Решение № 100 от 23.06.2026, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 100 гр. К., 23.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – К., II. СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Деян Г. Събев

Членове:

Пламен Ал. Александров

Кирил М. Димов при участието на секретаря Красимира Хр. Боюклиева като разгледа докладваното от Пламен Ал. Александров Въззивно гражданско дело № 20255100500306 по описа за 2025 година С решение № 118 от 03.02.2022 г., постановено по гр. д. № 398/2020 г. по описа на Районен съд – М. е оставен без уважение предявеният от „Ю. Б.“ АД /предишно наименование „Б. п. б.“ АД/ иск по чл. 422 от ГПК да бъде признато по отношение на Е. Н. А. от гр. Д., че дължи следните суми: сумата от 11 443.13 евро - главница по договора за кредит, ведно със законната лихва върху претендираната главница от 28.05.2019 г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от 3 014.36 евро – мораторна лихва за периода от 24.2.2011 г. до 20.5.2019 г.; сумата от 260. 95 лева – нотариални такси за периода от 18.4.2018 г. до 20.5.2019 г.; 31.12 евро - застраховки по договора за периода от 20.5.2016 г. до 20.5.2019 г., както и сумата от 571.96 лева – разноски по делото за държавна такса и сумата от 1 150.77 лева – адвокатско възнаграждение, за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по гр. д. № 238/2019 г. по описа на Районен съд – М., като неоснователен и погасен по давност. С решението „Ю. Б.“ АД е осъдено да заплати на Е. Н. А. сумата в размер на 3 200 лева, представляваща платен адвокатски хонорар.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът „Ю.

Б.“ АД гр. С., който чрез представител по пълномощие, го обжалва като 1 неправилно – необосновано, постановено в противоречие с материалния и процесуален закон, както и с трайната съдебна практика. Излага съображения, че претендираното вземане не е погасено по давност, както и че предсрочната изискуемост на цялото вземане не настъпва само поради забавяне на плащанията от страна на длъжника, а въз основа на изрично волеизявление от страна на кредитора, достигнало до длъжника. В тази връзка се сочи, че доколкото съдът е констатирал, че липсва доказателство за предсрочна изискуемост по делото и има само забавяне на плащанията, е следвало да се изследва кои вноски от кредита са падежирали и са били изискуеми, респективно – дължими и непогасени по давност. Поддържа се, че вземането на ищеца е с крайна дата на издължаване – 24.04-2023 г., т. е. към момента на постановяване на решението е имало падежирали и непогасени по давност вноски. При условията на евентуалност поддържа, че искът е основателен за просрочените вноски от кредита, както и за съответната лихва и разноски.

Претендира се за присъждане на направените разноски пред двете съдебни инстанции. Прави се възражение за прекомерност на претендирания от ответника хонорар.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемия Е. Н. А., чрез представител по пълномощие, в който се излагат съображения за недопустимост, неоснователност и недоказаност на иска. Твърди се, че претенцията на ищеца е погасена по давност. Сочи се, че датата 24.02.2011 г., посочена от ищеца за дата на изпадане на ответника в забава е датата, когато вземането станало изискуемо за всяко едно от периодичните му задължения за плащане по всяка от вноските, съгласно погасителния план. Твърди се, че с исковата молба било предявено вземане с различни параметри от това в заповедното производство.

Твърди се за погасяване на вземането, както с кратката, така и с общата погасителна давност. Изразява се становище за недопустимост и на евентуалния иск, тъй като такъв не бил предявен. С отговора се претендира за заплащане на разноски в производството.

Окръжният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията, изложени във въззивната жалба, приема следното:

Въззивната жалба, като подадена в срок и от лице, имащо интерес от 2 обжалването, се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Решението на Районен съд – М. е валидно и допустимо, като не са налице предпоставки за обявяването му за нищожно или за обезсилването му като недопустимо.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от „Ю.

Б.“ АД иск, с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, за признаване за установено по отношение на Е. Н. А. съществуване на вземане за следните суми: 11 443.13 евро – главница по договор за кредит „Продукт Нов А. Кредит Р.“ № RL3507 от 23.04.2008 г., с предходно наименование договор за кредит „Продукт Нов А. Кредит Р.“ № 157-49/2008 от 23.04.2008 г. (след конкретизация на исковата молба във въззивното производство при повторно разглеждане на делото), 3 014.36 евро – мораторна лихва, 31.12 евро – имуществени застраховки и 260.95 лева – нотариални такси, за които суми е издадена Заповед № 114/29.05.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 238/1019г. по описа на Районен съд – М., както и изпълнителен лист от 29.05.2019 г.

Установено е по делото, че на 23.04.2008 г. между „А. банка А. Е.“, чрез клона си „А. Банка – клон България“, в качеството на кредитор, и ответника Е.

Н. А., в качеството на кредитополучател, е сключен договор за кредит „Продукт Нов А. Кредит Р.“ № 157-49/2008, по силата на който банката е предоставила на ответника кредит в размер на 16 000 евро, със срок на издължаване на кредита, съгласно чл. 2 от договора – 180 месеца. Представени са и Общи условия на „А. Банка – клон България“ за предоставяне на ипотечен кредит, подписани от ответника. Във връзка с отпуснатия кредит е съставен Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 166 от 23.04.2008 г., том ІІ, дело № 316/2008 г. на нотариус с рег. № *** на НК, с който, в изпълнение на чл. 7 от договор за кредит „Продукт Нов А. Кредит Р.“ № 157-49/2008, е учредена договорна ипотека, обезпечаваща вземанията на банката, произтичащи от договора за кредит. С Анекс № 1 от 23.12.2009 г. страните са предоговорили условията по договора за кредит.

