Определение № 1197 от 13.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1197 гр. София, 13.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20248002103783 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. В. Г., чрез адв. Е. Д., срещу въззивно решение № 1230 от 01.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 10304/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 13399 от 01.08.2023 г., постановено по гр. д. № 20207/2023 г. по описа на Софийски районен съд, за отхвърляне на предявените от Х. В. Г. срещу „Холдинг БДЖ“ ЕАД искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ за признаване на уволнението, извършено със заповед № 5/09.02.2023 г., за незаконно и за възстановяване на предишната работа да длъжност „Директор на поделение Почивна дейност“ при ответното дружество.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Налице ли е пречка да се ползва бизнес план на предходен управител, когато този бизнес план изрично не бъде приет от новия управител?“; 2/ „Когато такова изрично приемане не е налице, то позоваването на бизнес план на предходния управител при наличие на съдебен спор, след прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 2 КТ, следва ли да се тълкува като отсъствие на бизнес план на новия управител?“ – по първите два въпроса се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 230 от 08.06.2015 г. по гр. д. № 346/2015 г. на IV г.о. и решение № 78 от 12.06.2019 г. по гр. д. № 2493/2018 г. на III г.о.; 3/ „Допустимо ли е връчването при отказ на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 2 КТ по време на отпуск по болест в дома на 1 работника/служителя?“; 4/ „Допустимо ли е заповед за прекратяване на трудово правоотношение да не бъде изпращана със способи, определени от законодателя, а именно по ел. поща, чрез пощенски услуги, т.е. с универсална или неуниверсална пощенска пратка или през нотариус, а директно да бъде връчвана при отказ по време на отпуск по болест в дома на работника/служител?“ – във връзка с третия и четвърти въпрос се твърди наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответната страна по жалбата „Холдинг БДЖ“ ЕАД, чрез юрк. М. М., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

В обжалваното решение въззивният състав е установил като безспорно между страните, че са били обвързани от трудово правоотношение по силата на безсрочен трудов договор № 8/31.05.2017 г., съгласно който ищецът бил назначен на длъжност „Директор на поделение Почивна дейност“ при „Холдинг БДЖ“ ЕАД, както и че заеманата от ищеца длъжност е била ръководна. Съобразил е правилото на § 1, т. 3 от ДР на КТ, което определя кои лица се включват в ръководството на предприятието, както и константната практика на ВКС, съгласно която в ръководството на предприятието се включват освен ръководителят и неговите заместници, също и други лица, на които е възложено ръководство на трудовия процес; характерът на длъжността като ръководна се определя не от нейното наименование, а съдържанието на трудовите функции по длъжностната характеристика. В случая от приложената длъжностна характеристика на ищеца е установил като безспорно, че функцията на заеманата от него длъжност е била ръководна – основните трудови задължения включват да организира и ръководи дейността на поделението, да представя концепции за развитие, да дава отчети, да ръководи и контролира цялостния процес в поделението, като изпълнява бизнес плана на поделението, и е бил подчинен пряко на изпълнителния директор.

Въззивният съд е взел предвид представения пред първата инстанция договор за възлагане на управлението на еднолично акционерно дружество с държавно участие в капитала, с който министърът на транспорта е възложил управлението на А. А. – член на Съвета на директорите на ответното дружество, на основание чл. 52, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за публичните предприятия, управлението и представителството на дружеството.

Посочил е още, че по силата на този договор на А. се възлага да управлява дружеството, като се задължава да представи парична гаранция по чл. 54, ал. 3 от Правилника, а възнаграждението е уговорено като зависещо от финансовите резултати на дружеството.

Съобразил е правилото на чл. 244, ал. 7 ТЗ, съгласно което отношенията между дружеството и изпълнителен член на съвета се уреждат с договор за възлагане на управлението, който се сключва в писмена форма от името на дружеството чрез председателя на съвета на 2 директорите. В случая е констатирал, че е сключен такъв договор – от 10.01.2023 г., между новия изпълнителен директор А. и председателя на Съвета на директорите. Изложил е съображения, че договорът е писмен и съдържа всички необходими реквизити; на А. се възлага да представлява дружеството, като изпълнява следната бизнес – задача: достигане на обемните показатели и количествените стойности на дружеството, заложени в бюджета, в бизнес-програмата на ответника за 2021 г. – 2023 г., приета от Съвета на директорите с протокол № 104/28.02.2022 г.

