Определение № 1053 от 16.11.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1053 гр. София, 15.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анна Баева

Членове:

Зорница Хайдукова

Красимир Машев като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско дело № 20228002902611 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Държавата, представлявана от Министъра на туризма, срещу решение № 529 от 19.07.2022г. по т.д. № 461/202 2г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260093/06.10.2021 г. по т.д. № 2275/2020 г.

СГС, VI-21 състав, с което са отхвърлени предявените от Държавата, действаща чрез Министъра на туризма, срещу „Акра Лидо“ ЕООД обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата 61 193,71 лв. – претендирана неустойка за неизпълнение от ответника на задълженията му по т. 6.1.15 от договор № РД-01-28-7/22.04.2015г. за отдаване под наем на обект – изключителна държавна собственост, да поставя преместваеми съоръжения на наетия плаж съгласно одобрената схема по ЗУЧК и след разрешение на главния архитект, и за сумата 95 643,71 лв. – претендирана неустойка за неизпълнение от ответника на задълженията му по т. 6.1.21 от договор № РД-01-28-7/22.04.2015г. за отдаване под наем на обект – изключителна държавна собственост, да осигури не по-малко от петдесет процента от активната плажна площ за свободно и безплатно разполагане на плажни принадлежности от посетителите, която да е равностойна като достъп до морето със зоните на наемателя, да е показана върху специализираната схема на преместваемите обекти и съоръжения, да е обозначена на морския плаж и на указателните табели, и искове с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата 8 434,40 лв. - претендирано обезщетение за забава поради забавено плащане на неустойката за неизпълнение на т. 6.1.15 от договора за периода 23.07.2019г. – 23.11.2019г., и за сумата 13 018,17 лв. – претендирано обезщетение за забава поради забавено плащане на неустойката за 1 неизпълнение на т. 6.1.21 от договора за периода 23.07.2019г. – 23.11.2019г., и по предявен от ответника насрещен иск Министерство на туризма е осъдено да заплати на „Акра Лидо“ ЕООД сумата 34 450 лв., която неоснователно е получил по предоставена от „Акра Лидо“ ЕООД банкова гаранция договор № РД-01-28-7/22.04.2015г. за отдаване под наем на обект – изключителна държавна собственост, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.02.2021г. до окончателното заплащане, и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 1 952,17 лв. - представляваща обезщетение за забава върху претендираната сума от 34 450 лв. за периода 16.08.2019г. – 21.02.2021г., и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че съдът, макар да е изяснил делото от фактическа страна, е направил неправилни и неточни тълкувания на клаузите на сключения между страните договор, което е обосновало и неправилните му изводи. Оспорва като необоснован извода на въззивния съд, че уговорената от страните с клаузата на чл. 8.8 от договора неустойка е нищожна като излизаща извън присъщите функции. Сочи, че уговорената с последната клауза неустойка обезпечава обществения интерес, предвидена е само за съществено неизпълнение от наемателя – за неизпълнение на едно и също задължение повече от два пъти, или при трайно неизпълнение на договорни задължения от наемателя. Подчертава, че неустойката е санкционна и има за цел да предотврати трайно и продължаващо неправомерно поведение на наемателя, както и да го мотивира да ограничи размера на неизпълнението.

Оспорва като противен на съдебната практика извода на съда, че така уговорената между страните неустойка е нищожна като противна на морала, позовавайки се на защитавания с нея обществен интерес, както и на санкционната функция, като подчертава, че прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна. По тези доводи моли решението да бъде отменено като неправилно.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Следва ли при преценка за противоречие с добрите нрави да се изследва обществения интерес и противоречи ли на добрите нрави неустойка, уговорена в защита на обществения интерес?

Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с практиката на ВКС по решение № 88 от 22.06.2010г. по т.д.

911/2009г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 4 от 25.02.2009г. по т.д.

395/2008г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и определение № 794 от 15.12.2011г. по т.д. 224/2011г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с което обосновава искането си за допускане до касация на основание чл. 280, ал 1, т. 1 ГПК.

Сочи, че е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед необходимостта от осъвременяване на тълкуването с оглед развитието на законодателството или обществените условия, както и за 2 създаване на съдебна практика.

2. В случай, че неустойката е изрично уговорена като санкционна, то счита ли се a priori, че същата води до неоснователно обогатяване?

