Решение № 1251 от 22.04.2025, Административен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1251

Русе, 22.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Русе - II КАСАЦИОНЕН състав, в съдебно заседание на девети април две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател:

ИВАЙЛО ЙОСИФОВ

Членове:

РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА

ДИАНА КАЛОЯНОВА

При секретар СВЕЖА БЪЛГАРИНОВА и с участието на прокурора ГЕОРГИ МАНОЛОВ МАНОЛОВ като разгледа докладваното от съдия ИВАЙЛО ЙОСИФОВ канд № 20247200600805 / 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН във вр. с чл. 208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба на директора на Национално ТОЛ управление при Агенция „Пътна инфраструктура“ чрез процесуалния представител юрисконсулт Д. К.-И., срещу решение № 419/15.08.2024 г. по а.н.д. № 977/2024 г. на Районен съд - Русе, с което е отменено наказателно постановление (НП) № 004176/23.04.2024 г., издадено от директор на НТУ към Агенция „Пътна инфраструктура“ и същата агенция е осъдена да заплати на Б. Х. И. сумата от 480 лева - деловодни разноски. С издаденото НП, на Б. Х. И. от гр. Завет, общ. Завет, обл. Разград е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1800 лева на основание чл. 179, ал. 3а от ЗДвП. Като касационно основание се сочи допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което да се потвърди издаденото НП. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, направени от ответника по касация и моли те да бъдат намалени с оглед правната и фактическа сложност на делото и формираната по този въпрос практика на Съда на ЕС.

Ответникът по касационната жалба – Б. Х. И., чрез процесуалния си представител – адвокат П. П., е представил писмен отговор с вх. № 28538/01.10.2024 г. по описа на РС – Русе, в който излага доводи за неоснователност на жалбата. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила решението на въззивната инстанция. Претендира присъждането на разноските в касационното производство. В съдебно заседание процесуалният представител на ответника по касация прави уточнение, че не се претендира адвокатско възнаграждение за настоящото производство, отделно от заплатеното адвокатско възнаграждение, въз основа на договор за правна защита и съдействие, представен по делото пред РС – Русе, който обхваща процесуално представителство както в първоинстанционното, така и в касационното производство.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност на касационната жалба и счита, че решението на районния съд следва да бъде оставено в сила.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя е неоснователна.

От фактическа страна районният съд е приел, че на 09.11.2023 г. в 14:45 часа на път II-21, км. 16+900, Русе - Силистра, в резултат на извършена проверка на ППС, с рег. № [рег. номер], автобус „МЕРЦЕДЕС 903.6КА“, собственост на „ЕЛ ЕФ БУС“, ЕООД, ЕИК: *********, управлявано от Б. Х. И., с [ЕГН] с обща технически допустима максимална маса над 12 т, било установено, че на 30.10.2023 г. същото превозно средство в 04:43 ч. е преминало по път II-21, км.6+959, пътен участък 21: гр. Мартен - гр. Русе - 12, включен в обхвата на платената пътна мрежа, като за посоченото МПС не е заплатена дължимата пътна такса, съгласно чл.10, ал. 1, т.2 от Закона за пътищата. За извършеното нарушение бил генериран доказателствен запис (доклад) от електронната система по чл.167а, ал.3 от ЗДвП с номер на нарушението 004176, тъй като за посоченото ППС не е заплатена дължимата тол такса съгласно чл.10, ал.1, т.2 от Закона за пътищата. Нарушението било установено с устройство № 30182, представляващо елемент от електронната система за събиране на пътни такси по чл.10, ал 1 от Закона за пътищата (ЗП) и позиционирано на път II-21, км.6+959. За извършеното нарушение на основание чл.179 ал.3а от ЗДвП на ответника по касация било издадено наказателно постановление, с което било наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1 800 лв.

За да отмени този санкционен акт районният съд е приел, че АУАН и наказателното постановление, са издадени при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по чл. 42, т. 2 и т. 4 и чл. 57, ал. 1, т. 5 ЗАНН. Въззивният съд е посочил, че в обжалвано наказателно постановление са посочени единствено и само последиците от нарушението - незаплатена пътна такса, но не и конкретно деяние, а именно действие или бездействие от страна на субекта на нарушение, посредством което е осъществен и състава на нарушението, за което е ангажирана неговата административнонаказателна отговорност. На следващо място контролираната инстанция е посочила, че конкретните действия, които е имал задължение водачът да извърши и не е извършил, за първи път са въведени от страна на наказващия орган едва в хода по същество, в производството по обжалване на наказателното постановление и по тези факти, наказаното лице не се е защитавало в хода на проведеното административнонаказателно производство. Инстанцията по същество посочила, че при издаването на санкционния акт, контролните органи следвало да процедират по реда на чл. 187а, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП, като едва след това и само, ако собственикът възрази, е следвало да се състави АУАН срещу водача, посочен от собственика в нарочна декларация, придружена и от СУМПС, което в процесния случай не било сторено по арг. от чл.187а, ал.4 от ЗДвП и което от своя страна довело до нарушения при прилагането на материалния и процесуалния закон.

