Решение № 260431 от 25.11.2020, Окръжен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е

№ 260431 гр. Пловдив, 25.11.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в открито съдебно заседание на трети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

ФАНЯ РАБЧЕВА

КОСТАДИН ИВАНОВ при участието на секретаря Пенка

Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 1756 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба на „Гаранционен фонд“, с административен адрес: гр. София, ул. „Граф Игнатиев“ № 2, подадена чрез адв. С.М., против Решение № 753 от 28.02.2020 г., постановено по гр. дело № 3185/2019 г. по описа на РС – Пловдив, XIV гр. състав, само в частта, с която ответникът „Гаранционен фонд“ е осъден да заплати на ищеца А.Й.Б., ЕГН **********, сумата от 12 000 лева главница, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие причинено на 14.04.2017 г. при ПТП непозволено увреждане, изразяващо се в нанасянето на голяма разкъсно-контузна рана на лявата половина на лицето, от която е останал голям, груб и неравен белег, който нарушава естетическия вид на човека, довел до обезобразяване на лицето, ведно със законната лихва върху част от главницата в размер на 8100 лева от 28.12.2018г. до окончателното й погасяване, както и в частта за разноските, съответни на уважената претенция.

Относно отхвърлителния диспозитив на решението за разликата над присъдената сума до пълния претендиран размер на обезщетението, решението на районния съд не е обжалвано и е влязло в сила.

Обжалваното решение е постановено при участието на трето лице – помагач – А.Н.Е., ЕГН **********.

В жалбата се навеждат твърдения за недопустимост на атакуваното решение, доколкото районният съд се бил произнесъл по непредявен иск, като е взел предвид при постановяването на своя акт обстоятелства, които не били заявени в исковата молба. В т.н. се сочи, че актът бил изцяло недопустим, тъй като не можело да се направи разграничение за коя част от общо присъденото обезщетение се отнасят те. Евентуално, жалбоподателят счита, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че съдът не бил приложил правилно нормата на чл. 52 от ЗЗД, доколкото ищецът не бил доказал при условията на пълно и главно доказване обема и размера на претендираните от него неимуществени вреди. В този смисъл жалбоподателя развива аргументи, сочи съдебна практика и счита решението за необосновано относно въпроса за присъждането на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Излага подробни съображения, че първата инстанция при определяне на размера на обезщетението не се е съобразила с установените от закона и трайна съдебна практика критерии в т.н., както и с доказателствата по делото – експертно заключение и гласни доказателства. Твърди се още, че съдът бил нарушил и разпоредбата на чл. 51 от ЗЗД, тъй като неправилно бил определил степента на съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца само на 1/3. В т.н. сочи, че решението било необосновано, тъй като съдът не бил обсъдил заявената от ответника причина за съпричиняване – фактът, че ищецът е пътувал на задната седалка в автомобила с още петима души, погрешно бил интерпретирал заключението по комплексната съдебна автотехническа и медицинска експертиза, като единствено е отчел знанието на ищеца относно пияното състояние на водача. В подкрепа на изложеното сочи съдебна практика. Твърди се още, че по делото били доказани и трите заявени в отговора на исковата молба основания за съпричиняване на вредоносния резултат – че ищецът е пътувал в автомобила без предпазен колан, че е пътувал на задната седалка с още петима души, което нарушило стабилността на автомобила, че е предприел пътуване, след като е знаел, че водачът е употребил алкохол. В т.н. се излагат подробни съображения.

Навеждат се твърдения и за нарушения на процесуалния закон, а именно, че безкритично в противоречие на чл. 172 от ГПК са обсъдени и кредитирани събраните по делото гласни доказателства, в частност показанията на св. Б. и св. И. – роднини на ищеца, за които се твърди, че са противоречиви. В този смисъл жалбоподателят излага детайлни аргументи и сочи съдебна практика. Твърди се още, че съдът бил постановил решението си в нарушение на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, тъй като бил взел предвид факти и обстоятелства, които не са били установени по надлежния ред и решението в този смисъл било необосновано и немотивирано. Сочи, че е нарушен и чл. 6, ал. 2 от ГПК относно принципа на диспозитивното начало, тъй като съдът бил излезнал извън обема на търсената защита. Излагат се съображение и за нарушение на чл. 9, чл. 10 и чл. 12 от ГПК, като се твърди, че предвид посочените в жалбата пороци, съдът не бил приложил еднакво закона спрямо страните, бил нарушил правото на ответника на защита и възможността му да установи фактите, на които основава своите твърдения, и не бил обсъдил всички доказателства и всички искания и твърдения.

Въз основа на изложеното жалбоподателят моли атакуваното решение да бъде обезсилено като постановено по непредявен иск и върнато на друг състав за произнасяне.

Евентуално моли за неговата отмяна и отхвърляне на исковете. Също в условията на евентуалност моли да се уважат възраженията за съпричиняване и да се уважи иска до размера от 3 900 лв. Претендират се разноски и за двете съдебни инстанции.

