Решение № 3190 от 27.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3190 гр. София, 27.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело № 20231100510724 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С решение № 20094556 от 19.06.2023 г., постановено по гр. д. № 15518/2021 г. на Софийски районен съд, 164-ти състав, ответникът „Профи Кредит България“ ЕООД е осъден да заплати на „Темис Кепитъл“ ООД на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) сумата от 3381,25 лв., представляваща предадена без основание сума (удържана като възнаграждение за пакет допълнителни услуги по договор за потребителски кредит № 3015513211/22.12.2016 г.) от страна на И.Й.К. на ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, в периода от 01.12.2015 г. до 14.02.2020 г. въз основа на нищожни клаузи по споразумение за допълнителен пакет услуги към договор за потребителски кредит № 3015513211/22.12.2016 г., които вземания са цедирани на ищеца „Темис Кепитъл“ ООД съгласно договор за вземания от финансови институции от 14.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба 01.12.2020 г. до окончателното плащане.

Съобразно изхода на спора с решението е разпределена и отговорността за разноски между страните, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 805,25 лв.

В законоустановения срок срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от процесуалния представител на ответника 1

„Профи Кредит България“ ЕООД, в която са изложени доводи за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт. На първо място според въззивника решението е недопустимо, тъй като е постановено по искове, които не са били предявени. Счита, че направените с последната уточнителна молба фактически твърдения от страна на ищеца не представляват уточнение или изясняване на твърденията му в исковата молба, доколкото с нея с въвеждат абсолютно нови и противоречащи на предходните твърдения и искания, поради което не може да се приеме за молба по чл. 143, ал. 1 ГПК. Намира, че въпросната молба не може да се приеме и за такава по чл. 214, ал. 1 ГПК, тъй като с нея ищецът предявил нов иск, доколкото започнал да претендира различни вземания, породени от плащания, всяко от които е с различна дата в сравнение с плащанията, които пораждат вземанията, претендирани с исковата молба, и е в различен размер. С оглед изложеното счита, че недопустимо ищецът е изменил както основанието, така и петитума на иска си, а произнасяйки се по него първоинстанционният съдебен състав е постановил едно недопустимо решение, поради което моли същото да бъде обезсилено.

На следващо място, в жалбата са изложени подробни съображения, че първоинстанционното решение е постановено по нередовна искова молба, като констатираните нередовности не са били отстранени в указания срок. В този смисъл сочи, че указанията на първоинстанционния съд по чл. 129 ГПК са били ясни и пълни, но ищцовото дружество не е изпълнило същите, което се установявало от представените по делото молби.

Въззивникът поддържа още, че доколкото ищецът не е правил искане за обявяване на клаузата за размер на годишния лихвен процент (ГЛП) за нищожна, нито искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е за връщане на сума, платена по тази клауза, то съдът не е следвало да се произнася по действителността й и в тази част решението е недопустимо като постановено plus petitum. Сходни съображения са изложени и досежно клаузата, определяща размер на годишния процент на разходите (ГПР).

В условията на евентуалност въззивникът намира, че постановеното решение е неправилно поради следните съображения. Сочи се, че оспореното вземане не е възникнало в правната сфера на цедента, а дори и това да е така, то се оспорва надлежното прехвърляне на същото в полза на цесионера.

Според въззивника неправилно решаващият съд е приел, че ответникът не е легитимиран да прави възражения за нищожност на представения по делото договор за вземания от финансови институции (договор за цесия), като в тази връзка заявява, че поддържа възражението си, че договорът за цесия е недействителен. Намира още, че първоинстанционният съд е следвало служебно да изследва въпроса досежно наличието на неравноправни клаузи в процесния договор за цесия, доколкото същият бил потребителски.

На следващо място според въззивника неправилно първоинстанционният съдебен състав е приел, че интересът на длъжника да оспорва валидността на договора за цесия е отпаднал след получаване на уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД или покана за доброволно изпълнение, тъй като получаването на последните нямало отношение към валидността на договора за цесия. Намира още, че неправилно съдът е приел, че 2 уведомлението по чл. 99, ал. 4 изхождало от оправомощено лице, тъй като лицето, подписало уведомлението, не било представител на цедента, нито било упълномощено от него, а чл. 99 ЗЗД не предвиждал право за цесионера да уведомява длъжника за прехвърляне на вземането. Ето защо в заключение посочва, че договорът за цесия не е противопоставим на ответника и няма действие спрямо него.

С жалбата са наведени и съображения, че с процесния договор за цесия се прехвърлят вземания, които не са индивидуализирани нито по основание, нито по размер и които представляват вземания, които нито са определени, нито са определяеми, което от своя страна според въззивника обуславя нищожност на договора за цесия поради противоречие със закона и поради липса на съгласие относно вземанията, които се прехвърлят. Намира още, че договорът е с невъзможен предмет, доколкото законът не допускал прехвърляне на съвкупности от вземания с договор за цесия.