Установява се също така, че по силата на договор за прехвърляне на търговско предприятие от 29.02.2016 г., ищецът „Ю. Б.“ АД (въззивник в настоящата инстанция) е придобил собствеността върху цялото търговско предприятие на „А. банка А. Е.“ в България, съставляващо дейността на 3

Българския клон, включващо права, задължения и фактически отношения по смисъла на чл. 15 от Търговския закон, в това число и всички права и задължения на „А. Банка – клон България“ по сключените договори с клиенти.

Във връзка с горното, от назначената пред настоящата инстанция, при повторното разглеждане на делото, съдебно – счетоводна експертиза, която съдът възприема изцяло, се установява, че договор за кредит „Продукт Нов А.

Кредит Р.“ № 157-49/2008 от 23.04.2008 г. и договор за кредит „Продукт Нов А. Кредит Р.“ № RL3507 от 23.04.2008 г., на основание на който е издадена заповедта за изпълнение, са идентични, като договора за кредит № 15749/2008 от 23.04.2008 г. е придобит вследствие на горепосоченото правоприемство, настъпило през 2016 г., от „Ю. Б.“ АД и е заведен под уникален идентификатор № RL3507. Експертизата изрично установява, че се касае до един и същ договор, заведен с нов уникален идентификатор о т „Ю.

Б.“ АД, като освен този придобит по правоприемство договор други кредити не са отпускани на ответника от „Ю. Б.“ АД.

Във връзка с горното, ответникът е оспорил всички приети по делото писмени доказателства, в това число – договора за кредит от 23.04.2008 г., Общите условия на „А. Банка – клон България“ за предоставяне на ипотечен кредит, Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 166 от 23.04.2008 г., Анекс № 1 от 23.12.2009 г., както и доказателствата за извършеното прехвърляне на търговско предприятие от 29.02.2016 г., с което ищецът „Ю. Б.“ АД е придобил собствеността върху цялото търговско предприятие на „А. банка А. Е.“ в България, като е открито производство по оспорване истинността и съдържанието им. Оспорването е бланкетно, като ответникът не е посочил какво точно оспорва. Същото е и недоказано, въпреки възложената на ответника доказателствена тежест.

При така установената по делото безспорна фактическа обстановка, с оглед твърденията на страните, спорни по делото са следните обстоятелства – погасено ли е по давност претендираното вземане, настъпила ли е предсрочна изискуемост на целия договор и обявена ли е тя на длъжника преди подаване на заявлението, както и има ли падежирани вноски, с настъпил падеж, какъв е техния размер и дължат ли се същите.

С атакуваното решение първоинстанционният съд е приел, че в настоящия случай претендираното вземане на кредитора е погасено по 4 давност на основание чл. 111, б.“в“ от ЗЗД. Приел е, че по делото няма документ, удостоверяващ от кога е изискуемо задължението на ответника, поради което изискуемостта на вземането на кредитора би могло да настъпи или от 24.02.2011 г. – датата, от която длъжникът е в забава, или от 07.01.2015 г. – краен срок за издължаване на кредита, като и в двата случая е изтекла предвидената в чл. 111, б.“в“ от ЗЗД тригодишна погасителна давност, тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадена на 28.05.2019 г.

Изводът на съда за погасяване на цялото претендирано вземане на кредитора за главница поради изтичане на тригодишна давност е неправилен.

На първо място, трайно установена е практиката на ВКС, че при разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно /плащане на цена, връщане на заем/, респ. при уговорката плащането да се извършва на вноски с различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. Приема се, че в този случай задължението се погасява на части, в интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на кредитора, по аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД. Впрочем, изложеното изрично е прието в мотивите на Тълкувателно решение № 5/2019 от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС.

На следващо място, необоснован е довода на съда, че крайният срок за издължаване на кредита изтича на 07.01.2015 г. Видно от чл. 2 от цитирания по-горе договор за кредит от 23.04.2008 г., срокът за издължаване на кредита е 180 месеца, т.е. същият изтича на 23.04.2023 г.

Във връзка с горното, следва да се посочи, че в случая не е налице и обявена на длъжника предсрочна изискуемост на договора за кредит. Видно от исковата молба, ищецът твърди, че процесното вземане е изцяло изискуемо поради изтичане на крайния срок на издължаване на кредита на 07.01.2015 г., което се опровергава от цитирания чл. 2 от договор за кредит, както и поради неизпълнение на задължението на кредитополучателя за погасяване на кредита. Тук следва да се отбележи, че предсрочната изискуемост на цялото вземане не настъпва само поради неплащането от страна на длъжника, а въз основа на волеизявление на банката, че обявява кредита за предсрочно изискуем, което следва да е достигнало до длъжника. В случая не само не се 5 установява обявяване на кредита за предсрочно изискуем и уведомяването на ответника, но не се и твърди от ищеца такова.

При това положение, от значение в случая е обстоятелството има ли падежирани вноски, т.е. такива с настъпил падеж, които са непогасени поради плащане или давност и дължат ли се същите. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 8/2017 от 2.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК на ВКС, допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ.

Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.