Като неоснователен въззивната инстанция е приела доводът на ищеца за липса на вписване на договора за възлагане на управлението в Търговския регистър по съображения, че то няма конститутивно действие по отношение сключения договор – същият обвързва страните по него от датата на подписването му /от влизането му в сила/. От друга страна, доводът за липса на конкретна бизнес задача или програма, възложени със сключения договор за възлагане на управлението, също е преценила като неоснователен. Въззивният състав е намерил, че специалното уволнително основание по чл. 328, ал. 2 КТ е право на управителя, с когото е сключен такъв договор за възлагане на управлението, по който лицето се е задължило в определения срок, срещу възнаграждение, да постигне на свой риск определен стопански резултат. Като съществено е отбелязал, че всеки договор за управление следва да съдържа бизнес задача с конкретни икономически показатели, въз основа на която управляващият е длъжен да разработи бизнес програма, която да предложи и следва да изпълни по време на действие на договора; възнаграждението на управителя следва да обвързано от постигнатите финансови резултати, като при неизпълнение на програмата той носи икономическа отговорност; поради горното на управителя е предоставена възможност да сформира управленски екип и му се предоставят правата по чл. 328, ал. 2 КТ. В конкретния случай е приел, че всички предпоставки са налице – в договора за възлагане на управлението е възложена бизнес –задача; възнаграждението е обвързано от постигнатите финансови резултати на дружеството; самата бизнес програма е приета по делото и същата съдържа изключително конкретни икономически цели. Като неоснователен е преценил довода на ищеца, че новият управител не бил приел да изпълнява приетата вече бизнес програма. Формирал е извод, че самото приемане е настъпило с подписването на договора на 10.01.2023 г. между А. и председателя на Съвета на директорите, доколкото в съглашението има изрично препращане към бизнес програмата на ответника за 2021 г. – 2023 г. и изискване същата да се изпълни. Като допълнителен аргумент е изтъкнал, че съгласно актуалната пратката на ВКС, предпоставката по чл. 328, ал. 2, изр. 2 КТ не изисква започнатото изпълнение по сключения нов договор за управление в смисъла на разпоредбата на КТ да се свързва винаги и единствено с изпълнението на конкретна бизнес програма или бизнес план, тъй като такова допълнително условие за фактическия състав по чл. 328, ал. 2 КТ от закона не произтича. Отделно е взел предвид, че договорът за възлагане на управлението е влязъл в сила на 10.01.2023 г., като заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на ответника е издадена в рамките на установения 9 – месечен преклузивен срок – на 09.02.2023 г.

Спрямо оплакването на ищеца, че заповедта за прекратяване не му била връчена редовно, 3 въззивният съд е намерил, че същата следва да е връчена на работника или служителя, за да се прекрати трудовото правоотношение, откъдето възниква правен интерес и право за работника и служителя да иска отмяна на уволнението и възстановяване на заеманата длъжност. Като безпротиворечиво в практиката е посочил становището, че заповедта за уволнение може да се връчи включително при отказ на работника или служителя да я получи, тъй като в този случай последният сам и недобросъвестно е попречил да се сбъдне условието за прекратяване на трудовия договор /чл. 25, ал. 1 ЗЗД/. Установил е, че в този случай е без значение за делото как работникът или служителят е разбрал или не съдържанието на заповедта за уволнение, тъй като отказът да се получи заповедта за уволнение е на негов риск, като същият е длъжен своевременно да въведе с исковата молба основания за незаконност на уволнението, в това число и твърдения за връчване на заповедта за уволнение, включително и при условията на отказ за получаване. Въззивният състав е установил, че в конкретния случай ищецът твърди да не е получавал заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, а от косвени данни да е узнал за това.

Констатирал е, че в заповедта за уволнение е удостоверено, че същата е връчена при отказ на дата 14.02.2023 г. в 8,20 часа в присъствието на свидетели. Съобразил е свидетелските показания на П. и Д. /присъствали лично на връчването/, които е намерил за последователни, логични, кореспондиращи едни с други и дадени безпристрастно. От същите е приел за безспорно установено, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е връчена при отказ на ищеца на 14.02.2023 г. От друга страна, въззивната инстанция не е кредитирала показанията на ангажираните от ищеца свидетели, като е намерил, че същите са пристрастно дадени и пресъздаващи неистински събития, част от предварително подготвена защитна теза на ищеца. По отношение на представената извадка от личния здравен картон на ищеца за вписани обстоятелства с дата 14.02.2023 г. относно здравословното му състояние, въззивният състав е приел, че този документ не се ползва с материална доказателствена сила относно датата и часа на извършване на прегледа, поради което и няма как да опровергае показанията на свидетелите П. и Д., които пълно и главно установяват, че на 14.02.2023 г. по това време ищецът се е намирал в [населено място]. В допълнение е съобразил, че препис от заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е връчен на ищеца най-късно с получаване на препис от отговора на исковата молба, тоест при всички положения заповедта за изпълнение е връчена и конститутивният ефект по прекратяване на трудовото правоотношение е настъпил.

Във връзка с довода, че ищецът е бил в отпуск по болест на 14.02.2023 г., въззивният съд е намерил, че при уволнение по реда на чл. 328, ал. 2 КТ, какъвто е настоящият случай, работникът или служителят не се ползва от предварителната закрила на чл. 333, ал. 1 КТ с оглед изчерпателното изброяване на хипотезите в нормата на закона. Преценил е и като ирелевантно за спора за законността на уволнението, дали на ищеца е връчено предизвестие за прекратяването на трудовото правоотношение. Посочил е, че това обстоятелство има значение за евентуална отговорност на работодателя за обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ, но не опорочава уволнителното волеизявление.