Определение № 2050 от 24.04.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2050 гр. София, 24.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Николай Иванов Касационно гражданско дело № 20238002103683 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. С. О., чрез пълномощник адв.

Е. Ф. от САК, срещу въззивно решение №43/10.03.2023г. постановено по възз. гр. д. № 575/2022 г. по описа на Апелативен съд - Варна, с което след частична отмяна на решение № 121/11.05.2022 г., постановено по гр.д. № 53/2022 г. на Окръжен съд – Добрич /изменено в частта за разноските с определение № 878/07.10.2022 г./ са отхвърлени предявените от същата страна против Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл. 2в, ал.1 от ЗОДОВ: за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди за период от 12 месеца, считано от м. май 2015 г., от по 2 365, 55 лв. месечно, респ. сумата 28 386,60 лв. за целия период /с молба 17.06.2021 г., на осн. чл.214 ГПК е допуснато изменение на иска за имуществени вреди, а именно от 2 000 лв. за всеки месец в периода или общо 24 000 лв. на 2 365,55лв. за всеки месец в периода. Общо сумата за процесните 12 месеца е 28 386, 60 лв. В цитираната молба ищецът е посочил сумата от 30 752,15лв., която е сбор от сумите за 13 месечен период /по заключението на ССЕ/, но последният месец от този период не е предмет на иска, поради което съдът с обжалваното решение не се е произнасял за същия/, съставляваща пропусната полза от получен в по-нисък размер доход от трудово възнаграждение, причинена от допуснато в нарушение на правото на ЕС, в периода 11.08.2014 г. - 12.05.2016 г., бездействие от прокурор в РПТервел относно отмяната на наложената на ищеца мярка - забрана за напускане на пределите на Република България при прекратяване на досъдебно производство №103/10 г. по описа на РУ „Полиция“, гр.Тервел с постановление от 11.08.2014 г., както и за заплащане на обезщетение за 1 причинени неимуществени вреди в размер на 10 000 лв.

Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и за необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1.

„Длъжен ли е съдът да посочи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка ?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и доказателства по делото?“ и 3. „Кои са критериите и обстоятелствата за сигурност на пропуснатите ползи в светлината на Тълкувателно решение № 3 от 13.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 3/2021 г. при искови претенции за пропуснати ползи и вреди от мярка по чл. 68 от НПК за забрана за напускане на страната, чието приложение е продължило след прекратяване на наказателното производство?“. По отношение на първите два въпроса, се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че по тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС: решение № 205/19.01.2018 г. по гр. д. № 896/2017 г., I г.о.; решение № 27/2.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., IV г.о.; решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., IV г.о.; решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I г.о.; Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тьлк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 65/30.07.2019 г. по т.д. № 183/2018 г., II т.о.; решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г., I т.о. и др. По отношение на третия въпрос се сочи и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по който се навеждат доводи, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2- ро и 3-то ГПК – недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България, не е депозирал отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното:

От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че с Постановление от 22.11.2010г. по ДП №103/10 г. по описа на РУ „Полиция“, гр.Тервел, А. О. е бил привлечен като обвиняем за извършване на тежко умишлено престъпление от общ характер по чл.195, ал.1, т.5, вр. чл.194, ал.1 от НК. С привличането му, му била взета мярка за неотклонение „подписка“, изменена по НОХД №13/11г. на РС-Тервел с протоколно определение от 2

24.03.2011 г. на „задържане под стража“. Ищецът бил обявен за общодържавно издирване, и задържан след завръщане му в страната. С протоколно определение по същото дело от 07.07.2011 г., в присъствието на О. и защитника му, по искане на прокуратурата и на осн. чл.270, ал.3 от НПК, вр. чл.68, ал.6 от НПК /в действащата й към дата редакция- ДВ, бр.109/08г./ на ищеца била наложена от съда мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на Република България“. След прекратяване от съда на първоначалното образуваното НОХД № 13/2011 г. по описа на ТРС и връщане на делото на прокурора за отстраняване на установено съществено нарушение на процесуалните правила е образувано НОХД № 126/2013 г. по описа на ТРС по внЕ. срещу ищеца и още три лица обвинителен акт за същото престъпление. Делото приключило с осъдителна присъда, която била отменена изцяло с окончателно решение по ВНОХД № 424/2013 г. по описа на ОС- Добрич, с което делото било върнато на прокурора за допълнително разследване. След връщането му с постановление от 11.08.2014 г. на РПТервел наказателното производство по ДП №103/10 г. било прекратено на осн. чл.243, ал.1, т.2 от НПК - поради недоказаност на обвинението. За прекратяването на ДП №103/10 г. О. бил уведомен лично на 19.08.2014 г. С постановление на РП- Тервел от 10.09.2014 г. /по повод подадена молба от О. от 10.09.2014 г. за отмяна поради отпаднало основание на мярката за неотклонение парична гаранция и връщане на внЕ.ата сума/ била отменена наложената му мярка за неотклонение „парична гаранция“. Посочено е, че на осн. чл.243, ал.2 от НПК при постановяване на постановление за прекратяване на наказателното производство прокурорът е бил длъжен да отмени наложените на обвиняемия мерки за процесуална принуда, в т.ч. и мярката по чл.68 от НПК. Прието е, че няма спор между страните, че тази мярка е отменена едва с постановление на РП- Тервел от 13.05.2016 г. по повод подадената от ищеца молба с вх. № 202/13.05.2016 г.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че са предявени искове с правно основание чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ. Посочил е, че в ДФЕС и ДЕС е прокламирано като основно право правото на свободно движение на всеки гражданин на държавите-членки, в това число и правото на излизане от съответната страна, включена в европейската общност.

