Решение № 7163 от 18.04.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7163 гр. София, 18.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 30 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МАРИЯ В. КАРАГЬОЗОВА при участието на секретаря НИКОЛЕТА АС. БОЖКОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. КАРАГЬОЗОВА Гражданско дело № 20221110140819 по описа за 2022 година

Предявени са искове от Л. В. С., с ЕГН **********, с адрес: с.М..., чрез адвокат Е.

Иванова - вписана в АК - Пловдив, със съдебен адрес: гр.П... за признаване за установено по отношение на "К“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С..., че сключеният между страните договор № .../01.10.2018г. за паричен потребителски кредит е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК; както и иск за признаване за установено по отношение на „К" ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С..., че сключеният между страните договор за предоставяне на поръчителство от 01.10.2018г. е нищожен, поради това, че е лишен от правно основание, уговорен е неравноправно в ущърб на потребителя, противоречи на добрите нрави и не е породил правни последици, и на основание на обстоятелството, че обезпечава нищожна правна сделка. Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

В исковата молба се твърди, че ищецът и ответникът "К" ЕАД са страни и по договор № ... за предоставяне на потребителски кредит от 01.10.2018г., по който е уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 36 % и размер на ГПР от 50 %. Твърди се, че е налице нищожност на уговореното задължение за възнаградителна лихва по договора, доколкото с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36,00 % се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя. Излагат се доводи, че договорената между страните лихва в размер на 36 % годишно надхвърляла повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, поради което уговорената клауза е нищожна. Посочва се, че доколкото 1 договорът за потребителски кредит нормативно е бил уреден като възмезден /арг. от чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК/, то с прогласяване нищожността на клаузата за договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която била съществен елемент на договорното съдържание, се стига до изначална недействителност и на кредитната сделка. Сочи се за неспазени императивни изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК, съгласно които в договорът за потребителски кредит трябва да е разписан действителния размер на ГПР, като се твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 50,00 % е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка, поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Сочи се, че уговореното възнаграждение за фирмата - поръчител бил разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР, като поради невкючването му, ГПР не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, което представлява „заблуждаваща тьрговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, като същото води и до неравноправния характер на договорната клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Твърди се, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 4000 лв. с посочен лихвен процент от 36 % и ГПР 50,00%, с общ размер на всички плащания 5668,56лв., като не е представил вярна информация, поради което потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка, което е довело до неравнопоставеност в кредитното правоотношение.

На собствено основание твърди, че е нищожен и сключеният договор за предоставяне на поръчителство от 01.10.2018г., поради следните съображения: доколкото договорът за поръчителство е сключен между длъжника и поръчителя, а не между кредитора и поръчителя, то същият бил лишен от правно основание; договарянето, че кредитополучателят ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. Излага се още, че поставянето на изискване за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни, като задължението за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от ЗПК. Поради изложеното клаузата, предвиждаща, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител се счита в пряко противоречие с целта на Директивата. Твърди се, че на практика такава клауза 2 прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията, като по този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Ето защо се сочи, че тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя. На последно място излага, че договорът за поръчителство е акцесорен и доколкото кредитната сделка е нищожна, то нищожен се явявал и договорът за поръчителство. По така изложените съображения се иска съдът да прогласи недействителността на договор № ... за предоставяне на потребителски кредит от 01.10.2018г. и договор за поръчителство от 01.10.2018г.

Ответниците по делото са депозирали отговори, в които се съдържат доводи за неоснователност на предявените искове, поради което се иска те да бъдат отхвърлени.

Претендират се разноски.

По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебносчетоводна експертиза.

Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.235, ал.2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявените искове са с правно основание чл.26 от ЗЗД, във вр. с чл.22 и чл.19, ал.4 от ЗЗП. За основателността на тези искове, в тежест на ищеца е да докаже, че оспорените договори са нищони на заявените в исковата молба основания, а именно: противоречие на закона, липсата на основание, наличието на неравноправни клаузи в ущърб на потребителя, противоречие на добрите нрави, а в частност по договора за поръчителство, че обезпечава нищожна правна сделка.

