Решение № 452 от 29.10.2024, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 452 гр. Русе, 29.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: М. Велкова

Членове:

Силвия Павлова

Йордан Дамаскинов при участието на секретаря Недялка Неделчева като разгледа докладваното от М. Велкова Въззивно гражданско дело № 20244500500733 по описа за 2024 година

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК .

Постъпила е въззивна жалба от К. Г. П. чрез пълномощника му адв. В. Р. от *** против решение №723/23.05.2024 г., постановено по гр.д.№ 4816/2023 г. на Русенския районен съд, с което е осъден да заплати на С. Б. С. сумата в размер на 4 992 лв., представляваща обезщетение за ползване на собствената й ½ ид.ч. от недвижим имот- ******* за периода 01.09.2020 г.- 14.07.2023 г..

Твърди се, че решението е неправилно като постановено при допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон по изложените в жалбата съображения. Претендира се отмяна на решението и постановяване на ново, с което искът бъде отхвърлен, евентуално да се редуцира размера на дължимото обезщетение. Претендира направените разноски за производството.

Ответницата по жалбата С. Б. С. е подала отговор на жалбата по реда на чл.263 от ГПК, в който изразява становище за нейната неоснователност. Счита решението за правилно и иска същото да бъде потвърдено.

1

К. Г. П. обжалва и определение № 2877/19.07.2024 г., постановено по делото, с което е изменено решението в частта за разноските като е осъден да заплати на основание чл.38, ал.2 от ЗА възнаграждение на адв. Б. в размер на 799.20 лв. за оказаната безплатна правна помощ на насрещната страна. Твърди се, че определението е неправилно и се иска неговата отмяна по съображенията, изложени в жалбата.

С. Б. С. изразява становище за неоснователност на частната жалба по съображенията, изложени в отговора.

След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд приема следното:

І. По отношение на въззивната жалба:

Жалбата е подадена от надлежна страна- ответника, имащ процесуално право на жалба, в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Производството е образувано по предявения от С. Б. С. против жалбоподателя иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на притежаваната от нея ½ ид.ч. от съсобствения им недвижим имот за периода 01.09.2020 г.- 14.07.2023 г.

От събраните в първоинстанционното производство доказателства е установено, че страните са брат и сестра и са съсобственици с равни права на недвижим имот- *******, придобит от същите чрез договори за дарение.

Жалбоподателят е придобил правото на собственост с договор за дарение на недвижим имот, сключен с нотариален акт – вх.рег.№ 14323/28.09.2007 г. на СВ-Русе от тяхната майка, която е запазила правото си на ползване върху имота.

Установено е, че страните са живеели в процесното жилище заедно с майка си и бащата на ответницата, че съвместното им съжителство е 2 продължило и след неговата смърт до сключването на граждански брак от С.

С., която след развода си отново се е върната в апартамента. Съвместното ползване на апартамента е продължило до края на м. август 2020 г., когато между С. С. и нейната майка е възникнал сериозен конфликт и ответницата по жалбата е напуснала имота- била изгонена от него. От тогава апартаментът се ползвал от жалбоподателя и майката на страните- М. Д.. След този конфликт отношенията между страните са влошени и същите считат, че не е възможно съвместното ползване на жилището.

С покана, връчена на 20.09.2022 г., ответницата по жалбата е поканила жалбоподателя да й заплаща обезщетение за лишаването от ползване на притежаваната от нея ½ ид.ч. в размер на 180 месечно.

За установяване размера на обезщетението за ползване, изчислено на база среден пазарен наем, е приета съдебна експертиза във варианти- наем за обзаведено и наем за необзаведено жилище, както и за различни периоди.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил претенцията за сумата в размер на 4992 лв.., представляваща обезщетение за ползване за периода 01.09.2020 г.-14.07.2023 г., ведно със законната лихва, считано от 14.07.2023 г. до окончателното плащане. Районният съд е приел, че отношенията между страните следва да се уредят по правилата на чл.59 от ЗЗД, тъй като жалбоподателят притежавал само „голата собственост“ върху жилището при запазено право на ползване на трето лице- майката на страните върху ½ ид.ч. от имота и поради това ищцата в първоинстанционното производство не разполагала срещу него с иска по чл.31, ал.2 от ЗС. Прието е, че в тази хипотеза след като жалбоподателят ползва имота, без да има право на това и не го напуска дължи обезщетение в размер на 4992 лв.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на основание неоснователно обогатяване с правно основание чл.59 от ЗЗД.

Определената от съда правна квалификация на иска е неправилна, но това няма за последица недопустимост на обжалваното решение.

Първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешна правна норма, поради което не е налице произнасяне по 3 непредявен иск, а е налице хипотеза на неправилно приложение на материалния закон.