В законоустановения срок е постъпил отговор от А.Й.Б., чрез адв. С.Н., с които се оспорват твърденията във въззивната жалба. Излагат се съображения в насока, че районният съд е постановил своя акт съобразно изискванията за справедливост, установени от трайната съдебна практика. Счита още, че съдът правилно е оценил събраните по делото доказателства и точно е приложил разпоредбата на чл. 51 от ЗЗД относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат. Развиват се съображения в тази насока. Предвид изложеното моли въззивната жалба да не се уважава, а атакуваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивната инстанция.

Окръжен съд след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. В т.н. не се споделя изложеното във въззивната жалба, че районният съд се е произнесъл по непредявен иск. Напротив съдът е взел предвид изложеното както в петитума, така и в обстоятелствената част на исковата молба, където са упоменати преживените конкретни болки, страдания и психически дискомфорт от страна на ищеца. Именно тези фактически твърдения първата инстанция е намерила за доказани и респ. ги е взела предвид при постановяването на своя акт по същество. Следователно не е налице процесуално нарушение на първостепенния съд в разглеждания смисъл. Не се констатира и нарушение на чл. 6 от ГПК, тъй като съдът се е произнесъл в пределите, определени от страните.

Съгласно чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.

Съдът, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК вр. чл. 269 ГПК, предвид релевираните в жалбата въззивни основания намира следното от фактическа страна:

По делото е поискано за послужване и присъединено н. о. х. д. № 5924/2018 г. по описа на РС – Пловдив, ведно с досъдебно производство №125/2017 г. по описа на РУ на МВР – гр. Стамболийски по пр.пр. № 3191/2017 г. по описа на РП – гр.

Пловдив.

Не се спори, че третото лице – помагач А.Н.Е. на 14.04.2017 г. на път III-8602 между с. Б. и гр. П., при управление на лек автомобил „Рено Клио“ с рег. № ****, собственост на трето лице, е нарушил правилата за движение по пътищата и по непредпазливост е причинил средна телесна повреда на ищеца, изразяваща се в голяма разкъсно-контузна рана на лявата половина на лицето, от която е останал голям, груб и неравен белег, който нарушава естетическия вид на човека, довел до обезобразяване на лицето, като деянието е извършено в пияно състояние с концентрация на алкохол в кръвта 0.87 на хиляда. Последното е видно и от одобреното споразумение по н. о. х. д. № 5924/2018 г. по описа на РС – Пловдив, което на основание чл. 300 от ГПК е задължително за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.

Безспорно е, че за горепосочения лек автомобил „Рено Клио“ с рег. № ***е нямало валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ към 14.04.2017 г.

По отношение на събитията довели до инцидента са разпитани двама свидетели и са снети обяснения по реда на чл. 176 от ГПК на третото лице-помагач А.Е., който заявява, че ищецът не имал предпазен колан. Св. И. К. дава най-общи сведения за случилото се през въпросната вечер, като ясно заявява, че в лекия автомобил са били петима души. В тази им част обаче, показанията на св. К.не са кредитирани от настоя съдебен състав, доколкото противоречат както на материалите от приложеното към делото ДП №125/2017 г. по описа на РУ на МВР – гр. С., така и на показанията на св. Г. Й., който също е бил в автомобила по време на инцидента, и показанията на св. В. И., която макар да не е била пряк очевидец, предава споделеното от сина ѝ – ищеца А. И.. В т.н. съдът напълно е кредитирал показанията на св. Г. Й., доколкото същите се последователни и се подкрепят от другите събрани по делото доказателства. Съгласно показанията на св. Й. в колата са били общо шестима души, като същия заявява, че ищецът е видял как шофьорът А.Е. употребява алкохол преди да се качи в колата. За това, че ищецът е бил наясно с обстоятелството, че Е. е употребил алкохол, е видно още и от показанията на св. В. И. и св. Н.Б., които възпроизвеждат думите на самия ищец относно състоянието на шофьора. Предвид изложеното въззивната инстанция споделя прието с атакуваното решение, че ищецът действително не е бил с предпазен колан по време на катастрофата, знаел е, че шофьорът е употребил алкохол преди да се качи да управлява лекия автомобил, като в самия автомобил са се возили повече от допустимите пет човека.

В исковата молба са изложени твърдения за причинени болки и страдания на ищеца в резултат на посочените по-горе телесни увреждания. Твърди се и че ищецът непрестанно сънувал кошмари във връзка със случилото се, често се будел силно уплашен и разстроен, все още не можел да преодолее шока от случилото се, като преживеният стрес се бил отразил неблагоприятно на психиката и съзнанието му, като го направил несигурен за бъдещето му. За установяването на тези обстоятелства са разпитани св. В. И. и св. Н. Б., които са съобразени с оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК, доколкото и двете свидетелки имат родствена връзка с ищеца. Не се споделя изложеното във въззивната жалба относно наличието на противоречие в показанията на свидетелките, доколкото неправилно в жалбата е посочено конкретно разминаване между тях. Видно от заявеното от и двете, ищецът бил ограничил общуването си с други хора „освен с майка си и баща си“. Налице са и други сходства относно събитията от вечерта на инцидента, състоянието на ищеца непосредствено след катастрофата, последвалото му лечение с медикаменти, разказа на ищеца за случилото се, общото впечатление за промяна в живата на ищеца. По тези съображение показанията на свидетелките са кредитирани от настоящия съд, които е достигнал до сходни изводи като тези на първоинстанционния.