Решение № 919 от 29.06.2022, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 919 гр. Пловдив, 29.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско дело № 20225300500821 по описа за 2022 година

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК, във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.22 ЗПК.

Образувано е по постъпила въззивната жалба от „Креди Йес“ ООД чрез адв. П.П., против решение № 260010/04.01.2022 г., постановено по гр. дело № 16302/2020 г. по описа на РС-Пловдив, ІV гр. състав, с което се признава за установено по предявен иск на П. А. П. против „Креди Йес“ ООД, че сключеният между страните договор за потребителски заем/кредит № *** г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК и се осъжда на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Креди Йес“ ООД да заплати на П. А. П. сумата от общо 746.90 лева разноски по делото.

С въззивната жалба се навеждат доводи за допуснати процесуални нарушения - нередовност на исковата молба, тъй като не е посочена банкова сметка, по която да се заплатят разноските на ищеца. Твърди се, че решението е неправилно, необосновано и недопустимо, като относно недопустимост не се излагат съображения. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на исковете, като на страната се присъдят разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор, като се излагат подобни съображения, че въззивна жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение, първоинстанционното решение следва да се потвърди, а на страната да се присъдят и разноските по делото.

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V 1 граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Във въззивната жалба се твърди недопустимост, но липсват конкретни оплаквания.

Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Районният съд е сезиран с предявени от П. А. П. против „Креди Йес“ ООД: установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на недействителността на сключения между страните договор за потребителски заем/кредит № *** г., а в условията на евентуалност - за прогласяване на неравноправността на клаузите на чл. 6 и чл. 8 от договора.

В исковата молба се твърди, че на 24.01.2018 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който в полза на ищеца е предоставена сумата от 5000 лева, със срок на погасяване дванадесет месеца, при месечен лихвен процент от 3,40% и годишен процент на разходите от 49,364 %. Твърди се, че с клаузата на чл. 6 от договора е предвидено задължение за потребителя да обезпечи договора, като, ако не стори това, дължи неустойка в размер на 1579,44 лева съгласно чл. 8 от договора. По същество се излагат доводи и съображения, че, тъй като неустойката не е включена в ГПР по кредита, то ГПР не отразява вярно действителните разходи, поради което договорът е недействителен. Развити са подробни съображения по конкретни нарушения на разпоредбите на ЗПК.

Ответникът „Креди Йес“ ООД в писмен отговор иска отхвърляне на предявения иск по подробни съображения.

Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на районния съд е прието за установено от фактическа страна следното:

Установява се въз основа на приетите по делото доказателства, че на 24.01.2018 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който в полза на ищеца е предоставена сумата от 5000 лева, със срок на погасяване дванадесет месеца, при месечен лихвен процент от 3,40 % и годишен процент на разходите от 49,364 %. С клаузата на чл. 6 от договора 2 е предвидено задължение за потребителя да обезпечи договора, като, ако не стори това, дължи неустойка в размер на 1579,44 лева съгласно чл. 8 от договора, която е платима ведно с месечните погасителни вноски.

Съдът е приел, че договора за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК поради нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В случая потребителят е поел задължение за заплащане на неустойка в размер 1579,44 лева, която съществено е оскъпила ползвания от него паричен ресурс. Същата по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора.

Предвидените в него неустойки заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите.

Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес. Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи, ще надвишат 50 процента на годишна база от стойността на кредита. Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл.

19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.

Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размера на непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки. Договорът за кредит продължава да обвързва страните, що се касае до задължението за връщане на дадената в заем/кредит сума. Потребителската защита е насочена към 3 ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране на търговска печалба, а не към ликвидиране на главното задължение за връщане на главницата по кредита.

Изводите са правилни и законосъобразни. С оглед доводите във въззивната жалба, следва да се отбележи и следното:

Дружеството - жалбоподател е финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1, т.3 ЗКИ и може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Въззиваемата страна е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК в релевантната за периода редакция.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя за нередовност на исковата молба, изразяваща се в непосочване на банкова сметка на ищеца.

Предявени са установителни искове, а не – осъдителни, а нормата на чл.127, ал.4 ГПК изрично посочва, че по осъдителен иск за парично вземане ищецът посочва банкова сметка или друг начин на плащане.

Не могат да се възприемат и доводите за неправилна интерпретация на доказателства, както и, че в случая клаузата за неустойка не зависи от волята на кредитора.

Съгласно чл.6 от договор за паричен заем №*** г., страните се споразумяват договорът за заем да бъде обезпечен с поне две от посочените по – долу обезпечения, а именно запис на заповед, издаден от заемателя, и банкова гаранция или поръчител, отговарящи на условията на чл.9, ал.2 от Общите условия към договора за заем. Съгласно чл.8 от договора, с подписването му заемателят декларира, че му е известно и се счита уведомен, че в тридневен срок от сключване, ако не представи обезпеченията по чл.6 от договора или същите не отговарят на изискванията на чл.9, ал.2, т.1 и т.4 от ОУ, заемателят дължи неустойка в размер на 1579.45 лв.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и т.20 и ал.2, и чл.12, ал.1, т.7 - 9 , договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл.23 ЗПК, а именно, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи 4 връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Макар и формално да са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.7 и т.10 от ЗПК за посочване на ГПР, който да не надхвърля 50% /петкратния размер на законната лихва/ и на общата дължима сума, е налице нарушение на посочените текстове. Договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин.

Правилно е констатирано наличие на нарушение, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР, без да е посочена методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти са включени в него и как се формира в посочения размер от 49.529%/.

Потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Отделно от това, посочените в договора ГПР от 49.529% при общата сума на плащанията от 6172.55 лева, както и 1579.45 лв. неустойка, или общо 7752 лв., не съответстват на действителния. Още при сключването на договора е предвидено уговорената в чл.8 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно с месечните вноски, като се добавят по 131.62 лева към всяка. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които, предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение както относно физическите лица – поръчители, които следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и др./, а относно банковата гаранция – същата трябва да е в размер на два пъти общата сума за плащане, включваща договорената главница и лихви, и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. Нещо повече - в случай, че заемателят би разполагал свободно със сума, равна на сбора от чистата сума по договора и възнаградителните лихви за целия период на договора (още повече – два пъти по – голяма!), то той не би имал интерес от сключването му. Условието за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция е в очевидно противоречие с интересите на кредитополучателя и на практика е неизпълнимо.