Неправилната правна квалификация на иска и свързаните с това последици по чл.270, ал.3, пред. последно от ГПК за обезсилване на постановеното по непредявен иск решение и връщане на делото на първоинстанционният съд за ново разглеждане, е налице само, когато съдът се е произнесъл извън очертания от страните предмет на спора. При произнасяне на съда съобразно заявените от ищеца факти, но при неправилна правна квалификация на спорното право, е налице неправилно приложение на материалния закон, което не води до недопустимост на решението и не е основание за негото обезсилване. Въззивният съд като съд по същество следва да даде правилната правна квалификация на спора и да го реши по същество.

В този смисъл е и трайната съдебна практика - решение №941/30.12.2019 г. по гр.д.№ 1673/2008 г. на ВКС, решение №431/20.12.2011 г. по гр.д.№455/2011 г. на ВКС.

Въззивният съд след като съобразява изложените в исковата молба фактически твърдения и петитума, приема, че правилната правна квалификация на иска е по чл.31, ал.2 от ЗС. Това е така, тъй като ответницата по жалбата е претендирала обезщетение за лишаването й от ползване на притежаваната от нея ид.ч. от съсобствен имот.

Отношенията между страните като съсобственици се регламентирани от разпоредбите на чл.30 и сл. от ЗС. В случаите, когато се търси обезщетение са лишаване от ползване на притежаваните ид.ч. от общата вещ, намира приложение разпоредбата на чл.31, ал.2 от ЗС. Фактът, че върху имота е налице запазено ограничено право на ползване, не дава основание да се приеме, че отношенията между страните следва да се регулират от общият принцип на неоснователното обогатяване, визиран в чл.59 от ЗЗД.

Разпоредбите, регламентиращи отношенията между съсобствениците във връцка с ползването на съсобствената вещ са специални и дерогират приложението на субсидиарният иск, регламентиран в чл.59 от ЗЗД.

Наличието на ограничено право на ползване и правната възможност иск за лишаване от ползване да се насочи и срещу вещния ползвател, не лишава съсобственика от правата, визирани в чл.31, ал.2 от ЗС срещу другия съсобственик, в случаите, когато същият ползва общия имот.

4

Съгласно разпоредбата на чл.31, ал.2 от ЗС, когато общата вещ се използува лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване.

В задължителните указания на ВКС, дадени в ТР №7/2012 г. на ОСГК е посочено, че когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата вещ по начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва /или при необходимост може да се ползва/ от нейните полезни свойства, съобразно предназначението й за задоволяване на свои нужди или потребности - той ползва лично по смисъла на чл.31, ал.2 от ЗС общата вещ.

За личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта - чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездното той я е предоставил. От значение е само обстоятелството, че с действията си засяга правата на другите съсобственици, като им пречи да ги реализират. Препятстването от страна на ползващия съсобственик - макар и по силата на правомерно поведение - на възможността друг съсобственик да упражни субективното си материално право да ползва своята част от общата вещ - нарушава забраната по ал.1 от ЗС да не се пречи и поражда установеното в чл.31, ал.2 от ЗС право на обезщетение. Последното е регламентирано като средството за защита на лишените от възможност пряко да си служат с общата вещ съобразно притежавания дял съсобственици и е компенсация срещу неправомерното ползване на един от съсобствениците.

Поради това, че не може да получи реално ползване, съответстващо на правата му в съсобствеността - съсобственикът има право на парично обезщетение. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл.31, ал.2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Правото на обезщетение се дължи само за времето, през което съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ съобразно своя дял. То не възниква, когато съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ, 5 съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва. Размерът на обезщетението се определя в съответствие с наемното възнаграждение, при съобразяване обема, за който ползващия имота съсобственик-длъжник надхвърля своята квота или дял в съсобствеността.

Претенцията за обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС ще е основателна, когато неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това: той или член на неговото семейство продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик, той или член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея /например като държи ключа/, ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /с договор за заем за послужване/ трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ.

В процеса в доказателствена тежест на ответницата по жалбата е да установи посочените в закона и в ТР предпоставки, обуславящи основателността на иска.

По делото е установено, че жалбоподателят е придобил с договор за дарение от своята майка ½ ид.ч. от процесния недвижим имот като прехвърлителката си е запазила пожизнено безвъзмездно право на ползване върху имота. Установено е също, че страните и тяхната майка са ползвали съвместно апартамента до края на м. август 2020 г., когато след възникнал конфликт С. С. е напусната жилището, а последното се обитава от майката на страните- по силата на правото й на ползване, както и от жалбоподателя, който не притежава това право.

С оглед на тези факти съдът приема, че е налице лишаване от ползване на С. С. по смисъла на чл.31, ал.2 от ЗС, за което жалбоподателя дължи обезщетение, но от датата на писменото поискване- 20.09.2022 г.