Решение № 26 от 12.04.2021, Окръжен съд - Ловеч

РЕШЕНИЕ

№ 26 гр. Ловеч , 12.04.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, I СЪСТАВ в публично заседание на шестнадесети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

ПОЛЯ ДАНКОВА

ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА

ПЛАМЕН ПЕНОВ при участието на секретаря ДАНИЕЛА КИРОВА като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА Въззивно гражданско дело № 20214300500051 по описа за 2021 година за да се произнесе съобрази:

Производството е по чл.258 и сл.от ГПК,във връзка с чл.203,ал.2 и чл.211 от КТ.

С Решение №260132/17.12.2020г.,пост.по гр.д.№1069/2020г. РС-Ловеч е осъдил на основание чл.226,ал.2 от КТ, „П." ЕООД с ЕИК *********, седалище/адрес на управление в гр.***, представлявано от управителя Д.И., да заплати на К. П. К. с ЕГН **********, с постоянен адрес в гр.***, сумата от 4 315лв. - обезщетение за претърпените вреди в периода от 14.05.2020г. до 12.07.2020г., включително поради незаконното задържане на трудовата й книжка след прекратяване на трудовото правоотношение, ведно със законната лихва върху главницата, с начало от датата на подаване на исковата молба(23.07.2020г.) до окончателното изплащане на сумата, а иска за разликата над тази сума до пълния претендиран размер е отхвърлен, като погасен чрез прихващане с насрещно вземане на ответника на стойност от 385лв.- за причинени от ищцата на работодателя вреди.

На основание чл.78,ал.1 от ГПК „П."ЕООД с ЕИК *********, е осъдено да заплати на К. П.

К. с **********, сумата от 367.23лв. - разноски по делото съразмерно с уважената част от иска. К. П. К. е осъдена на основание чл.78,ал.З от ГПК да запрати на „П."ЕООД с ЕИК *********, сумата 62.42лв.- разноски по делото съразмерно с отхвърлената част от иска. На основание чл.78,ал.6 от ГПК „П." ЕООД с ЕИК *********, е осъдено да заплати по сметката на PC- Ловеч сумата от 172.60лв.- държавна такса върху уважения размер на иска, съгласно 1 чл.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от К. П. К. от гр.Ловеч, адв. Т. Г.-САК, с адрес гр.***, партер, тел **********, имейл: [email protected] .

Обжалва решението в частта, в която е уважено възражението на ответника за прихващане със заплатени от него наказателни постановления за общ размер от 385лв. Счита го за валидно, но недопустимо, като постановено по непредявен иск, а по същество и неправилно в тази му част поради неправилно прилагане на материалноправните разпоредби и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Излага, че първоинстанционният съд е приел за основателно и доказано възражението на ответника за прихващане със заплатени от него глоби по три броя електронни фишове -серия К № 2197098 от 01.08.2018 г. на ОДМВР - Стара Загора, Серия К № 2485363 от 01.12.2018 г. на СДВР и Серия К № 2972633 от ОДМВР-Русе. Съдът е посочил, че тези електронни фишове обуславят пълна имуществена отговорност на служителя, тъй като нарушенията на ЗДвП са извършени от ищцата умишлено (под формата на евентуален умисъл). Не споделя тези изводи на първоинстанционния съд.

Счита, че е налице нередовност на предявеното възражение за прихващане, а оттам и на недопустимост на съдебното решение в тази му част. От изложените в отговора на исковата молба фактически обстоятелства и твърдения не става ясно каква точно претенция е предявена-за реимбурсиране на ограничена или пълна имуществена отговорност. Обяснява,че се касае за две различни претенции, всяка със свой различен фактически състав, а оттам и с различен предмет на доказване. Пълната имуществена отговорност има три отделни фактически състава - 1.умишлено причиняване, 2. в резултат на престъпление, 3.причиняване не при или не по повод на изпълнение на служебните задължения. Затова в обстоятелствената част на отговора на ответникът е следвало да поясни, че претендира за пълна имуществена отговорност в следствие на умишлено причиняване на вредите или поне да посочи, че счита вредите за умишлено причинени.

