2021г на нотариус Г.К. ищците били дарили на сина си Д. Г. ½ идеална част от поземлен имот с идентификатор *** и жилищната сграда, находящи се в град Б., като са си запазили пожизнено ползването на тези недвижими имоти като тези обстоятелства не били обсъдени от районния съд. Изводите на районния съд били необосновани, тъй като не почивали на събрания доказателствен материал и по-конкретно със заключението на вещото лице по изслушаната съдебно-техническа експертиза, според което сградата е масивна, изградена от тухли върху основа от тротоарни бетонови плочки, има самостоятелен вход, отговаря на строителните правила и норми, не е свързана функционално със сгради, собственост на ищците и на ответниците и представлява самостоятелен обект на второстепенна сграда от допълващо застрояване/ лека постройка за отоплителни материали и инвентар/. Според жалбоподателите липсата на функционална свързаност се потвърждава дори и от свидетеля на ответната страна М.Д., която е заявила, че от тяхната къща с една крачка се влиза в тази постройка. Процесната сграда е обособена като самостоятелен обект съгласно приетата и неоспорена от страните експертиза, а щом е самостоятелен обект, може да бъде обект на вещни права. Поддържа се в жалбата, че районният съд не е съобразил и обстоятелството, че процесната сграда е нанесена със самостоятелен идентификатор по кадастралната карта, което обосновава извода, че същата е самостоятелен обект. Идентичен извод се извличало и от цитираните от вещото лице Заповед№46/08.02.1990г на кмета на Община Б. за одобрение на сега действащия регулационен план на град Б. , както и заповед №РД-18-10/12.04.2011г., на изпълнителния директор на АГКК, с която са одобрени КККР, в които актове процесната сграда е посочена като самостоятелен обект на собственост и тези актове също е следвало да бъдат съобразени. Неправилно районният съд бил приел, че процесната постройка представлява „мазе“, тъй като от експертизата се установило, че тя е „склад“. От свидетелските показания, събрани пред районния съд, било установено, че постройката се полза за съхранение на селскостопански инвентар, което обосновавало извод за принадлежност на сградата към дворното място. Когато складовите обекти са самостоятелни или са принадлежност към дворното място могат да се придобиват от трети лица, включително и от съсобствениците на дворното място. Поддържа се също така, че синът на ищците притежава т.нар“гола 2 собственост“ върху имотите в резултат на учреденото ограничено вещно право на ползване, което е противопоставимо като абсолютно субективно материално право на всеки в т.ч. и на собственика на имота, който е лишен от възможността да го ползва, съответно да предоставя възможност на трети лица да извършват действия спрямо вещта.Поддържа се, че придобивната давност в полза на ищците Г.и е започнала да тече от построяване на сградата през 1990г. и е била изтекла към момента , когато ищците са дарили на сина си Д. жилището и поземления имот през 2012г, тоест към този момент ищците- собственици на жилището и поземления имот вече са били придобили въз основа на института на придобивната давност процесната постройка и вече са били собственици.Безспорно било установено от писмените и гласни доказателства / показанията на св.Г., св.Д. и св.А. Г./ , че ищецът е построил процесната постройка като с декларация рег.№11367/02.11.1993г. ответникът И. Г. е заявил, че няма никакви претенции за собственост по отношение на тази постройка, изградена и долепена до собствената му жилищна сграда. Декларирал е, че процесната постройка е изградена изцяло със средства на Г. Г. и строителството е осъществено преди покупкопродажбата на неговата част от имота , направена с нотариален акт №161 от 1990г от родителите му. Според жалбоподателите визираната декларация има характер на нарочен документ, който съдържа едностранна правна сделка, с която ответникът изразява липса на воля да държи за себе си процесната сграда, с което губи субективния елемент на владението и с това и цялото владение.От този момент само за ищците съществува възможност да придобият собствеността по давност и те са я придобили. Този въпрос не бил обсъждан в мотивите на първоинстанционното решение. Според жалбоподателите и тримата разпитани свидетели установили трайно, непрекъснато и необезпокоявано владение от страна на ищците по отношение на процесната постройка повече от 33 години и до настоящия момент.Намерението за своене е декларирано пред ответниците явно- сградата се отключва и заключва само от ищците,ответниците нямат ключ. В жалбата се цитират свидетелски показания в подкрепа на изложения довод. На следващо място районният съд не бил съобразил, че от построяването на селскостопанската сграда до настоящия момент ответниците не били ходиил в сградата ,не предявявали никакви претенции за ползването и или за заплащане на обезщетение по чл.31 от ЗС. Не били извършили никакви действия, за да прекъснат придобивната давност, текла за ищците, не се посещавали сградата, не са реализирали никакви права като собственици, декларирали са я чак през 2021г след снабдяването им с констативен нотариален акт. Според жалбоподателите решението, с което е отхвърлен иска по чл.537, ал.2 от ГПК в частта му за отмяна на нотариалния акт е неправилно и на поради това ,че свидетели в производството по чл.587, ал.2 от ГПК трябва да бъдат по възможност съседи на имота. Такива са ползвателите на съседни сгради и ищци в първоинстанционното производство, които в момента участват с ответниците в едно и също производство, макар и не охранително, а исково. Такава възможност за участие на съседите в производството по чл.587, ал.2 от ГПК е съществувала, на като не е била реализирана , охранителното производство е опорочено, което води до отмяна на нотариалния акт.

