Решение № 2416 от 11.04.2026, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Гражданско дело 3160/2025
- Вид
- Решение № 2416
- Подписан
- 11.04.2026
- В сила
- 27.05.2026
- Състав
- Ивайло Димитров
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 116, буква "а" · Закон за задълженията и договорите
- чл. 240 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 79, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
РЕШЕНИЕ
№ 2416 гр. София, 11.04.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-28 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Ивайло Димитров при участието на секретаря СИМОНА Н. ИЛИЕВА като разгледа докладваното от Ивайло Димитров Гражданско дело № 20251100103160 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл. 240, ал. 1, вр. с чл. 79, ал. 1 33Д от С. Г. А. срещу „Викаро“ ЕООД за осъждането на ответника да й заплати сумата от 39 040 лв., представляваща непогасена главница от предоставен на 14.12.2017 г. паричен заем, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаването на исковата молба 18.03.2025 г. до окончателното й изплащане.
Предявен е и насрещен иск от „Викаро“ ЕООД срещу С. Г. А.-П. за осъждането на С.
Г. А. да заплати на дружеството сумата от 8010,20 евро, представляваща преведена без основание по банков път на 30.12.2020 г. парична сума, ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещния иск - 08.08.2025 г. до окончателното изплащане.
В исковата молба са изложени твърдения, че на 14.12.2017 г. в гр. София между С. Г.
А., в качеството й на заемодател, и „Викаро“ ЕООД, представлявано от управителя си В.Н.К., в качеството му на заемополучател, е сключен Договор за заем за сумата в размер на 196 000 лв., нотариално заверен при нотариус М.Ш., рег. № 042, с район на действие СРС.
Срокът за погасяването на заема е една година, считано от датата на подписване на договора, при месечна възнаградителна лихва в размер на 0,05% върху предоставената парична сума.
Сумата била своевременно предоставена по банков път от ищцата на ответника, който в периода от 30.12.2020 г. до 02.10.2023 г. е погасил общо 143 100 лв. Остатъкът от непогасената главница се равнявал на сумата от 52 900 лв., за което между страните по делото на 28.11.2023 г. е сключено допълнително споразумение към договора за заем, съгласно което заемополучателят опрощава всички възникнали законни лихви за забава по договора за заем от 14.12.2017 г. на заемополучателя, натрупани към 28.11.2023 г., като заемополучателят се е задължил да изплати остатъка от сумата по главницата в размер на 52 900 лв. в срок до 01.12.2024 г. От момента на сключване на допълнителното споразумение, макар със закъснение, ответникът изплатил общо сума в размер на 13 860 лв., след което е преустановил последващи плащания на остатъка от 39 040 лв., поради което е възникнал правният му интерес от предявяването на настоящата претенция.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „Викаро“ ЕООД, който 1 признава подписването на договора за заем, но оспорва в действителност сумата от 196 000 лв. да му е предоставена от ищцата. Твърди, че след 14.12.2017 г. С. А. и „Викаро“ ЕООД променят намеренията си относно отпускането на парични финансови средства, като влизат в нови преговори и сключват в устна форма нов договор за финансова помощ на 28.12.2017 г., по силата на който С. А. е предоставила на 28.12.2017 г. на дружеството финансова помощ в по-голям размер, в сравнение със заема, предвиден в подписания Договор за заем от 14.12.2017 г., именно главница от 199 455,57 лв. (а не 196 000 лв.), която е отпусната без задължение за заплащане на лихва и фиксиран срок за връщането. Погасяването е следвало да се извършва на части и при наличие на възможност от страна на ответника, като доказателство за това било поетапното и нерегулярно връщане на парични средства от страна на „Викаро“ ЕООД, както и липсата на каквито и да били възражения, покани за връщане на парични суми или несъгласие от страна на ищцата. С това свое поведение в периода 28.12.2017 г. до 28.11.2023 г. (датата на сключване на Споразумението от 28.11.2023 г.) самата тя изцяло потвърждавала условията на изпълнението на Договора за финансова помощ от 28.12.2017 г, както и че също е смятала за валиден, действителен и изпълним именно Договор за финансова помощ от 28.12.2017 г. (променен размер на финансиране, липса на лихва, липса на фиксирани падежи), а не Договор за кредит от 14.12.2017 г.