Решението на въззивната инстанция, като краен резултат, се явява правилно, макар и по съображения, различни от изложените в него.

Разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури предвижда, че държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Директива 1999/62/ЕО е транспонирана в националното ни право в ЗП – вж. § 16 от ДР на ЗИДЗП (ДВ, бр. 43 от 2008 г.). В съответствие с нея, съгласно нормата на чл.10, ал.7 от ЗП, се уреждат условията, редът и правилата за изграждане и функциониране на смесената система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние, които правила са детайлно разписани в Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние.

Следователно, когато държавите-членки приемат законодателен акт, с който определят по вид и размер санкциите за нарушаване на националните разпоредби, приети в изпълнение на Директива 1999/62/ЕО, то те безспорно прилагат правото на ЕС. По тази причина и съгласно чл.51, § 1 от Хартата на основните права на ЕС (вж. решение на Съда на ЕС от 26.02.2013 г. по дело C‑617/10, Åkerberg Fransson, т.17 и т.19, решение на Съда на ЕС от 05.05.2022 г. по дело C‑83/20, т.25 и т.26 и др.), те са длъжни да зачитат правата и спазват принципите, регламентирани в разпоредбите на Хартата. В Разясненията по чл.49 от ХОПЕС, които съгласно чл.52, § 7 от ХОПЕС и чл.6, § 1, ал.3 от ДЕС следва да бъдат взети предвид от юрисдикциите на държавите-членки при нейното тълкуване, е предвидено следното: “Този член повтаря традиционното правило за липса на обратно действие на законите и наказанията. Добавено е правилото за обратното действие на наказателния закон, предвиждащ по-леко наказание, което съществува в редица държави-членки и е отразено в член 15 от Пакта за граждански и политически права…… Параграф 3 повтаря общия принцип на пропорционалност на престъплението и наказанието, утвърден от общи за държавите-членки конституционни традиции и от практиката на Съда на Европейските общности“. Следователно разпоредбите на чл.49, § 1 и § 3 от ХОПЕС, установяващи принципа на законоустановеност и пропорционалност на наказанието, регламентират не право, а именно принцип, на който страните по делото, съгласно чл.52, § 5, изр.второ от ХОПЕС, могат да се позоват пред националния съд за тълкуване и проверка законността на актовете на държавите-членки, когато те прилагат правото на Съюза.

С решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД беше прието, че чл.9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. След анализ на предвидените в националното ни право глоби и имуществени санкции по чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП с фиксиран размер, възлизащ съответно на 300 лв., 1800 лв. и 2500 лв. (т.48 от решението), в т.52 от същото Съдът на ЕС изрично е посочил, че разглежданата система от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от националните съдилища при отчитане на характера или тежестта на извършеното нарушение (напр. степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение – т.49 от решението, разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса или наличието на предварително заплащане на размера на тол таксата за даден маршрут – т.50 от решението, категорията на емисиите, към която спада използваното превозно средство – т.51 от решението). В т.53 от същото решение Съдът на ЕС е приел, че при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, както предвижда системата от наказания, предвидени в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП, се явява непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза.

Така установената явна несъразмерност на предвидените в тези разпоредби наказания, предвид техния фиксиран размер и невъзможността за адаптирането им в съответствие с особеностите на конкретния случай, както и изключването на възможността за прилагане на института на маловажния случай съгласно чл.189з от ЗДвП, се явява в противоречие както с вторичното – чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, но така и с първичното право на ЕС – чл.49, § 3 от ХОПЕС (според чл.6, § 1, ал.1 от ДЕС Хартата има същата юридическа сила като Договорите).

В константната практика на Съда на ЕС безпротиворечиво се приема, че националните съдилища, натоварени в рамките на тяхната компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, са длъжни да гарантират пълното действие на тези разпоредби, като при необходимост по собствена инициатива оставят без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да искат или да изчакват тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен ред (вж. в този смисъл решение от 04.12.2018 г. на Съда на ЕС по дело C‑378/17, Minister for Justice and Equality, т.35, решение от 09.03.1978 г. по дело С-106/77, Simmenthal, т. 17, 21 и 24, решение от 06.03.2018г., по съединени дела C‑52/16 и C‑113/16, SEGRO и Horváth, т.46 и мн.др.).

Следователно, след като с решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД е установено противоречието на предвидените в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП санкции с изискването за тяхната пропорционалност, изведено в първичното и вторичното право на ЕС, то за българския съд следва задължението да остави посочените санкционни разпоредби неприложени.