Посочените Договори, както и приложимия общностен вторичен акт Директива №2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки визирали ограничения на така предвиденото право, в смисъл, че държавите- членки могат да ограничат свободата на движение и пребиваване на граждани на съюза от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Посочено е, че за да бъдат обосновани мерките, дерогиращи принципа на свободно придвижване /чл.27, §2 Директива 2004/38/ЕО/ по съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва същите да се основават 3 изключително на личното поведение на лицето, да не са изолирани от конкретния случай, и да не се основават на мерки за обща превенция.

Директивата не давала легално определение на понятията обществен ред и обществена сигурност, но според практика на Съда на Европейския съюз, държавите-членки са свободни да поставят определени императивни интереси на обществото в контекста на съдържанието на понятията обществен ред и обществена сигурност, като зачитат всички правила на общностното право, които от една страна целят да ограничат дискреционната власт на държавите-членки в това отношение, а от друга, да гарантират, че правата на адресатите на рестриктивните мерки са защитени.

Прието е от въззивния състав, че нормите на чл.27, §2 и 3 от Директива 2004/38/ЕО са достатъчно точни и безусловни, поради което имат директен ефект и съдът е длъжен да ги приложи, преценявайки законосъобразността на твърдените действия/бездействия съобразно визираните в нормите изисквания като по този начин осигури защита на правата на гражданите произтичащи от общностното право. В случая бездействието на прокуратурата да отмени след прекратяване на наказателното производство за периода от 11.08.2014 г. до 13.05.2016 г. наложената на ищеца мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на Република България“ довело до нарушение на прокламираните в чл.27 от Директива №2004/38/ЕО принципи, при който правото му на свободно движение и пребиваване е можело да бъде ограничено.

Посочено е, че доколкото отговорност по ЗОДОВ се подчинява на установените общи принципи на деликтната отговорност, при иск с правно основание чл.2в ЗОДОВ за обезщетяване на вреди, причинени от съществено нарушение на ПЕС, отговорността възниква при наличието на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, като причинната връзка трябва да бъде доказана от ищеца във всеки конкретен случай. Държавата отговаряла за тези вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането /чл.4 от ЗОДОВ/.

След преценка на представените писмени доказателства /справки от НАП, трудови договори, командировъчни заповеди и удостоверения относно приложимо законодателство/ и заключение на ССЕ, въззивният съд е установил, че в периода м. 03 - м. 06.2011 г. ищецът е имал сключен трудов договор №69/15.03.2011г. с „БМ-Трейдинг“ЕООД, гр.Смолян с основно месечно възнаграждение 330 лв. Със заповед от 17.03.2011 г. бил командирован от работодателя си в Германия за срок от 106 дни със задача „обща работа по подготовка за почистване на плавателни съдове“ с командировъчни дневни в размер на 68 евро на ден, или общо за 106 дни 14097,62 лв., получавал в този период и възнаграждение за пълен отработен месец от по 2000 лв. В периода м. 07.2011 г. до м. 05.2016 г. ищецът работил при различни работодатели в България с брутни трудови възнаграждения за пълен отработен месец в размери от 180 лв. до 500 лв., а за процесния едногодишен период от 475 лв. до 500 лв. /ищецът работил в „Даймъндс 4

Груп“ ЕООД само 11 дни в месец юли 2015 г. при възнаграждение от 90,87 лв. и в „Пластхим - Т“ АД от месец септември 2015 г. до месец февруари 2016 г. и само 6 дни от месец март 2016 г./. В последствие сключил трудов договор № 603/20.06.2016г. с „Акел“ ЕООД с договорено възнаграждение в размер на 3200 лв., като със заповед от 21.06.2016г. бил командирован от работодателя си в Германия за срок от 90 дни със задача „обща работа по подготовка за почистване на плавателни съдове“ с командировъчни дневни в размер на 68 евро на ден за 1 месец, а впоследствие по 51 евро. След изтичане на срока сключвал нови трудови договори със същия работодател, издавани били непосредствено след това нови заповеди за командироване в Германия при същите условия /за 90 дни, при същите дневни командировъчни/, като имал средномесечен брутен доход от м. 06.2016 г. до м. 09.2017 г. от 2 864,86лв., или средно месечна брутна разлика, съгласно ССЕ, била в размер от 2 365,55лв.