Прави се искане обжалваното решение да бъде изцяло отменено и да бъде 3 постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции. С въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

В срока по чл.263,ал.1 от ГПК от насрещната страна, чрез пълномощника им, е подаден писмен отговор, с който се изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна.Поддържа се, че при постановяване на обжалваното решение районния е изпълнил задължението си по чл.236, ал.2 от ГПК. В мотивите към решението е посочил исканията и възраженията на страните, обсъдил е подробно и обективно събрания по делото доказателствен материал като фактическите му изводи кореспондират изцяло с данните по делото, а правните му изводи съответстват на приложимия материален закон. Въз основа на обсъдените доказателства районният съд достигнал до правилния извод, че процесната сграда е складово помещение, поради което не е самостоятелен обект на правото на собственост, не може да се прехвърля отделно от собствеността на главната вещ , нито пък може да се придобива по давност отделно от главната вещ. Поддържа се в отговора, че сочената във въззивната жалба съдебна практика и по-конкретно решение №45 от 01.04.2021г по гр.д.№2151/2020г на първо г.о. на ВКС е неотносима.При установеното от районния съд, че процесната сграда представлява допълващо застрояване по смисъла на чл.41 ал.1 от ЗУТ, че няма самостоятелно предназначение и не представлява отделен обект на право на собственост е в съответствие с данните по делото, а изводът за неоснователност на предявените искове е законосъобразен. Процесната сграда не може да се придобива отделно от поземления имот и от основната сграда в имота, която обслужва. Като второстепенна, помощна сграда тя следва собствеността на жилищната сграда. Прави се искане обжалваното решение като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено.

Претендират се разноски за въззивната инстанция.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателите, чрез пълномощника си, поддържан въззивната жалба. Подробни съображения по съществото на спора са развити в хода на устните състезания.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция ответниците по жалбата, чрез пълномощника им, поддържат писмения отговор. Подробни съображения по същество на спора са развити в хода на устните състезания.

Пазарджишкият окръжен съд след като се запозна с твърденията, изложени във въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства,като взе предвид становищата, изразени в съдебно заседание и при спазване разпоредбите на чл.235 от ГПК, прие за установено следното:

В исковата си молба против И. Д. Г. и Н. Г. Г. ищците Г. Д. Г. и Е. Р. Г. твърдят, че са съпрузи и а ищецът Г. Г. и ответника И. Г. са братя. С договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №23, том II, нот.д.№398/1989г по описа на РС-П., родителите на двамата братя М.П. Г. и Д. И.ов Г. са прехвърлили на Г. Г. 1/2 идеална част от парцел III, имот пл.№1585, в кв. 11 по плана на град Б., без постройките в този парцел и са му учредили и право на строеж – да построи и придобие в собственост сграда в дъното на парцела , 4 съгласно одобрения архитектурен план на 65 кв.м., при съседи:ГС“П.Н.“, н-ци на А. Н. Х., К.П.Т., П.Щ.Л. и улица, с площ от 434 кв.м. срещу задължение за гледане и издръжка при нужда, докато са живи, като прехвърлителите са си запазили право на пожизнено ползване на две стаи от жилищната сграда.