Определение № 2832 от 01.12.2023, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2832 гр. Пловдив, 01.12.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на първи декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Руска Ат. Андреева като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Въззивно частно гражданско дело № 20235300503158 по описа за 2023 година Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Постъпила е частна жалба от „А1 България“ ЕАД, ЕИК: 131468980, чрез пълномощник адв. Л. М. – АК – гр. *******, против заповед № 6952/11.10.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 12831/2023 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, II бр. състав, в частта, в която са присъдени на заявителя разноски в размер:

19,92 лв. за държавна такса и 318,38 лв. за адвокатско възнаграждение, наместо поисканите 30,03 лв. за държавна такса и 480 лв. за адвокатско възнаграждение.

Жалбата е постъпила в срока по чл. 275 от ГПК; подадена е от легитимирана страна с правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт. Приложен е документ за внесена държавна такса.

Предвид изложеното, жалбата е редовна и допустима.

Жалбоподателят „А1 България“ ЕАД счита заповедта в частта за разноските за незконосъобразна. Законът забранявал да се намалява адвокатското възнаграждение под определения минимум, уреден в Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК по направено от противната страна възражение за прекомерност съдът можел да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатски хонорар в полза на поискалата ги страна, но не и под този минимум. Фактът, че първоинстанционният съд е отхвърлил частично искането, не означавал, че следвало да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение под минимума.

Моли съда да измени издадената заповед за изпълнение, като присъди в полза на „А1 България“ ЕАД сумата за претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. и за държавна такса в размер на 30,03 лв., както и да се издаде изпълнителен лист за посочените суми. Претендира 1 разноски.

По същество частната жалба е неоснователна. Това е така поради долуизложените съображения.

Първоинстанционният съд е уважил подаденото от жалбоподателя заявлението по чл. 410 от ГПК за част от претендираните суми, а за друга – заявлението е отхвърлено. С оглед на този изход от производството, на дружеството е присъдена част от поисканите от него в заявлението разноски (възлизащи на 480 лв. адвокатски хонорар и 30,03 лева държавна такса), съразмерна с уважената част на заявлението.

Разпоредбата на чл. 78 от ГПК, уреждаща основните правила за разпределението на отговорността за разноски по граждански дела, се намира в Част първа „Общи правила“ на кодекса. Правилата следователно са общи, прилагат се за всички уредени производства, доколкото няма особени правила, които да ги дерогират. В заповедното производство не са предвидени такива особени правила, които да изключат приложението на чл.

78 от ГПК при решаването на въпроса за разноските, т.е. същите следва да се прилагат съответно и в неговите рамки.

Съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК: „ Заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска.“ При съответно приложение на правилото при поискани със заявлението по чл. 410 от ГПК разноски, следва те да се присъдят на заявителя, както повелява цитираното императивно правило – съразмерно с уважената част от искането.

Несъстоятелни са доводите на частния жалбоподател, че в случая недопустимо било да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение под определения с Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения минимум. Наредбата предвижда минимуми на адвокатските възнаграждения, от които съдът действително е обвързан при направено от насрещната страна в процеса възражение с основание чл. 78, ал. 5 от ГПК. Настоящият случай обаче не е такъв – не е присъден пълният поискан размер на разноската, не защото е направено възражение за прекомерност (производството в тази му част е едностранно и такова към момента не може да има), а защото искането не е уважено изцяло, респ. длъжникът следва да понесе разноските по съразмерност, а не в тяхната цялост.

Тезата на дружеството-жалбоподател, че дори при частично уважаване на искането следва да се присъжда поне минималното адвокатско възнаграждение за целия материален интерес, не намира опора в закона и наредбата. Последната предвижда минимални прагове на адвокатските възнаграждения, които съизмерими с материалния интерес по делата. От никъде не следва, а и е противен на закона, извод, че разпоредбите на наредбата могат да се ползват с предимство пред чл. 78, ал. 1 от ГПК, който повелява, че разноските се полагат на иницииралата процеса страна само съразмерно на уважената част от претенцията й.

2

Изложеното до тук важи и за присъждането на съразмерна с уважената част от искането държавна такса.

Поради съвпадение на крайните изводи на Пловдивския окръжен съд с тези на първоинстанционния съд, заповедта за изпълнение в обжалваната част следва да бъде потвърдена като законосъобразна.

По разноските:

При този изход от делото на жалбоподателя не се дължат претендираните от него разноски за настоящото производство.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА заповед № 6952/11.10.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 12831/2023 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, II бр. състав, в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3