Явно и недвусмислено доказателство в тази насока за сключения между ищцата С. А. и „Викаро“ ЕООД Договор за финансова помощ от 28.12.2017 г., а не заем, било и изрично вписаното основание в платежните нареждания по банковите преводи, с които С. А. предоставя сумата от 199 455,57 лв. - а именно „финансова помощ“, а не „заем“, „дълг“ или каквото и да е друга формулировка, която да препраща към Договора за заем от 14.12.2017 г.
Не оспорва, че част от предоставената сума по Договора за финансова помощ от 28.12.2017 г. (а не по Договора за заем от 14.12.2017 г.) е възстановена от страна на „Викаро“ ЕООД, поради което ответникът счита, че оставащата разлика в размер на 39 040 лв. между общо преведените средства по Договора за финансова помощ от 28.12.2017 г. в размер на 199 455.57 лв., и върнатата от „Викаро“ ЕООД сума следва да бъде разглеждана не като неизпълнение по договора за заем от 14.12.2017 г. и по Споразумението от 28.11.2023 г., в което страните погрешно са дефинирали своите текущи финансови взаимоотношения, а като останала невърната сума по Договора за финансова помощ от 28.12.2017 г.
Поддържа, че при липсата на доказателства за възникнало задължение за връщане на тази част от сумата и при изричното й означаване като „финансова помощ“ в платежните документи, искът за заплащане на сумата по повод Договор за заем от 14.12,2017 г. следвало да бъде отхвърлен като неоснователен.
Излага, че Споразумението от 28.11.2023 г. към Договор за заем от 14.12.2017 г. било унищожаемо на основание чл. 27, във вр. с 28 ал. 1 З3Д - поради съществена грешка относно предмета на Споразумението, тъй като управителят на дружеството е действал при погрешна представа и заблуждение, че сумата 199 455,57 лв., преведена по банков път на „Викаро“ ЕООД на 28.12.2017 г. от С. А. с основание финансова помощ“, се отнася до и е с основание Договор за заем от 14.12.2017 г. Впоследствие, след консултации с квалифицирани юристи и адвокати, дружеството установява, че всичките посочени в Споразумението от 28.11.2023 г. суми, включително и претендираната в настоящото производство сума от 39 040 лева, не се отнасят до и нямат като основание Договора за заем от 14.12.2017 г.
Тази грешка от страна на „Викаро“ ЕООД в предмета на Споразумението от 28.11.2023 г., а именно неправилната квалификация на предоставената сума като такава по Договора за кредит от 14.12.2017 г., вместо на основание „финансова помощ“ по Договора за финансова помощ от 28.12.2017 г. (както изрично е посочила ищцата в платежните нареждания от 28.12.2017 г.) била съществена, доколкото е довела до подписване на Споразумението от 28.11.2023 г. с неправилно, недействително и противоречащо на закона съдържание и последици, които „Викаро“ ЕООД не е желало да поеме.
2
Релевирано е възражение за изтекла погасителна давност, на основание чл. 110 З3Д, тъй като процесната сума от 199 455,57 лв. е била преведена по банков път на 28.12.2017 г. от страна на С. А., както и предвид че Споразумението от 28.11.2023 г. се явява недействително поради неговата унищожаемост, то задължение за връщане на процесните 39 040 лева не съществувало, защото нямало падеж, С. А. не е поканила „Викаро“ ЕООД да върне дадени парични средства без падеж и това задължение било погасено по давност.
Дори да се приемело, че с депозирането на настоящата искова молба ищецът е поканил ответника да върне процесните 39 040 лв., то 5-годишният давностен срок е изтекъл на 28.11.2022 г., доколкото паричните средства са предоставени на „Викаро“ ЕООД на 28.11.2017 г.
С отговора на исковата молба дружеството е предявило насрещен иск с твърдения, че на 30.12.2020 г. „Викаро“ ЕООД извършва банков превод, по силата на който в полза на С.
А. е преведена сумата от 8010,20 лв., с посочено основание в платежното нареждане:
„Връщане по договор за наем - наредител ВИКАРО ООД“. Твърди, че в действителност между „Викаро“ ЕООД и С. А. никога не е съществувал договор за наем, независимо дали в писмена или устна форма, нито е налице наемно правоотношение, въз основа на което да е дължима горепосочената сума. Ето защо преводът е извършен при условията на грешка и погрешно посочено основание в платежния документ, а по същество липсва валидно облигационно основание за плащането и С. А. дължи връщането на сумата, с която неоснователно се е обогатила.
