Решение № 3514 от 12.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3514 гр. Пловдив, 12.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20245330107031 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Т. Т. А., ЕГН **********, против „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19, чл.33 ЗПК за прогласяване на нищожността на Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ *** от 26.10.2020 г., сключен между страните и в условията на евентуалност – на клаузите за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, включени в т. VІ от договора за кредит.

В исковата молба и в уточняващи молби от 14.05.2024 г. и 26.11.2024 г. се твърди , че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ *** от 26.10.2020 г., по силата на който ищецът получил заемна сума в размер на 500 лева, при уговорена възнаградителна лихва в размер на 41 % и годишен процент на разходите – 48,92 %, със срок на кредита от 18 месеца. Общата сума, която следвало да бъде върната, била в размер на 670,19 лева.

С договора за кредит страните постигнали съгласие ищецът да заплати разсрочено към всяка една от погасителните вноски парични средства за две услуги – „Фаст“ в размер на 150 лева и „Флекси“ в размер на 300 лева.

Според общите условия на ответното дружество, допълнителната услуга „Фаст“ включвала приоритетно разглеждане и становище на искането за отпускане на потребителски кредит, а услугата „Флекси“ включвала право на кредитополучателя да промени едностранно погасителния план при изпълнение на съответни специфични изисквания.

Твърди се, че сключеният договор бил недействителен, тъй като не отговарял на изискванията на чл. 11 ЗПК.

По-конкретно се сочи, че в договора не бил посочен начин на изчисляване на годишния лихвен процент, липсвало и яснота как е формиран размерът на ГПР, както и общо дължимата сума. Годишният процент на разходите бил посочен единствено в цифрово изражение, но не била извършена разбивка на всички разходи за потребителя.

1

Твърди се още, че с включването на услугите „Фаст“ и „Флекси“ се стига до получаване на допълнителен доход от кредитора, тъй като възнагражденията за допълнителните услуги не били включени в ГПР по кредита, с което била нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Поддържа се, че чрез включването на клаузата за допълнителни услуги се заобикаляла нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което също водело до недействителност на договора.

Ищецът бил поставен в неблагоприятно положение спрямо кредитора при сключване на договора между страните, което противоречало на чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО.

На следващо място се твърди, че липсва еквивалентност на престациите. В тази връзка се сочи, че заявката за приоритетно разглеждане не изисквала допълнителни разходи от страна на кредитора и не представлява за него особена трудност. Същевременно, таксата която се изисквала от потребителя за услугата „Фаст“, възлизала на сумата от 150 лева.

Досежно допълнителна услуга „Флекси“ се сочи, че същата на практика била неизпълнима, тъй като предвиденото изменение на погасителния план от кредитополучателя се допускало само при изпълнение на определени условия от страна на кредитора. Освен това, не било ясно какви са специфичните изисквания, на които би следвало да отговаря кредитополучателят, за да направи това изменение в погасителния план, за което се изисквало от потребителя заплащане на такса в размер на 300 лева.

С оглед изложеното, искането е договорът да бъде прогласен за нищожен, при условията на евентуалност - клаузите предвиждащи заплащане на възнаграждение за закупени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск.

По отношение на твърдението си за недопустимост на производството сочи, че за ищеца липсва правен интерес от предявяването на установителен иск, тъй като разполага с с правна възможност да предяви осъдителен иск. В тази връзка твърди, че всички суми по процесния договор за кредит били изплатени.

Не се спори, че между страните е сключен договор за потребителски кредит ***, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата заем в размер на 500,00 лв., а ищцата се е задължила да го върне на кредитора, заедно с договорна възнаградителна лихва и възнаграждения за закупени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, съгласно условията на договора.

Оспорва, че процесния договор за кредит е недействителен. В тази връзка твърди, че всички императивни изисквания на ЗПК били спазени и в тази връзка всички възражения, изложени от ищеца относно недействителността на договора за кредит били неоснователни.

Договорът отговарял на разпоредбите на ЗПК – бил сключен в писмена форма, на хартиен носител, елементите по договора били представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт; общата дължима сума по кредита била сборувана от отделните стойности на предоставената заемна сума и дължимата за периода на договора възнаградителна лихва; било посочено общото задължение по кредита и по закупените допълнителни услуги; били посочени условията за усвояване на заемната сума и взетите допускания за изчисляване на ГПР. В договора бил изрично установен и фиксиран като абсолютна процентна стойност ГПР – 48,92 %, както и ГЛП – 41,00%, в такъв случай не било необходимо посочването на взетите предвид допускания на ГПР, доколкото същият бил неизменен. Въпреки това в общите условия към договора били посочени взетите предвид допускания. В ЗПК нямало изискване в договора да се посочат компонентите на ГПР, тъй като същите били нормативно установени. В договора нямало неяснота каква сума следва да се връща от длъжника по него. Дали посоченият ГПР е правилно посочен, било относимо към последиците, предвидени в чл. 19, ал. 4 ЗПК и не водело до недействителност на целия договор.