Страните не спорят, а и от представените писмени доказателства се установява, че „К“ ЕАД и ищеца Л. С. са обвързани от облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит, тип кредитна линия, сключен на 01.10.2018г., по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата от 4000.00 лв. Уговореният лихвен процент е 36.00%, а годишния процент на разходите 50.00%. Видно от посоченото в чл.10 от договора, той е безсрочен. Наведените в исковата молба доводи за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва съдът намира за неоснователни. Размерът на лихвата не може да се определи като прекомерен, а оттам и клаузата, с която е установен като нарушаваща добрите нрави, както и като неравноправна. Същата е изрично уредена в сключения между страните договор по ясен и разбираем начин, като не надхвърля разумните граници за възнаграждение по високорискови кредити. Действително е налице практика на ВКС, че годишният лихвен процент не следва да надхвърля трикратния размер на законната лихва, но тази практика е поддържана преди приемане на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща годишния лихвен процент, като го обвързва с ГПР, при формирането на който е компонент, до петкратния размер на законната лихва. В този смисъл, налице е законово 3 ограничение на максималния праг на възнаградителната лихва, обвързан с максимано допустимия размер на ГПР по потребитерските кредити, което следва да се съблюдава от съда при преценката за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва. Идеята на законодателя е да ограничи общите разходи по кредита до определен размер, без да се интересува от съотношението на всеки един от тях в общи им размер. Именно при този подход се защитават в най-пълна степен интересите на потребителя, доколкото в противен случай е възможно при ниска възнаградителна лихва, да бъдат предвидени в договора други разходи, които да оскъпят повече кредита.

Съгласно чл.1, ал.2 от договора, в срок от 5 дни от одобрено искане за усвояване на всяка сума в рамките на кредитния лимит, заемателят следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1/ поръчителство от две физически лица, които да отговарят на подробно изброени изисквания /относно месечен доход, условия, при които полагат труд, наличие на други задължения и т.н./ или 2/ одобрено от кредитора дружество поръчител или банкова гаранция от одобрена от кредитора банка, съгласно списък, публикуван на интеренет страницата на кредитора. По отношение тази клауза за предоставяне на обезпечение, следва да се посочи, че съдът намира същата за нищожна, доколкото установява задължение, което противоречи на добрите нрави и въвежда допълнителна тежест за заемателя. В случая, действително ищецът доброволно се е съгласил с това изискване на своя кредитор, но свободата на договаряне не може да бъде използвана за оказване на натиск на едната страна по правоотношението по отношение на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически посилната страна поставя „допълнителни условия“ на икономически по-слабата страна за сключване на договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно право на избор. В процесния случай, чрез поставяне на практически неизпълними условия за обезпечаване на договора за кредит в изключително кратък период от време чрез поръчителство на две физически лица, които да отговарят на редица изисквания, длъжникът на практика бива задължен да се ползва от опцията за възмездно поръчителство - сключване на договор за банкова гаранция и то само с одобрена от кредитора банка, по силата на който заплаща възнаграждение в размер, съответстващ почти на ¾ от предоставената в заем сума /видно от съотношението на дължимата главница /4000 лв./ и на дължимото възнаграждение за поръчителство /3643, 44 лв./ по представените към двата договора погасителни планове/.

Съдът намира обаче, че сама по себе си нищожността на посочената клауза не влече нищожност на целия договор за кредит, доколкото същият би бил сключен и без процесната уговорка. Извод в тази насока се следва от факта, че в случай, че за кредиторът предоставянето на обезпечение би било необходимо условие за възникване на заемното правоотношение, то той би поставил това изискване към заемателя още преди сключи договора с него. В същото време, дори и да се приеме, че процесната нищожна клауза въвежда допълнителен разход по кредита, който не е включен в посочения ГПР от 50.00% , то доколкото тя като недействителна не поражда права и задължения за страните, не може да 4 се приеме, че ГПР по договора е в размер, надхвърлящ максималния такъв по чл.19, ал.4 от ЗЗП.