Решение № 349 от 17.10.2024, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 349 гр. Карлово, 17.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Асима К. Вангелова-Петрова при участието на секретаря Снежанка В. Данчева като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело № 20245320100074 по описа за 2024 година

Производството е по иск с правно основание чл.55, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл. 21, ал. 1, чл. 22, във вр. с чл. 11, ал.1, т.9-11 от ЗПК .

Ищецът – Е. М. Б. твърди, че в качеството си на кредитополучател и ответното дружество, в качеството на кредитодател, бил подписан Договор за потребителски кредит № ***** от 26.06.2023г. По силата на съглашението, получила в заем сумата от 800 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 40.06% и годишен процент на разходите в размер на 48.29%, месечната вноска в размер на 82 лева за периода от 27.07.2023г. до 27.06.2024г. Съгласно чл.1, ал.3 от договора, предоставения кредит представлявал потребителски по смисъла на Закона за потребителския кредит (ЗПК) и бил сключен по инициатива на кредитополучателя и съгласно Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). По силата на съглашението, следвало да върне сумата от 984 лева. Тъй като договора бил сключен от разстояние, съгласно ЗПФУР, то нямала оригинала на договора. Посочва, че договорът е потребителски по смисъла на чл.9 от ЗПК и същият бил недействителен на специалните основания предвидени в чл.22 от ЗПК.

Твърди, че договорът е недействителен на основание по чл.22, вр. чл.11, 1 ал.1, т.9 от ЗПК. Договорената възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Съдебната практика установила, че нищожна поради нарушение на добрите нрави е възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната при необезпечени кредити и двукратния при обезпечени. В конкретния случай, лихвата надвишава, както двукратния, така и трикратния размер на законната. Щом като е нищожна същата била и несъществуваща. А след като е несъществуваща, не е спазено правилото на нормата, в договора за потребителски кредит да е посочен размер на възнаградителната лихва и начинът на нейното прилагане.

Твърди, че в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвало каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 от ДР ЗПК, определя, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита. Последните били регламентирани в §1, т.1 от ДР ЗПК и по своето същество представляват годишен процент на разходите (ГПР) (чл.19, ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включва възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.) свързани с кредита. Определената в договора неустойка представлявала „скрито“ оскъпяване на кредита. Ако неустойката е добавена към общата сума за плащане посочена в договора, потребителят би установил, че ГПР ще надвиши 50%. С това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК и клаузата за ГПР е нищожна. От тук нищожен е й договора на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Твърди, че неустойката, предвидена в договора, е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. На допълнителното основание по чл.21. ал.1 от ЗПК, неустойката е нищожна, тъй като с нея се създават задължения, които по своето същество се покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл.19, ал.4 от ЗПК - ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречи и на материалния закон - чл.71 от ЗЗД. Съгласно посочената разпоредба, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последният може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. С неустойката обаче в конкретния случай, се иска нещо друго - натоварване на кредитополучателя с 2 допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон.

Твърди, че клаузата за неустойка противоречи и на императивната разпоредба на чл. 33 от ЗПК, която предвижда, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.

Това е единствената санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните задължения, а с процесната неустойка се заобикаля тази разпоредба и затова тя е нищожна (чл.21, ал.1 от ЗПК).

Изложеното мотивира наличие на правен интерес за предявяване на осъдителен иск - за връщане на недължимо платените суми от ищцата по договора за потребителски кредит № ***** от 26.06.2023г., при начална липса на основание. Нищожността произтича, както от обстоятелството, че целият договор е недействителен на основание чл.22 от ЗПК, така и от обстоятелството, че клаузите по същите са нищожни, поради противоречието им с добрите нрави, материалния закон и поради неговото заобикаляне.

МОЛИ съда, да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да заплати на ищцата, сумата от 30.00 лева, представляваща недължимо платена при начална липса на основание по Договор за потребителски кредит № ***** от 26.06.2023г., след покриване на главницата по договора, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда до окончателното й изплащане.

Претендира за направените по делото разноски. Моли на основание чл.38 от Закона за адвокатурата, съобразно уважената част на исковете, да осъди ответника да заплати адвокатското възнаграждение, според размера предвиден в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание чл.127, ал.4 от ГПК, посочва банкова сметка за плащане на присъдената сума, а именно - IBAN: *****, в ***** АД.

В ХОДА на делото, на основание чл. 214 от ГПК съдът е допуснал изменение на иска, в частта относно неговия размер, като същия се счита предявен в размер на 47.00 лева.

Ответното дружество намира исковата молба за нередовна, поради несъответствие на същата с изискванията по чл. 127, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, тъй като не е посочена цената на иска и липсва изложение на обстоятелствата, на които се основава претенцията. В петитума е обективирано искане за осъждане на ответника да заплати сумата в размер на 30.00 лева, но в 3 изложението не само че липсват твърдения ищцата да е правила плащания, но и всякаква конкретизация какви суми е платила и на коя дата, за да може ответникът да изрази становище по основателността на иска.