2

Неоснователни били твърденията в исковата молба, че възнаграждението за предоставени допълнителни услуги е следвало да са включени в ГПР. Сочи, че дори и да се приемело за вярно, че размерът на ГПР е по-висок от законоводопустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то последицата от това била недължимост на сумите, с които се надвишава размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за кредит. Счита, че са неоснователни твърденията, че с уговарянето на допълнителни услуги, се прикриват разходи, които по своето същество следва да са включени в ГПР. Излага аргументи, че не е необходимо възнаграждението за допълнителни услуги да бъде включено в ГПР, в тази връзка сочи че дори да се приеме че поисканите и закупени от ищцата допълнителни услуги са нищожни, то същите не били възникнали в правния мир, поради което и същите не променяли ГПР по кредита, от което следвало че същият е вярно посочен в договора за кредит. Дори да се приемело, че има неточно посочване на годишния процент на разходите, това не било толкова съществено, че да доведе до недействителност на целия договор.

Допълнителните услуги не били част от основния предмет на договора, поради което договорът за кредит можело да бъде сключен и да съществува валидно, независимо от допълнителните услуги, дори в случай че има основание за недействителност на клаузите по тях.

Кредитополучателят сам пожелал да се възползва от предлаганите от кредитора допълнителни услуги „Фаст“ и “Флекси“ – изборът и закупуването им не били задължително условие за сключване на договора за кредит. Ищцата се възползвала от възможността да усвои кредита, който бил одобрен още същия ден и усвоен на следващия ден. Твърди се, че параметрите и условията, свързани с допълнителните услуги да определени в допълнителната преддоговорна информация, предоставена на ищеца и същия е бил наясно с параметрите на допълнителните услуги. Поради всички изложено твърди, че процесното кредитно правоотношение, възникнало между страните отговаря на формалните изисквания за действителност, установени в ЗПК, поради което твърденията на ищеца, че целият договор за потребителски кредит е недействителен, както и отделни негови клаузи бил неоснователен. Моли искът да се отхвърли. Претендирани са разноски, прави се възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатското възнаграждение.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

По допустимостта на предявения иск:

Съдът намира, че възражението на ответника за недопустимост на предявения установителен иск поради липса на правен интерес за ищеца е неоснователно.

Ищцата заявява, че не е наясно дали сумите по кредита са платени, тъй като същата има множество кредити, част от които били изплатени изцяло, други – частично, а трети изобщо не били изплащани. Освен това, ответникът, въпреки двукратно дадените му указания, не представи доказателства, че всички суми по процесния договор за кредит са платени.

Ето защо, съдът намира, че ищецът има правен интерес от предявяване на иск за прогласяване за нищожност на договора, евентуално на клаузи, съдържащи уговорки за предоставяне на допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, по който ищецът е страна. В този смисъл, след като се твърди, че е сключен недействителен договор, респ. договор с нищожна клауза, засягаща интереса на потребителя, то последният има право да търси защита по съдебен ред.

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелства, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит ***, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата заем в размер на 500 лева, а ищцата се е задължила да го върне на кредитора, заедно с договорна възнаградителна лихва и възнаграждения за закупени 3 допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, съгласно условията на договора. /виж Определение по чл. 140 ГПК от 12.04.2025 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

От приетия като писмено доказателство по делото - Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № *** от 26.10.2020 г. /л.5/, се установява, че между страните е подписан Договора, по което предоставената сума е усвоена. С процесния Договор, на ответника е предоставена сума в размер на 500 лева. Уговорена е между страните договорна лихва. Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 41.00 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 48.92 %. Ответникът се е задължил да върне сумата на 18 месечни погасителни вноски в размер 37.23 лева всяка, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 670.19 лева. Било е уговорено и закупуването на допълнителни услуги „Фаст“ на стойност 150 лева и „Флекси“ на стойност 300 лева, като сумата за допълнителни услуги, е разсрочена на равни части, по 25 лева към всяка вноска. Посочено е, че общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлиза на 1120.19 лева, по 62.23 лева всяка вноска.

Предвид изложеното, съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.