Сочи,че първоинстанционният съд нито в проекта си за доклад, нито в доклада е дал правна квалификация на възражението за прихващане с причинени имуществени вреди, вследствие на което не е и очертал релевантните за изхода на делото факти, както и не е разпределил доказателствената тежест по отношение на тях. Отделно ответникът, незнаейки правната квалификация и фактическия състав на претенцията за прихващане, не е знаел какви факти са релевантни и спорни и какви доказателства да ангажира, за да обори основателността на възражението. Едва с решението първоинстанционния съд приема, че е сезиран с претенция за пълна имуществена отговорност в хипотезата на умишлено причинена вреда.

Не споделя и мотивите на първоинстанционния съд за извършване на нарушенията на ЗДвП от субективна страна под формата на евентуален умисъл и ги 2 определя като необосновани. Позовава се на съдебна практика и твърди,че изводите на съда за субективната страна - за вината под формата на пряк или евентуален умисъл или на непредпазливост, следва да се основават на обективните данни по делото. Нито в ЗДвП, нито в ЗАНН съществува презумпция / фикция, че всички нарушения по ЗДВп (включително и конкретното) се извършват умишлено. По отношение на пълната имуществена отговорност чл.212 от КТ препраща към гражданските закони. В чл. 45,ал .2 от ЗЗД се презюмира с оборима презумпция наличието на вина, но не и умисъл, като една от проявните й форми. Твърди, че не става ясно въз основа на какви доказателства по делото съдът е приел за доказано, че и трите деяния от субективна страна са извършени именно под формата на евентуален умисъл.

Не споделя и възприетия от първоинстанционният съд подход на определяне на вида на търсената отговорност при наличие на затруднения при преценката.Твърди,че съдебната практика е именно в обратна насока,като приема, че в тежест на работодателя е да докаже всички предпоставки от фактическия състав на пълната имуществена отговорност, включително и умисъла като форма на вината (с изключение на хипотезата на установени липси и отговорността на отчетник, в който случай законодателят изрично въвежда оборима презумпция, с която обръща тежестта на доказване и я възлага на работника / служителя).

Цитира съдебната практика.

Допълва,че ответникът- работодател сам е избрал да заплати глобата, вместо това да посочи отговорното лице на контролния орган така, както постановява чл.189,ал.5,изр.2 от ЗДвП-в 14-дневен срок от получаването му собственикът заплаща глобата или предоставя в съответната териториална структура на МВР работи писмена декларация с данни за лицето, извършило нарушението, и копие на свидетелството му за управление на моторно превозно средство. На лицето, посочено в декларацията, се издава и изпраща електронен фиш по ал.4 за извършеното нарушение. Първоначално издаденият електронен фиш се анулира. В случай,че ответникът е привел поведението си в съответствие с тази разпоредба, то ищцата е могла да упражни правото си на обжалване по реда на чл.189,ал.8 от ЗДвП и да наведе доводи за неговата законосъобразност. Като е избрал тази линия на поведение и е лишил ищцата от възможността да реализира правото си на оспорване законосъобразността на тези три броя фишове, ответникът и следва да понесе негативните последствия от избора си.

Моли решението да се отмени в обжалваната му част и претенцията й се уважи в пълния й претендиран размер. Моли да се присъдят направените разноски.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор от „П." ЕООД с ЕИК *********,със седалище и адрес на управление в гр.***, представлявано от управителя си Д.И. чрез: адв.В.

