Решение № 552 от 25.08.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 552 гр. София , 24.08.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание на девети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Иво Димитров

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева като разгледа докладваното от Иво Димитров Въззивно търговско дело № 20201001002553 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищеца в производството

„ДЖЕНЕРАЛИ

ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, ЕИК: 030269049 срещу първоинстанционно решение № 595 от 21. 04. 2020 г., постановено от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-10 състав по т.д. № 79 по описа на съда за 20 18 г., в частта му, с която е отхвърлен, като неоснователен предявения от жалбоподателя иск за осъждането на ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“, ЕИК:

000694286 да му заплати сумата 121718,40 евро – суброгационно вземане за платено на „СОФИЯ МЕД“ АД застрахователно обезщетение по застрахователна полица № 0700160126001125, като обезщетение за откраднат по време на превоз товар, със съответните законни последици по отношение на лихвите и разноските.

По изложени в жалбата съображения се иска отмяната на първоинстанционното решение в осъдителната му част и постановяването на ново такова по съществото на спора, с което предявеният срещу жалбоподателя иск да бъде отхвърлен в цялост, със законните последици, 1 претендират се разноски. Жалбоподателят – ищец оспорва жалбата, не претендира разноски. Във въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.

Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, като извърши проверка на редовността на въззивното производство, както и на обжалваното първоинстанционно решение, при условията и в пределите, установени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съобразно която въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата, намира следното:

Въззивната жалба, като подадена от надлежна страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е процесуално допустима. Неоснователно е възражението на ответника по жалбата за липса на правен интерес от обжалването – ищецът е този, който при субективно пасивно съединяване на исковете, както в случая – евентуално, подрежда по предпочитание ответниците по същите, с оглед собствения си интерес от търсената защита, включително произтичащ от поредността, в която предпочита исковете срещу различните ответници да бъдат разгледани /най-малкото, но не само такъв интерес следва да му се признае с оглед правноорганизационната форма, икономическата и финансова стабилност, респ. – платежоспособността на отделните ответници/, поради което и жалбата срещу постановеното по делото първоинстанционно решение, според въззивният състав е изцяло и безспорно допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно по същество в обжалваната му част, поради следното: Решението, като постановено от законен съдебен състав, в императивно изискващата се от закона писмена форма, в рамките на дискреционните правораздавателни правомощия на съда и съобразено с твърденията на ищеца в исковата му молба относно обстоятелствата, на които се основава иска, и търсената с иска защита (чл.

127, ал. 1, т.т. 4 и 5 от ГПК), е валидно и допустимо. Доколкото при извършената от въззивния състав проверка на първоинстанционното решение, при условията и в пределите, установени от цитираната разпоредба на чл. 269 2 от ГПК, така както същите са разяснени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., не се установява неприлагане от страна на първоинстанционния съд, на императивни правни норми, нито пък с оглед вида на делото – търговско, съдът е длъжен да следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца, то и при проверка правилността на обжалваното първоинстанционно решение, настоящият въззивен съд е ограничен от оплакванията в жалбата.

Преценено, съобразно релевираните от въззивника оплаквания в жалбата му, първоинстанционното решение се явява и правилно в обжалваната му част, поради следното: На първо място, както това правилно изтъква ответникът по жалбата още в отговора си на същата и в писмените си бележки по делото, депозирани пред въззивния съд, възражение като първото и главно такова срещу обосноваността и правилността на първоинстанционното решение в обжалваната му част, на което се базира и първото оплакване във въззивната жалба – за неприложимост по делото на конкретни общи условия /ОУ/ от 2006 г., на които, като част от процесния застрахователен договор между него и превозвачът – ответник „ФЕНИКС-БДИН“ ЕООД, ответникът по жалбата е основал възраженията си срещу иска, жалбоподателят всъщност не е релевирал по делото в императивно законоустановените преклузивни срокове за това, поради което и същото е преклудирано. В отговора си на исковата молба ответникът по въззивната жалба ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“, своевременно е възразил срещу иск /л. 118 от първоинст. дело, долу/, като е посочил, че между него и посочения превозвач е сключен договор за застраховка „Отговорност на превозвача“, която включва покритие по отношение на конкретно индивидуализирани превозни средства, включително и процесният товарен автомобил, с който е следвало да се извърши превоза, но същата не покрива описаното в иска събитие.

