Решение № 2980 от 04.05.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2980 гр. София, 04.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. А.а при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20241100505063 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение №3207/23.02.2024г., постановено по гр.д. №1867/2023г. по описа на СРС, 82 състав, е отхвърлен предявеният от С. Х. П., Р. Х. П. и Х. К.

С., срещу Б. Ж. С. иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищците са собственици – всеки на 1/3 идеална част от общо 1862 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в гр. София, район „Връбница“, местност „Толева махала“, при граници имоти с идентификатори: ***,

***, *** и ***. Отхвърлен е предявеният от

С. Х. П., Р. Х. П. и Х. К. С. срещу Е. Г. Н. иск с правно основание чл.108 от ЗС за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищците са собственици – всеки на 1/3 идеална част от общо 1862 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в гр. София, район „Връбница“, местност „Толева махала“, при граници имоти с идентификатори:

***, ***, *** и ***, и за осъждане на ответницата да предаде владението на ищците върху процесните идеални части. Отхвърлен е предявеният иск с правно основание чл.537, ал.2 1 от ГПК за отмяна на нотариален акт за собственост на недвижим имот по давностно владение и наследство №87, том I, рег. №1756, дело №71 от 15.02.2018г., по силата на който К. Х. П. е признат за собственик на процесния поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в гр. София, район „Връбница“, местност „Толева махала“, с обща площ от 1862 кв.м.

Осъдени са ищците да заплатят на ответниците направените разноски по делото.

Подадена е въззивна жалба срещу решението от ищците С. Х. П., Р. Х.

П. и Х. К. С., чрез пълномощника адв. С. Г.. В жалбата се излагат доводи, че необосновано съдът не е кредитирал показанията на св. П., която е съсед на имота. Свидетелката посочвала, че лично С. П. ремонтирал бунара, грижил се за насажденията, кастрил дърветата. Свидетелката била запозната с имота и познавала тримата братя, като същата не била чувала К. да заявява, че владее цЕ. имот. От друга страна св. С. не бил съсед и нямал преки наблюдения за имота. Същият посочвал, че в периода 2018-2019г. влизал в имота и помагал за водопровода, но в показанията му липсвала конкретика. Неправилно съдът възприел, че от показанията на св. С. се установявало началото на давностно владение от 2012-2013г. Неправилно първоинстанционният съд не обсъдил данните за упражнено явно и необезпокоявано владение от страна на С. П..

Същият бил собственик на съседния парцел и имал свободен достъп до процесния имот. Същият показвал в качеството си на съсобственик по наследство на имота, че владее своята идеална част, като е ремонтирал бунара и е поддържал двора. Не било обсъдено възражението на ищците, че праводателят на ответниците не е уведомил сънаследниците си, че ще владее техните идеални части. В представения констативен нотариален акт нотариусът не формирал извод по релевантните за придобиването на идеални части на сънаследниците факти, нито отразил такъв извод в съставения от него констативен нотариален акт. На следващо място първоинстанционният съд не съобразил спирането на давностните срокове през 2020г., съгласно Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на народното събрание от 13.03.2020г. и за преодоляване на последиците. Поради изложеното молят обжалваното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат уважени.

Подаден е писмен отговор по реда и в срока на чл.263, ал.1 от ГПК от насрещните страни Б. Ж. С. и Е. Г. Н., чрез пълномощниците адв. В. А. и адв.

2

Д. А., с който жалбата се оспорва и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Излагат доводи, че в производството по издаване на констативния нотариален акт по реда на чл.587 от ГПК били изследвани от нотариуса всички необходими факти и обстоятелства, като доказателствената тежест за оспорване на признатото с нотариалния акт право на собственост е на ищците. Поддържат, че всеки един от братята своил за себе си определена част от цялото УПИ, придобито по наследство от Х.П.В., в което попадали както процесният недвижим имот, така също е тези на ищците. Било установено от свидетелските показания, че К. П. се е грижил за имота самостоятелно и изцяло, а свидетелските показания, че С. П. е оправил бунара следвало да се разглеждат в С.ата на оказана помощ на К. П., което било житейски оправдано и логично. От показанията на свидетелите, разпитани в нотариалното производство се установявало, че К. П. и неговата съпруга са живели и стопанисвали необезпокоявано през годините процесния имот, а в негово съседство живеели братята му. Имотът бил деклариран на името на К.

