Решение № 131 от 09.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 131 гр. Пловдив, 09.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330119736 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: 175074752, против М. К. И., ЕГН: **********, с която са предявени обективно и кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 415 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл.

86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът държи на ищцовото дружество следните суми: 3384, 53 лева главница по Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ с № ***** г., ведно със законната лихва върху лавницата считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 27.08.2024 г. до окончателното изплащане на сумата; 380,63 лева - договорна (възнаградителна) лихва за периода 10.02.2023 г. – 11.12.2023 г., както и сумата 172,42 лева – законна лихва за периода 11.12.2023 г. – 26.08.2024 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 от ГПК с №7372/29.08.2024 г. по ч.гр.д. №14894/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XVII гр.с.

В исковата молба се твърди, че на ** г. бил сключен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ с № ***** г. между страните, с посочени в исковата молба параметри, в качеството им съответно на кредитор и длъжник. Съгласно т.15 от Общите условия клиентът можел да избере една или повече допълнителни услуги по договора и се възползвал от това да избере услугите „Фаст“ и „Флекси“. Отпуснатата сума била в размер 1 на 4000 лв., със срок на кредита 36 месеца, при ГЛП 41 % и ГПР 48,98 %.

Възнаграждението за услугата „Фаст“ възлизало на 1600 лв., а за услугата „Флекси“ - 3000 лв., или общо задължение от 11581,38 лв. Сумата по договора била преведена на ответната страна, а ответницата поела задължение за връщането й съгласно погасителен план. Ответницата не била изпълнила задълженията си по договора. Поради неплащане на вноските била начислена лихва за забава от 172,42 лв. Дължали се още 380.63 лв. падежирало договорно възнаграждение за периода от 10.12.2023 г. – 11.12.2023 г.

Вземането било изискуемо в пълен размер на краен падеж. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който оспорва предявения иск. Прави възражение, че процесния договор за кредит е нищожен с оглед обстоятелството, че посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действителния като в случая приложение следва да намери разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

Страните не спорят, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че помежду им е сключен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ с № *****г., по силата на който на ответника е предоставена в заем сумата от 4000 лева при ГЛП 41% и ГПР 48, 98 %. На ответницата са начислени възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ и „Флекси“ в размер на 1600 лева и 3000 лева.

По делото е изслушано и прието като неоспорено от страните заключение на вещото лице С. К. по ССчЕ. Видно от заключението, размерът на ГПР, ако в същия се включат възнагражденията за кредита по клаузите „Фаст“ и„Флекси" (общо 4600.00 лв.), възлиза на 137.08 %. Извършените от ответника плащания по договора за кредит са в общ размер на 3477, 78 лева.

Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл.

11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, ищцовата претенция за заплащане на възнаграждение за закупена услуга „Флекси“ и закупена и ползвана услуга „Фаст“ са основани на клаузи в договора, съобразно които възнаграждението става изискуемо при подписване на договора, а условията по предоставянето им е предвидено в ОУ.

В чл.15.2 ОУ е разписано, че допълнителната услуга „Флекси“ предоставя на кредитополучателя право да променя погасителния си план при 2 изпълнение на изискванията по чл.15.2.1, 15.2.2 и 15.2.3, а именно: да поиска отлагане на части или накуп допустимия брой погасителни вноски; да му се намали на части или накуп допустимия брой погасителни вноски; да се промени падежната дата, с изключение на вноски с настъпил вече падеж, за което страните подписват анекс.

В чл.15.1 е предвидено, че допълнителната услуга „фаст“ касае приоритетно разглеждане на искането за отпускане за потребителски кредит преди клиенти, които не са закупили услугата.

Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да заплати възнаграждение за извършвани присъщи дейности на кредитора.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него "допълнителен услуги – Фаст и Флекси" към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, изначално разсрочва вземането за "заплащане на допълнителни услуги „Фаст“ и Флекси". Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за допълнителни услуги, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси".

Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, в ГПР не е включено дължимото възнаграждение за допълнителни услуги.

3

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в Договора е посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е включено дължимото възнаграждение за закупен пакет услуги. Дори напротив – при прибавянето на сумата по същия се получава съвсем различна стойност на общия разход по кредита. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

С оглед приетите по-горе постановки, то следва да се приеме, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

В настоящия случай, чистата стойност по кредита /главницата/ възлиза в размер на 4000 лева. Установи се по делото, че ответникът е заплатил на ищеца по процесния кредит общо сумата в размер на 3477, 78 лева.

Следователно, предявеният установителен иск за главница се явява частично основателен за сумата от 522, 22 лева /267 евро/ и следва да се отхвърли за горницата над тази сума до пълния предявен размер от 3384, 53 лева. За останалите вземания: 380,63 лева - договорна (възнаградителна) лихва за периода 10.02.2023 г. – 11.12.2023 г., както и сумата 172,42 лева – законна лихва за периода 11.12.2023 г. – 26.08.2024 г., исковете са неоснователни на основание чл. 23 ЗПК и ще се отхвърлят.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че М.

К. И., ЕГН: ********** дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК:

175074752 сумата от 267 евро – главница /чиста стойност на кредита/ по 4

Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ с № ***** г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 27.08.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, з а която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с №7372/29.08.2024 г. по ч.гр.д.

№14894/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XVII гр.с., като ОТХВЪРЛЯ като неоснователен установителния иск за главница за разликата над уважения размер от 267 евро до пълния предявен размер от 1730, 48 евро, както и за сумите 194, 61 евро - договорна (възнаградителна) лихва за периода 10.02.2023 г. – 11.12.2023 г. и сумата от 88, 16 евро – законна лихва за периода 11.12.2023 г. – 26.08.2024 г

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 5