Още тук, на следващата страница от отговора на исковата си молба /л. 119 от първоинст. дело, горе/, ответникът по жалбата се е позовал на спорните едва пред въззивния съд ОУ, включително и на заявените от него, като изключен риск обстоятелства, ясно описани в отговора на исковата молба, но и с препращане към самата искова молба, в която са описани по същия начин като противозаконно отнемане на цялата товарна композиция /влекач и 3 ремарке/, ведно с находящият се в нея товар, и позоваване на предвиденото в подраздел VI „Изключения“, т. 2.3. от ОУ , съобразно които за изключени се считат претенции, произтичащи от кражба на товара вследствие противозаконно отнемане на цялото превозно средство“, съответно – на уредените в т. 2.12 от същия подраздел на ОУ – „Умишлени действия или груба небрежност от застрахования, негови служители и на всички други лица, до които услуги е прибягнал за извършване на превоза“. На тези възражения на ответника по жалбата по иска срещу него и въпреки позоваването от негова страна на конкретни текстове от приложимите, отново според него ОУ, ищецът-жалбоподател, в допълнителната си искова молба е противопоставил само общо, че оспорва твърденията и доводите за освобождаване от отговорност, както на застрахователя на превозвача, така и на превозвача, чиято отговорност е застрахована, както и твърденията относно основания за освобождаване от отговорност на самия застрахован, както и доводите по отношение на размера на отговорността, и също общо възражение срещу доказателствените искания на ответника /л. 138 от първоинст. дело, горе./ На така заявеното от жалбоподателя, в отговора си на допълнителната искова молба ответникът по жалбата е заявил ясно, че поддържа възражението си за недължимост на застрахователно обезщетение от негова страна, поради наличието на основанията за освобождаване от отговорност, предвидени в застрахователния договор, и доколкото тези негови права се отричат без конкретизация, то моли съда да задължи ищеца да уточни в какво се изразява неговото възражение досежно заявеното правоизключващо възражение – л. 226, от първоинст. дело, пети абзац, като във връзка с установяване твърденията му е приложил и доказателства, сред които и /л. 230 от първоинст. дело/, Добавък № 1 към представената в цялост застрахователна полица, в който добавък /неоспорен по делото от страна на ищеца – жалбоподател/ се съдържа изрично препращане към спорните едва сега ОУ от 2006 г. Каквото и да било последващо, по-конкретно изявление на ищеца-жалбоподател по делото в насока на уточняване на насрещните му възражения срещу иначе ясните и конкретни, възражения на ответника по жалбата срещу иска, и основани на ОУ от 2006 г., и ищецът не е обективирал по делото до приключване на производството в първата инстанция, поради което и въззивният състав еднозначно приема, че развитите и обосновавани от него такива едва във 4 въззивната му жалба, са преклудирани и въззивният състав не само не е длъжен, но не е и властен да ги обсъжда, при приложимите съобразно действащия процесуален закон правила за ранна процесуална преклузия.

Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че тези първи и главни възражения на жалбоподателя и съответстващите им оплаквания в жалбата срещу правилността на обжалваното първоинстанционно решение, са неоснователни и по същество.

Противно на твърденията в жалбата /формално верни само в частта си относно това, че застрахователната полица сама по себе си не препраща към ОУ от 2006 г., но пък противоречащи си с непосредствено предходното изложение на жалбоподателя на стр. 5 от жалбата му, л. 8 от въззивното дело, че съдържанието на застрахователния договор не се ограничава само до това на самата полица, а и до ред други, приложими към него документи – ОУ и други/, към ОУ е налице препращане към описания по-горе в настоящите мотиви, Добавък № 1 към полицата. В същия освен препращане към ОУ има действително и посочен срок на валидност, но отново само за пълнота на изложението /доколкото такъв аргумент пред първоинстанционния съд не е изтъкван, съответно – и последният не го е обсъждал, нито пък въззивният е длъжен или властен да го обсъжда за пръв път едва сега, доколкото същият не е базиран на необходимост от прилагане на императивна правна норма/, съдът приема, че това е срок, уговорен досежно конкретното, уговорено по силата на самия Добавък, изменение в съдържанието на приложимите ОУ – това в частта им по отново изрично и конкретно посоченият Раздел I X от тях, добавящо нарочно допълнителен текст към задълженията на застрахования, а не по отношение на приложимостта към застрахователния договор, на самите ОУ изобщо, в какъвто смисъл от съдържанието на самия добавък извод не би могъл да бъде направен.

Изложеното по-горе досежно преклудирането на нерелевирани своевременно по делото твърдения, с пълна сила се отнася и до следващото твърдение на жалбоподателя относно процесните ОУ – че същите не били предадени на застрахования и че той не бил заявил писмено, че ги приема – нищо такова от страна на жалбоподателя пред първоинстанционния съд не е излагано, та да може за пръв път да бъде обсъждано от въззивния съд по оплаквания, релевирани едва във въззивната жалба. Отново само за пълнота 5 на изложението тук се сочи и становището на въззивния съд, че освен всичко друго, в тази си част оплакванията в жалбата се базират на нарушаването на права, които не са собствени на жалбоподателя и доколкото по делото в нито един момент жалбоподателят не е изтъквал, поддържал и/или доказвал твърдения, че е налице каквото и да било споразумяване на ответника по жалбата – застраховател на превозвача и на самия превозвач в ущърб на права на трети за тяхното правоотношение лица, включая и такива на самия жалбоподател, то съдът намира позоваването /освен поради конкретният етап на производството, на което се прави/, но и въобще на обстоятелството, че приетите от първоинстанционния съд за приложими към процесното правоотношение ОУ не били приети от застрахования, за недопустимо с действие оспорване валидността им в отношенията между сключилите конкретният застрахователен договор, страни по същия.

Неоснователно е оплакването, базирано на твърдения за липсваща в ОУ дефиниция на понятието „кражба“ – същото е в достатъчна степен определено в материалния наказателен закон, за да се налага да бъде възпроизвеждано или дописвано в ОУ. Що става въпрос за оспорване наказателноправната квалификация на престъплението, вследствие което е отнет товара, заедно с композицията, следва да настои, че съобразно чл. 17, ал. 1 от ГПК гражданския съд може да взема становище по всички въпроси, които имат значение за решаването на делото, освен по въпроса дали е извършено престъпление, а компетентността му изложената насока е изрично законоустановена само за случаите, описани лимитативно в чл. 124, ал. 5 от с.з., и процесният не е сред тях. В случая, а и по принцип, от установеното по делото от обективна и субективна страна са налице достатъчно данни за приложимостта в случая на изключенията, предвидени в т. 2.3. от ОУ, без при това да е необходимо установяването непременно с влязла в сила присъда на точната наказателноправна квалификация на деянието, което при спирането на производството, отново както в случая, поради неоткриване на извършителя, би осуетило и ангажирането на гражданската отговорност на носещите такава отговорност, в отлика от наказателната, лица.