По отношение на доказателственото искане за изискване на копие от сключения договор посочва, че ищецът очевидно смесва хипотезите на чл. 183 ГПК и чл. 190 ГПК по недопустим начин.

На основание чл. 175 от ГПК, ответникът признава сключването на сочения от ищеца договор за кредит и получаването на заемната сума в размер на 800 лева от Е. Б., като моли тези факти да бъдат отделени като безспорни.

Дружеството претендира присъждане на деловодни разноски в размер на 100.00 лева - юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК на претендираното адвокатско възнаграждение и моли същото да бъде определено по справедливост, като се има предвид че съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 2004г. на Висшия адвокатски съвет, а е свободен да определи такова в зависимост от правната и фактическа сложност на делото.

От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните не се спори, а и видно от приложения по делото Договор за потребителски кредит № ***** от 26.06.2023г. , ответното дружество е предоставило на ищеца сумата от 800.00 лева, която е следвало да бъде изплатена в срок до 27.06.2024г. на 12 вноски от по 82.00 лева всяка.

Датата на плащане на първата погасителна вноска е 27.07.2239г., а на последната – 27.06.2024г. Фиксираният годишен лихвен процент по кредита е 40.06%, годишният процент на разходите - 48.29%.

С разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от договора страните са постигнали съгласие, че кредитолучателят следва да обезпечи задължението си с банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова институция, която да предостави в срок до края на следващия ден от сключване на договора, съгласно реда и условията, предвидени в общите условия. Гаранцията е определена в размер на 984.00 лева със срок на валидност до 28.06.2024.

С клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение в установения срок, същият следва да заплати неустойка на 4 кредитора в размер на сумата от 1104.00 лева. Уговорено е, че неустойката се заплаща всеки месец, заедно с всяка погасителна вноска.

Прието е заключение на съдебно-икономическа експертиза, което съдът кредитира като компетентно и безпристрастно изготвено. Съгласно заключението на вещото лице Р. М., усвоената от ищеца сума по процесния договор е в размер на 800 лева. Поетите задължения от ищеца по договор за кредит са следните: 800 лева – главница; 184 лева – лихва и 1104 лева – неустойка. Ищецът е извършил плащания по процесния договор з общ размер на 847.00 лева, от които са погасени следните задължения – главница в общ размер на 665.66 лева и лихва в общ размер на 181.34 лева. Дължимия остатък възлиза на 134.34 лева – главница и 2.66 лева – лихва.

При зададените параметри по Договор за потребителски кредит № ***** от 26.06.2023г., включващи 800 лева главница, 690 лева лихва и 1104 лева неустойка, общо изплатеното по кредита би възлизало на 2088 лева.

Оскъпяването за срока на договора възлиза на 161.00%, годишния лихвен процент възлиза на 228.87%, а ГПР – 712.35%.

Други доказателства от значение по делото не са представени.

При така установената фактическа обстановка съдът намира следното от правна страна:

Изхождайки от предмета на договора - предоставяне на кредит под формата на заем, както и страните по него - ответник юридическо лице, което е небанкова финансова институция, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, ищец - физическо лице, което при сключване на договора действа извън рамките на своята професионална компетентност, според съда се налага извод, че процесният заем има характер на договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 от ЗПК. При това положение, при решаване на спора следва да намерят приложение правилата за действителността на договора за кредит залегнали действащия ЗПК.

Относно клаузата за неустойка:

Съгласно чл. 143, ал.1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването на добросъвестността, води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

5

Съдът счита, че са налице и трите посочени предпоставки в хипотези на чл.143 от ЗЗП. Обезпечението на едно вземане чрез уговаряне на неустойка има за цел и задача да обезщети вредите, които страна по договора е нанесла на другата чрез неизпълнение на задължението си по този договор. Иначе казано, неустойката ще се задейства тогава, когато договорът е сключен, но не е изпълнен по вина на една от страните. Така, както е уговорена в чл.6, ал.1, вр. с чл.4, ал.3 от Договора означава, че тя е загубила своята обезщетителна функция, тъй като тя не предвижда заплащане на обезщетение на вреди, поради неизпълнение на договора, а е включена в погасителната вноска към този договор в следствие на неизпълнение на отделна негова клауза, с която е уговорена.

Заемодателят е поставил редица условия на които заемателят следва да отговаря, но не като условие за предоставяне на кредита, а единствено само като условие за обезпечаване на неустойката. Съдът счита, че поставеното от заемодателя изискване заемателят да предостави като гаранция до края на следващия работен ден сумата от 984 лева е най-малкото нелогично, при положение, че последният кандидатства за отпускане на кредит от 800 лева.

Очевидно е, че това условие няма как да бъде изпълнено и с тази клауза, заемателят е поставен в неравностойно положение от заемодателя. Имайки предвид това, съдът прави извод, че заемодателят не е търсил обезпечение на вземането си, а по-голяма и недължима печалба от уговорения заем. Това означава, че той е договорил за себе си вземане, което не му се следва и по този начин неоснователно се е обогатил.