Решение № 144 от 03.07.2026, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 144 гр. Варна, 03.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Г. Йовчев

Членове:

Николина П. Дамянова

Д.а Ил. Писарова при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева като разгледа докладваното от Д.а Ил. Писарова Въззивно търговско дело № 20263001000165 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл. 267 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Б.И 91 ООД, ЕИК 107059276, със седалище и адрес на управление гр. Севлиево, представлявано от управителя М В Б.а, чрез процесуалния представител адв. Г. Б., срещу решение № 128/17.03.2026г. постановено по т.д.№620/2025г. по описа на Варненския окръжен съд, с което съдът е осъдил ответното дружество „Б.и 91“ООД, ЕИК 107059276, да заплати на ищеца “КРЕМЕР-СОФИЯ“ ЕООД, ЕИК 831521337, следните суми: 1) 80 189,99 евро с включен ДДС, представляващи възнаграждение по Договор от 27.06.2022г. за съхранение на зърно в складова база на ищеца в землището на с.Слънчево, общ. Аксаково, за месеците август, септември и октомври 2025г., съгл. чл.3, ал.3 от договора, за което са издадени: фактура № 1000000495/01.08.2025г., фактура № 1000000496/01.09.2025 г. и фактура № 1000000500/01.10.2025г., на осн. чл.79 от ЗЗД, ведно със законната лихва от дата на исковата молба – 10.10.2025г. до окончателното издължаване на сумата; 2) за сумата от 10 691,99 евро, представляваща мораторна неустойка по чл.23 от договор от 27.06.2022г. за съхранение на зърно в складова база на ищеца в землището на с. Слънчево, общ. Аксаково, на осн. чл. 92 от ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 10.10.2025г. до окончателното издължаване на сумата, формирана както следва: 2.1.) 5 346 евро – неустойка за забавено изпълнение на задължението по Фактура № 1000000495/01.08.2025г., изчислена за периода от 06.08.2025г. до 10.10.2025г.; 2.2.) 4 677,75 евро – неустойка за забавено изпълнение на задължение по Фактура № 1000000496/01.09.2025г. за периода от 06.09.2025г. до 10.10.2025г. и 2.3.) 668,25 евро – неустойка за забавено изпълнение на задължение по Фактура № 1000000500/01.10.2025г. за периода от 06.10.2025г. до 10.10.2025г.

Въззивникът обжалва решението в неговата цялост като неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, респ.

1 като очевидно неправилно и постановено в противоречие с трайната практика на ВКС.

Основното оплакване в жалбата е за неправилно тълкуване на съдържанието на договорната клауза на чл.3, ал.3 от договора, сключен между страните на 27.06.2022г., по отношение предвиденото възнаграждение по договора. Въззивникът твърди, че съдът неправилно е тълкувал основанието, за което се дължи възнаграждение – предвидено е възнаграждение за съхранение в размер на 27 500 евро без ДДС на месец, независимо от реалното съхраняване на зърно. Въззивникът счита, че двете фрази: „независимо от реално съхраняваното количество“ и „независимо от реалното съхраняване на зърно“ са различни по смисъл и водят по същество до различни правни изводи. При погрешна интерпретация на задължението в чл.3, ал.3 от договора, съдът е достигнал до неправилен извод за комплексен характер на договора – в частта с претендираното възнаграждение по чл.3, ал.3 от договора като е приел, че последният е с характер на договор за осигуряване капацитет за съхранение, а в другата част– уредена в чл.3, ал.1 и ал.2, договорът представлява предварителен договор за съхранение. Въззивникът отрича да е уговаряно възнаграждение за резервиране на капацитет като твърди, че не е постигната и уговорка за дължимостта на възнаграждение „независимо от действителното влагане на зърно“. Според въззивника, съдът неправилно възприел, че договорът от 27.06.22г. има комплексен характер, както че страните са постигнали съгласие освен заплащане на възнаграждение за теглене и експедиция, отделно възнаграждение за съхранение – осигуряване на капацитет за съхранение на зърно съгласно чл.3, ал.3 /на 4 бр. силози/. Напротив, въззивникът твърди, че в настоящия случай е налице договаряне единствено на бъдещи договори за влог, поради което при липса на предадени вещи за съхранение в процесния период, ответникът не дължи възнаграждението, предмет на предявените претенции. Твърди, че съдът не е извършил проверка на действителните уговорки на страните в договора, поради което неправилно е приел, че възнаграждението е дължимо за извършена услуга за съхранение, доколкото такава не е извършена в процесния период. Препраща към клаузите в раздел IV „Права и задължения на влогоприемателя“, в които липсвала договореност за осигуряване капацитет за съхранение. Твърди, че договореното (приемане на зърно за съхранение, осигуряване на достъп до него и пр.) и поетите задължения са съществени за договора за влог, а не за договор за съхранение (осигуряване на капацитет). Клаузата на чл.9 от договора твърди, че е присъща на договорите за влог, като е в унисон с предвиденото задължение на влогоприемателя в разпоредбата на чл.575, ал.2 ТЗ. Ето защо, в процесния случай договорът следва да се разглежда единствено като договор за влог, когато бъде сключен, т.е. с предаването на стоката/вещта за съхранение.

