Решение № 6314 от 20.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6314 гр. София, 20.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20261100500604 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищеца „ЕОС Матрикс“ ЕАД срещу решение № 19670 от 31.10.2025 г., постановено по гр. дело № 71987/2024 г. по описа на СРС, 156 състав, с което са отхвърлени предявените срещу И. В. П. положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, във вр.чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 808,66 лв., представляваща главница по Договор за стоков кредит № 5429286/30.01.2023 г., сключен с „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, вземанията по който са цедирани на ищеца с индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 11.09.2023 г. и Приложение № 1 към него, за сумата от 530,72 лв., договорна възнаградителна лихва за периода от 14.02.2023 г. до 14.01.2024 г., както и за сумата от 62,47 лв., мораторна лихва за периода от 14.02.2023 г. до 25.01.2024 г., за които вземания е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 28.02.2024 г. по ч. гр. д.

№ 4992/2024 г. по описа на СРС, 156 състав.

Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на 1 процесуалните правила и необоснованост, като въззивникът счита, че разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК в случая е неприложима, тъй като договорът е сключен в електронната форма с квалифициран електронен подпис, която позволява на потребителя да увеличава шрифта на документа на електронен носител, без значение на какъв шрифт е изготвено копието му на хартиен носител по делото. Намира, че от приетите по делото доказателства се установявало прехвърляне на процесните вземания в полза на ищеца, като доводите на първоинстанционния съд в обратен смисъл били несъстоятелни, тъй като всички индивидуализиращи белези на вземанията по цесията и договора за кредит съвпадали. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявените искове в цялост.

Въззиваемият И. В. П., чрез назначения особен представител адв. И.Г., е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е частично неправилно, поради следните съображения:

За основателността на предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, чл. 6 ЗПФУР (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че между цедента и ответника е възникнало валидно правоотношение по договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние (потребителски кредит), по което заемодателят е предоставил на ответника в заем посочената сума, а последният се е задължил да я върне в посочения срок, ведно с уговорената възнаградителна лихва в претендирания размер; че е изпаднал в 2 забава и размера на обезщетението за забава за посочения период; както и че вземанията са валидно прехвърлени на ищеца по силата на договор за цесия. В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на паричното си задължение.

Претендираните от ищеца вземания произтичат от твърдения за сключен между цедента и ответника договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, какъвто, съобразно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР (отм.), е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР (отм.), „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя, като несъмнено използването на електронни формуляри в интернет, провеждането на разговори и изпращането на съобщения по телефон и изпращането на писма по имейл представляват средства за комуникация от разстояние. Предвид съдържащите се в договора и общите условия към него данни за метода на сключване на процесния договор (чрез използване на електронна платформа, електронна поща, телефон, електронен подпис) правоотношението между страните несъмнено попада в приложното поле на посочения нормативен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР (отм.), при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя, както и че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл.

293 от Търговския закон, а в случаите на електронни изявления – Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (в действащата редакция към м.

01.2023 г.). В настоящия случай за доказване на възникналото между страните правоотношение е представен подписан документ – договор за стоков кредит № 5429286/30.01.2023 г. и общи условия към него, представени на хартиен носител, но с положен квалифициран електронен подпис, видно от удостовереното в долния ляв ъгъл на л. 20 от делото на СРС. От уточнението на особения представител на ответника пред въззивния съд (в открито съдебно заседание от 17.04.2026 г.) е видно, че потребителят признава, че е подписал договора за кредит с квалифициран електронен подпис – неговата автентичност не се оспорва, като възраженията на страната са насочени към оспорване на процедурата по сключване на сделката и неизпълнение на задължението на заемодателя да предостави на потребителя преддоговорна информация и копие от договора за кредит. Доколкото 3 квалифицираният електронен подпис е равностоен на саморъчен подпис по силата на закона (по аргумент на противното от разпоредбата на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ), то следва да се приеме, че договорът за кредит е подписан с полагането на неоспорения КЕП от страна на потребителя. В този смисъл е и клаузата на чл. 2, т. 5 от ОУ към договора, според която договорът за кредит се смята сключен в момента, в който потребителят подпише договора за кредит с електронен подпис в мобилното приложение, като изрично се уговаря, че подписването на договора в мобилното приложение има значението на електронно подписано по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ волеизявление на потребителя за приемане на предложението за сключване на договора за кредит и потвърждаване на тези общи условия.