П.-АК–Добрич. Счита въззивната жалба за допустима, но неоснователна. Не се съгласява с твърдението на въззивника за нередовност на възражението за прихващане, а оттам и недопустимост на съдебното решение в тази му част. Счита, че възражението е редовно 3 подадено, основателно и не страда от посочените във въззивната жалба пороци. Излага, че възражението за прихващане, заявено в исковото производство, е отбранително защитно средство на ответника срещу предявен срещу него иск за парично вземане. С него може да се поиска отхвърляне на насрещната претенция изцяло или частично. Като процесуален способ на защита не изисква изискуемост и ликвидност на насрещното вземане. Правният му ефект настъпва с влизане в сила на съдебното решение, с което се установява съществуването на насрещното вземане, неговата изискуемост и ликвидност. Дори насрещното вземане да не е ликвидно и изискуемо към момента на релевиране на възражението, съдът е длъжен да го разгледа и да се произнесе по него, като обсъди всички събрани доказателства, тъй като съгласно чл.298,ал.4 от ГПК решението влиза в сила и по отношение на вземанията, предявени с възражение за прихващане, като спорното, неликвидно насрещно вземане става ликвидно. Санкционната разпоредба на чл.133 от ГПК предвижда ранна преклузия - правото на ответника да направи възражение за прихващане се погасява още във фазата на предварителната подготовка на делото в първоинстанционното производство с изтичането на срока за отговор на исковата молба.

Сочи, че в установения от закона срок е подаден отговор на исковата молба,в който е направено възражение за прихващане при условията на евентуалност, в случай че съдът не уважи възраженията за неоснователност на предявения от ищцата иск и намери същият за основателен, да уважи възражението за прихващане на ищцовата претенция с вземането за причинените от ищцата на работодателя вреди. Индивидуализирали са претенцията си като са посочили, че тя произтича от причинени от ищцата на ответното дружество вреди на стойност 385.лв. Изложили са подробно обстоятелствата, от които произтичат тези вреди и на които се основава искането им, а именно наложени на дружеството и заплатени от него глоби за извършени от ищцата нарушения на чл.21,ал.1 от ЗДвП през периода на трудовото й правоотношение с дружеството, докато е управлявала предоставени й от дружеството служебни автомобили, изпълнявайки трудовите си задължения. Описали са подробно в таблица издадените електронни фишове, с които са наложени глобите; автомобилите, с които са извършени нарушенията; размер на наложената глоба; размер на заплатената глоба и датата на плащането й от страна на дружеството.

Представили са и доказателства, обосноваващи претенцията им. Не са посочили правна квалификация на възражението си за прихващане, но не са и длъжни да го правят, тъй като определянето на правната квалификация е задължение на сезирания съд. Не са претендирали или твърдели, че търсят ограничена имуществена отговорност, съответно не са представяли и доказателства в тази насока. Ищцата е тази, която в своята писмена защита твърди, че глобите за извършени от нея нарушения на чл.21,ал.1 от ЗДвП могат да ангажират единствено ограничена имуществена отговорност на работника по смисъла на чл.203,ал.1 от КТ, тъй като няма доказателства да са извършени умишлено, че са изтекли предвидените в чл.210,ал.2 от КТ преклузивни срокове и че тази ограничена отговорност е следвало да се реализира по реда на чл.410 от ГПК въз основа на предварително издадена по чл.210,ал.1 от КТ заповед, с която да се определи основанието и размерът на ограничената 4 имуществена отговорност и която да бъде връчена на ищцата. Всъщност с възражението за прихващане, направено с писмения отговор на исковата молба, претендират за реализиране на пълна имуществена отговорност по съдебен ред по чл.203,ал.2 от КТ, което е поддържано от тях и в представената по делото писмена защита и което правилно е възприето от първоинстанционния съд.

Не споделя и твърдението на ищцата, че от страна на първоинстанционният съд не са очертани релевантните за изхода на делото факти и не е направено разпределение на доказателствената тежест. Излага, че в доклада по делото, по който ищцата не е направила възражения и го е приела, съдът е определил доказателствената тежест, като е посочил, че „е тежест на ответника е да докаже релевираните с отговора оспорвания и възражения, вкл. и дължимите суми по възражението за прихващане, като установи твърдените положителни факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици!". Разпределението касае техните права на страна, която прави възражението за прихващане и която носи тежестта за установяване на обстоятелствата има ли основания за подобно прихващане. В този смисъл счита, че първоинстанционният съд не е направил пропуск, засягащ процесуални права на ищцата, поради което не е основание за обжалване от страна на ищцата, тъй като с въззивната жалба не може да защитава чужди права.