За пълнота на изложеното, алтернативно въззивникът счита за относима разпоредбата на чл.252 ал.1, изр.2 ЗЗД, като в този случай твърди, че би дължал единствено предвидените в нормата разноски, сторени от влогоприемателя с оглед уговореното времетраене на влога, но не и възнаграждение за самото съхранение, каквото не е било реално осъществено поради липса на вещите. В случая такъв иск не е предявяван. С това се обосновава тезата за неправилност на решението и неоснователност на исковете.

В заключение въззивникът счита за недължимо претендираното възнаграждение по чл.

3 ал. 3 от процесния договор, който извод обуславя и такъв за недължимост на акцесорните претенции за неустойки за забавено плащане. Поради изложеното, въззивникът моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира присъждане на разноски за двете инстанции.

Отправя се искане за спиране на производството по настоящото дело на осн.чл. 229, ал.

1, т. 4 ГПК.

В законоустановения срок по чл.263 ГПК ответната страна „КРЕМЕР-СОФИЯ“ ЕООД, ЕИК 831521337, представлявано от адв. П., е депозирала писмен отговор по жалбата, намирайки същата за неоснователна, без въззивникът да навежда нови оплаквания, различни 2 от вече изложените пред първа инстанция по същество на спора. С отговора се оспорват като несъстоятелни оплакванията касателно характера на договора и приложимите правни норми към същия. Страната счита искането за спиране на производството за неоснователно.

Изрично отбелязва, че ответникът- въззивник не оспорва валидното сключване и действие на договора в нито едно от двете съдебни производства, поради което не е налице спор относно правопораждащия факт, който е безспорен между страните. Спорните въпроси се свеждат до това дали е налице неизпълнение на договора за съхранение (какъвто смята, че е настоящият), при това за отделни периоди. Моли съда да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски.

Във въззивното производство въззивникът Б.и -91 ООД, чрез адв.Б. поддържа жалбата си, а насрещната страна Кремер -София ЕООД оспорва същата чрез пълномощника си адв.Ч..

За да се произнесе по жалбата въззивният съд установи, че производството е образувано по искова молба на Кремер София ЕООД, с която са предявени искове за осъждане на Б.и 91 ООД, да заплатят на ищеца суми, представляващи договорено възнаграждение за съхранение съгласно чл.3, ал.3 от договор от 27.06.2022г. и анекс към него от 02.06.2025г., обхващащо периода август 2025г. /по фактура №495/01.08.2025г./; септември 2025г. /по фактура №496/01.09.2025г./ и м.октомври 2025г. /по фактура №500/01.10.2025г./, ведно с дължими, на основание чл.23 от същия договор, неустойки за забавено плащане на задължението по чл.3, ал.3, съответно: по фактура №495/2025г., за периода 05.08.25г. до подаване на исковата молба на 10.10.2025г.; по фактура №496/2025г. за периода от 05.09.2025г. до 10.10.2025г. и по фактура №500 – за периода от 05.10.2025г. до 10.10.2025г.; за осъждане на ответника да заплати и допълнителна сума от 550 лева, обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, съставляващи разходи за ремонт и възстановяване на огънати и изкривени метални профили на предпазния борд на товарния кантар на ищеца, находящи се в зърнобазата на ищеца в с.Слънчево, общ.Аксаково. Общият размер на задълженията за възнагражденията по договора възлизат на сумата от 156 837.99 лева, а на неустойките за забава – 20 911.72 лева. Върху главниците се претендира и законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението. Ищецът твърди, че експлоатира складова база в землището на с.Слънчево, общ.Аксаково като приема зърно /пшеница, ечемик, рапица, царевица, слънчоглед/ от различни контрагенти. Твърди, че с ответното дружество имат сключен договор за съхранение от 27.06.2022г. за срок от 5 години, считано от 15.06.22г. до 15.05.2027година.