Във връзка с възраженията на въззиваемия следва да се отбележи, че липсата на доказателства за изпращане на договора на електронната поща на ответника не обуславя извод за липса на възникнало между страните облигационно правоотношение. Видно и от клаузата на чл. 14 от ОУ към договора за кредит, същият влиза в сила след неговото подписване от страните с електронен подпис, като потребителят го подписва чрез полагане на електронен подпис в мобилното приложение или активиране на изпратения от „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД електронен линк за активация. Същото установява и вещото лице по допуснатата във въззивното производство СТЕ, което въз основа на издаденото му съдебно удостоверение се е снабдило с електронно копие на изявление за предоставяне на лични данни, подписано от И. В. П. с квалифициран електронен подпис на 30.01.2023 г. чрез мобилното приложение Евротръст. От основанието за идентификация в документа е видно, че същият е подписан във връзка с подадено от ответника искане за кредит към поръчка № 470722 от www.zora.bg, която касае онлайн покупка на мобилен телефон и лаптоп от онлайн магазина на Зора на обща стойност 2788,99 лв.

(идентична с размера на предоставения заем), видно от съдържанието на приложената към исковата молба фактура № 0802293872/31.01.2023 г. към поръчка № 470722 (л. 21 от делото на СРС). Следователно, както искането за кредит, така и самият заемен договор са подписани с КЕП от ответника, като и заемната сума по него е била надлежно отпусната – посредством заплащането й на третото лице-продавач на стоките, видно от неоспореното заключение на ССЕ в първоинстанционното производство и клаузата на чл. 5, ал. 1 от договора.

Ето защо, при съвкупна преценка на събраните доказателства настоящият въззивен състав намира за установено, че между И. В. П. и „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД е сключен процесният договор за стоков кредит – по делото се установява получаване на съгласие от потребителя за сключване на договора посредством полагане на КЕП (съобразно изискването на чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР (отм.)), като с подписване на договора същият е потвърдил, че е получил екземпляр от общите условия и преддоговорна информация по ЗПК (чл. 14 от ОУ към договора), 4 поради което възраженията на ответника за неизпълнение на задълженията на доставчика на финансова услуга по чл. 18 ЗПФУР (отм.) са несъстоятелни. Въз основа на договора цедентът е предоставил в заем сумата от 2788,99 лв., а ответникът е поел задължение да я върне на 36 месечни погасителни вноски всяка в размер от по 105,86 лв. с падеж на първата погасителна вноска – 14.02.2023 г. и падеж на последната погасителна вноска – 14.01.2026 г., с общ размер на всички плащания от 3810,96 лв., като в тази сума е включена и уговорената възнаградителна лихва в размер на 21,55 % годишно. Съгласно договора, страните са уговорили годишен процент на разходите от 23,81 %, без посочване на начина, по който ГПР е изчислен – нито в съдържанието на договора, нито в общите условия към него.

Същевременно, от представените по делото писмени доказателства се установява, че по силата на сключен на 11.09.2023 г. индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) кредиторът на ответника „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД е прехвърлил вземанията си към И. В. П. (изрично индивидуализирани в приложение № 1/11.09.2023 г. към договора с посочване на размер на сумите, основание на вземанията и номер и дата на сключване на договора за заем, три имена и ЕГН на длъжника) на „ЕОС Матрикс“ ЕООД (понастоящем „ЕОС Матрикс“ ЕАД след вписана на 02.12.2025 г. промяна в правноорганизационната форма на дружеството), като правото на кредитора да цедира вземанията си на трето лице е изрично предвидено в договора за заем (чл. 13, ал. 6 от ОУ към договора) в изпълнение на изискването на чл. 26, ал. 1 ЗПК. Противно на доводите на първоинстанционния съд, идентичността на цедираните вземания с тези по процесния договор за стоков кредит се установява несъмнено от описанието им в приложението към договора за цесия, като размерът на вписаната главница от 2788,99 лв. съвпада, а разликата в размера на възнаградителната лихва се дължи на различната дата, към която е удостоверено съществуването на вземанията по приложение № 1 – 11.09.2023 г., към който момент са били падежирали само първите седем вноски по кредита.