При условията на евентуалност и уважаването на претенциите и на двете страни релевира възражение за прихващане на дължимата от страна на „Викаро“ ЕООД сума в размер на 39 040 лв. и насрещно дължимата сума от страна на С. А. в размер на 8010,20 лв.
В открито съдебно заседание ищецът по насрещния иск е уточнил, че е допуснал техническа грешка в изписването на валутата на процесната сума, като претенцията му е за 8010,20 евро.
При така направеното уточнение ответникът по насрещния иск не оспорва получаването на процесната сума, но твърди, че сумата е била преведена по договора за заем, предмет на главния иск, а основанието „наем“ произтича от грешно записване на думата „заем“ в платежното нареждане от страна на представител на „Викаро“ ЕООД.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на събраните по делото доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Като безспорни по делото са отделени обстоятелствата, че между страните и подписан договор за заем от 14.12.2017 г. с нотариална заверка на подписите, както и е сключено допълнително споразумение от 28.11.2023 г. към него.
Видно е приложения договор за заем от 14.12.2017 г., сключен между страните, че С.
П. се е задължила да предостави по посочена банкова сметка на „Викаро“ ООД сумата от 196 000 лева (100 000 лв.) за срок от една година, след изтичането на който дружеството се задължава да я върне.
Според представеното споразумение от 28.11.2023 г. към Договор за заем от 14.12.2017 г., страните по делото са уговорили, че ответникът е бил погасил сума от 143 100 лв. по процесния договор за заем, а остатъкът от 52 900 лв. дружеството е трябвало да погаси до 01.12.2024 г.
По главния иск:
За да се породи задължението за връщане на сумата по договор за заем по смисъла на чл. 240 ЗЗД следва да е постигнато съгласие между страните и сумата реално да е предадена на насрещната страна. С представените с исковата молба доказателства, ищцата е превела сумите от 97 500 лв. и 101 955,57 лв. на „Викаро“ ЕООД на 28.12.2017 г.(л. 10 от делото), като в основанието е отбелязано „финансова помощ“. Ответникът по главния иск е оспорил основанието, на което са преведени паричните средства, като е навел твърдения, че сумите 3 са преведени на основание Договор за финансова помощ от 28.12.2017 г.
Съгласно установената съдебна практика (решение № 160 от 2.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 5077/2017 г., III г. о., ГК; решение № 240 от 26.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 922/2016 г., IV г. о., ГК), когато ответникът оспорва да е получил сумата на основание заем, а твърди друго основание, следва да докаже, че тя е получена на друго основание. Освен твърденията за сключен в устна форма Договор за финансова помощ от 28.12.2017 г., „Викаро“ ЕООД не е представило никакви доказателства за сключването на въпросния договор, на чието основание е получил сумата от общо 199 455,57 лв.
Възраженията си ответникът черпи единствено от факта, че е получил по-голяма поразмер сума по банковата си сметка и от вписаното основание – не „договор за заем“, а „финасова помощ“, които обаче разгледани поотделно и в своята съвкупност, заедно с останалите доказателства, не биха могли да обосноват извод, за друг, последващо сключен договор, по който е била предоставена сумата от 199 455,57 лв.
Относно соченото основание следва да се има предвид, че финансовата помощ е напълно възможно да бъде предоставена под формата на заем и двата израза се използват със сходно значение, поради което може да се касае за юридически непрецизна формулировка на основанието на двата превода. В подкрепа на тези съждения са вписаните основания от страна на самия ответник, отразени в банковите извлечения, приложени към исковата молба, във всяко едно от които е посочено „връщане по договор за заем“. Видно е, че самото „Викаро“ ЕООД в действителност не провежда прецизна разлика между двата израза, тъй като в противен случай би посочвало в основанията си „договор за финансова помощ“ и не би било логично в нито един превод да не впише именно твърдения от него по вид договор. Този извод се потвърждава и от допълнителното споразумение от 28.11.2023 г. към Договор за заем от 14.12.2017 г., в който ответникът е признал, че е сключил договор за заем от 14.12.2017 г., по който е изплатил суми в размер на 143 100 лв. Този документ съдържа извънсъдебно признание на дружеството, че е получило цялата сума от 196 000 лв. именно по процесния договор за заем.