Твърди се, че към договора страните са подписали и три анекса, от които анекс №2 касаел индексиране на цените. Твърди, че съгласно уговореното в чл.1 от договора, предметът му се изразява в предаване на влогоприемателя /ищеца/ от влогодателя /ответното дружество/ зърно в насипно състояние, съответно изтеглянето му от базата, за всяка една от стопанските години, при уговорено минимално количество от 58 000 тона – за отговорно пазене и съхранение в 4 бр. силози от складовата база на ищеца. Твърди се, че съгласно Анекс №3 от договора, посоченото по-горе минимално количество зърно било намалено до 43 500 тона, съответно броят на ангажираните силози – вместо 4 бр. намалени на 3 броя. Твърди се, че влогодателят се е задължил да заплаща за услугата възнаграждение по цени, уговорени в чл.3 от договора, индексирани с анекс №2 към договора. Въведени са твърдения за установени между страните в договора и в търговската им практика отношения по повод изпращането на фактурите /на ел.поща на влогодателя/ и срокове за плащането им. /съгл. чл.19, чл.7, чл.3 от договора/ Посочва се, че в чл.23 от договора е уговорена неустойка при забавено плащане възнагражденията по договора в размер на 0.5% от стойността на забавеното плащане за всеки просрочен ден, но не повече от 20% общо. Твърди се, че издадените от ищеца три фактури са били изпратени на ответното дружество по куриер като са били получени от него, видно от издадените обратни разписки. Претендираните неустойки са изчислени съобразно общото правило за 0.5% от забавеното задължение на ден 3 до предявяване на исковете. Твърди се на следващо място, че при една от доставките на зърно в складовата база на ищеца – на 26.04.2024г., ползваното от ответника превозно средство с рег.№ ХХ ХХХХ ХХ с водач И М Г, повредил металния предпазен борд на кантара, с което причинил вреди на ищеца, които последният изчислява в размер на 550 лева -разходи за отстраняване на повредата на кантара. Твърди се, че отговорността за тези вреди се носи от ответното дружество, което е възложило работата на прекия деликвент съгласно чл.49 ЗЗД.

В срок ответникът Б.и 91 ООД е оспорил исковете по основание и размер. Оспорва и фактическата им обосновка както и правните изводи. Моли за отхвърлянето им.

Твърди се генерално, че не е съхранявал стока /зърно/ в складовата база на ищеца в посочения период, поради което не дължи възнаграждение за извършените услуги за посочения в исковата молба период както и акцесорните неустойки за забавено плащане.

Ответникът твърди, че подписаният между страните договор има характера на рамков договор за влог в публичен склад, въз основа на който да бъдат подписвани договори за влог при действително влагане на стока в базата. Твърди, че зърно в посочения в исковата молба период – м.08, м.09 и м.10.2025г., не е било предавано на ищеца и влагано в складовата му база, нито изтегляно оттам, поради което и не е налице действително правоотношение по договор за влог /поради реалния му характер/, по което ответникът да дължи заплащане на услугата. Ищецът не е издавал извлечение от складов регистър с посочване вида и количество на стоката съгласно чл.7 от договора. Твърди се, че аргумент за липсата на възникнало правоотношение за влог е разпоредбата на чл.3, ал.3 от договора, който игнорира действително държаното количество стока по отношение задължението за плащане на таксата/възнаграждението. Оттук ответникът черпи довод за необходимостта от реално влагане на стока в складовата база. С тези аргументи се оспорва и акцесорната претенция за мораторните неустойки. Оспорва се и искът по чл.49 ЗЗД като неоснователен, недоказан.