Наведени са възражения за недействителност на договора за цесия и поради обстоятелството, че е неясно дали същият е възмезден или безвъзмезден. В процесният договор за цесия нямало постигнато съгласие относно това дали е възмезден или не, а ако се приеме, че е възмезден – каква ще е цената на прехвърлените вземания. Освен това неясен бил и предметът на договора – дали с него се прехвърлят вземания или вместо това се възлагат за събиране. Според въззивника предвидените в договора права и задължения на страните насочват към извода, че с него потребителят възлага на „Темис Кепитъл“ ЕООД събирането на вземанията си, като възнаграждението за това се определя като част от размера на вземанията. Това обаче противоречало на други клаузи в договора, което прави неговия предмет неясен. В жалбата са развити съображения за нищожност на договора за цесия и поради обстоятелството, че същият накърнява добрите нрави, доколкото цедентът е поставен в неравноправно положение цесионерът да контролира изцяло възможността да се стигне до плащане на цена по договора за цесия.

По-нататък въззивникът развива съображения, че ищецът извършва нерегламентирана дейност по придобиване на вземания, с оглед което счита, че сключените договори са недействителни поради противоречие със закона, а ищцовото дружество не е процесуално легитимирано да бъде страна по настоящото производство.

На последно място досежно договора за цесия излага, че същият е сключен от лице без представителна власт, тъй като не ставало ясно в какво качество лицето А. С. е подписало същия.

На следващо място според въззивника чрез договор за цесия потребител може да прехвърли вземането си срещу търговеца, но това не включва особените права, които законът предоставя на потребителя с оглед това му специално качество. Ето защо намира, че в процесния случай ищецът не може да се позовава на потребителска защита, защото законът не му гарантира такава, т.е. ищецът не е легитимиран да се позовава на нищожност на клаузи от потребителския договор, а това може да прави само съответният потребител, в чийто интерес законът е предвидил засилена защита и право да се позовава на неравноправни клаузи в потребителски договори.

В жалбата се поддържа още, че вземането, което ищецът твърди да е 3 придобил от цедента, не е възникнало в правната сфера на последния, следователно няма как да е било прехвърлено на ищцовото дружество. Този извод е обоснован с твърдението, че не било доказано по делото, че цедентът е платил на въззивника сумата от 3381,25 лв.

Оспорва се и правилността на изводите на съда, че клаузите в договора за потребителски кредит и допълнителното споразумение, уреждащи пакета допълнителни услуги, предоставяни на кредитополучателя, включително уреждащи възнаграждението, дължимо от кредитополучателя за пакета допълнителни услуги, били нищожни. В решението неоснователно се приемало, че допълнителните услуги се явявали такива, свързани с отпускането на потребителския кредит и такива, свързани с неговото изпълнение и поради това клаузата за заплащане на възнаграждение за тези услуги противоречала на ЗПК. Освен това неправилно било прието, че понеже кредитополучателят не бил ползвал услугите, това означавало, че клаузите, с които се предвижда предоставянето на услугите, съответно – заплащането на възнаграждение за тях, били недействителни.

Изложени са подробни доводи за необоснованост на приетото от районния съд, че клаузата в договора за потребителски кредит, определяща размера на ГЛП, е нищожна, както и че възнаграждението за пакет допълнителни услуги следвало да се включва в ГПР и че с включването на това възнаграждение в размера на ГПР той щял да бъде над максималния предвиден в закона размер.

Въззивникът поддържа и заявеното в условията на евентуалност възражение за погасяване на вземането по давност.

Предвид изложеното е отправена молба до въззивния съд за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на такова, с което исковата претенция на насрещната страна да бъде отхвърлена.

В срока по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от ищеца „Темис Кепитъл“ ООД, подаден чрез юрк. С.А., с който се поддържат доводи за неоснователност на жалбата и е отправена молба до настоящата инстанция за потвърждаване на първоинстанционното решение като допустимо, правилно и законосъобразно поради следните съображения:

На първо място според въззиваемия искът е изначално допустим, а поредицата от последващи процесуални действия не е довела до неговото изменение – нито в основанието, нито в петитума. Намира, че дори да бъде възприета обратната теза, допуснатото от СРС изменение на иска по чл. 214 ГПК чрез добавяне на ново основание е своевременно и законосъобразно.

Счита още, че исковата молба е в съответствие със законоустановените изисквания, а първоинстанционното решение е постановено по редовна искова молба.

На следващо място въззиваемият намира, че релевираните възражения за нищожност на договора за цесия не следва да се разглеждат поради липса на правен интерес у длъжника след надлежното му уведомяване за цесията. По отношение на последното обстоятелство са изложени съображения, че длъжникът е уведомен за извършената цесия в хода на висящото производство с получаването на препис от исковата молба и приложенията към нея, част от 4 което е и пълномощното, с което цедентът е овластил цесионера да извърши уведомяването. Сочи, че липсата на потвърждение за извършеното прехвърляне не влияе върху действителността на договора. Поддържа, че прехвърленото вземане е индивидуализирано в необходимата степен с посочването на основанието и страните по правоотношението, а размерът е определяем. Развити са подробни съображения относно възникването, съществуването и изискуемостта на прехвърленото вземане, включително по съображения за неравноправни и нищожни клаузи в процесния договор за потребителски кредит. Излага, че уведомлението за цесията, неоспорено от страната, е представено и като приложение към исковата молба и отново е връчено на ответника, като ищецът – цесионер е упълномощен с надлежно пълномощно от цедента да съобщи цесията на длъжника. Твърди, че цената на прехвърлените вземания е определена в процент от размера на вземането, а плащането е под условие – събиране на вземането и платежоспособността на длъжника. Сочи, че дружеството въззиваем не е финансова институция и дейността му не попада под изискванията на чл. 2, ал. 2, т. 12 ЗКИ.