П. още през м. януари 1999г. Имало периоди, в които братята имали пререкания помежду си именно по повод границите на поделените и своени от тях части от цЕ. УПИ, като дори подавали сигнали един срещу друг. При съвкупния анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства можело да се направи категоричен извод, че праводателят на ответниците е манифестирал поведение, което недвусмислено сочи, че владее процесния имот като свой собствен и това било демонстрирано по отношение на всяко друго лице, в това число и на неговите братя. Независимо от установения срок на упражненото владение на К. П., основателно било наведеното от ответниците възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност, доколкото Е. Н. е осъществявала добросъвестно владение, към което било присъединено това на Б. П.а, както и на нейните правоприемници К. П. и съпругата му М.П..

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася 3 служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на процесния недвижим имот при квоти по 1/3 идеална част за всеки от тях, и иск с правно основание чл.108 от ЗС за осъждане на ответницата Е. Г. Н. да предаде на ищците владението върху имота. Направено е и искане за отмяна на по реда на чл.537, ал.2 от ГПК на Н А за собственост на недвижим имот по давностно владение и наследство №87, том I, рег. №1756, дело №71 от 15.02.2018г. по описа на нотариус С.Т. с район на действие СРС.

С оглед поддържаните от страните становища пред двете съдебни инстанции спорно между тях в настоящото производство е дали имотът е бил придобит от праводателя на ответниците на основание изтекла в негова полза придобивна давност.

Съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС, правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години.

Владението трябва да е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено и с намерение да се държи вещта като своя. В разпоредбата на чл.69, ал.1 от ЗС е установена презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.

В решение № 284 от 10.05.2024 г. по гр.д. № 1734/2023 г. на ВКС, І г.о., е обобщено следното: Общото правило, съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗС, е че правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснатото владение в продължение на 10 години, като в чл. 69 ЗС е установена презумпция, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията 4 между съсобствениците, но следва да се счита за оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение, какъвто е случаят при наследствено правоприемство. Според разясненията, дадени в посоченото ТР, в хипотеза на съсобственост, възникнала по наследяване, съсобственикът, установил фактическата власт върху имота, е държател на чуждите идеални части и за да ги придобие по давност, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. При спор за собственост той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите съсобственици и промяната трябва да се манифестира пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Наследник може да придобие собствеността върху сънаследствен имот по давност, ако е демонстрирал пред останалите сънаследници намерението си да владее идеалните им части за себе си и от момента на установяване на владението върху чуждите идеални части е изтекъл срокът по чл. 79, ал.1 ЗС.

В случая от събраните по делото доказателства се установява, че върху процесния недвижим имот е възникнала съсобственост между ищците и праводателя на ответниците на основание наследствено правоприемство. С нотариален акт за собственост на недвижим имот по давностно владение и наследство №87, том I, рег. №1756, дело №71 от 15.02.2018г. по описа на нотариус С.Т. с район на действие СРС е признат К. Х. П. за собственик на основание давностно владение и наследство на 1562/1862 ид.ч. от ПИ с идентификатор ***, цЕ.т с площ от 1862 кв.м.

Според становището, възприето в ТР №11/2012г. на ОСГК на ВКС нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. В мотивите на цитираното ТР №11/2012г. на ОСГК на ВКС се посочва, че тъй като нотариалното 5 производство е едностранно и не разрешава правен спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право.

В случая въззивната инстанция намира, че от събраните по делото доказателства не се установява праводателят на ответниците да е установил фактическа власт върху имота и да е владял същия като свой за период подълъг от 10 години. От показанията на свидетелката Л.П. се установява, че за имота се е грижел и ищецът С. П., който оправил бунара преди 10-15г. и кастрел дърветата. Свидетелката посочва също така, че пред нея К. не е казвал, че имотът е негов. Свидетелят В. С. посочва, че преди 5 години ходил да работи в имота и да помага на К., оправял водопровода, и не е виждал някой друг да му помага. Свидетелят разказва, че К. му е казвал, че мястото е негово.

Разпечатката съдържа 34 от 69 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/db6f80f6-c205-41bd-9ce2-3129f67421a7