Твърди даденото разрешение по този въпрос от въззивния съд да е в отклонение от практиката на ВКС по т. 3 от ТР 1/2009г. на ОСТК на ВКС и по решение № 11 от 27.06.2016г. по т.д. 3568/2014г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с което обосновава искането си касационно обжалване да бъде допуснато по въпроса на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?

Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правния въпрос в противоречие с практиката на ВКС по решение № 344 от 21.09.2012г. по гр.д.

862/2011г. по описа на ВКС, ГК, I V ГО, решение № 127 от 05.04.2011г. по гр.д. 1321/2009г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 554 от 08.02.2012г. по гр.д. 1163/2010г. по описа на ВКС, ГК, I V ГО, решение № 194 от 18.06.2013г. по гр.д. 1100/2012г. по описа на ВКС, ГК, I V ГО, и решение № 324 от 22.04.2010г. по гр.д. 1413/2009г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и моли решението да бъде допуснато до касация по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касация, „Акра Лидо“ ЕООД, оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Сочи, че поставените от касатора въпроси не са обусловили волята на въззивния съд по обжалваното решение, а последното е съобразено с практиката на ВКС. Допълва, че въпросът за защитавания обществен интерес е некоректно поставен, доколкото процесната клауза за неустойка е част от договор, сключен от ищеца като субект на гражданското право по договор за наем и охранява неговия интерес като наемодател. Подчертава, че публичният интерес, охраняващ правата на гражданите при ползването на плажната ивица, е защитен с императивните разпоредби на Закон за устройството на Черноморското крайбрежие и Наредба за водноспасителната дейност и обезопасяването на водните площи, в които нормативни актове за неспазване на защитавания с тях обществен интерес са предвидени имуществени санкции в значителен размер. Поддържа, че въззивното решение е правилно. Моли да му бъдат присъдени разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че страните са обвързани от наемно правоотношение, по силата на което ищецът е предоставил на ответника за 3 временно възмездно ползване морски плаж „Черноморец – изток“. Счел е за неоснователни възраженията на ответника за нищожност на договора, поради невъзможен предмет, дължащ се на разминаване между посочена в договора и действителна площ, липса на индивидуализация на плажа и нанасянето му в кадастралните карти, като е посочил същото да се опровергава от събраните по делото писмени доказателства, включително представени от ответника, и от събраните гласни доказателства, които недвусмислено установяват, че плаж „Черноморец – изток“ съществува, функционира и е нает от ответника с процесния договор, включително е предаден за ползване на ответника с подписан приемо-предавателен протокол. Позовал се е на нормата на чл. 7, ал.1 от ЗУЧК, съобразно която морските плажове или части от тях с прилежащата им акватория се управляват и поддържат чрез възлагане на концесия за морски плаж при условията и по реда на този закон, откъдето е извел, че не е налице правна пречка плажната ивица, което е предмет на процесния договор, да бъде отдавана под наем и съответно сключеният между страните наемен договор няма невъзможен предмет. Приел е за неоснователно и възражението на ответника за нищожност на клаузата на чл.

1.3 от договора, предвиждаща, че наемателят упражнява правата си по договора при спазването на изискванията на чл. 10, ал. 7 и ал. 8 ЗУЧК, като е посочил, че няма пречка договорна клауза да препраща към законова разпоредба. Посочил е, че като недоказано е неоснователно и възражението на ответника за унищожаемост на договора поради грешка.

Въззивният съд е посочил, че ответникът е поел задължение с чл. 6.1.15 - да поставя преместваеми съоръжения на наетия плаж съгласно одобрената схема по ЗУЧК и след разрешение на главния архитект, а с чл. 6.1.21 - да осигури не по-малко от петдесет процента от активната плажна площ за свободно и безплатно разполагане на плажни принадлежности от посетителите, която да е равностойна като достъп до морето със зоните на наемателя, да е показана върху специализираната схема на преместваемите обекти и съоръжения, да е обозначена на морския плаж и на указателните табели. Намерил е, че от представените констативни протоколи и от събраните гласни доказателства, се установява, че Министерство на туризма е извършило на датите 29.08.2017г., 05.08.2018г., 08.06.2019г. и 02.07.2019г. проверки на място относно спазването на задълженията на ответника по наемния договор, като е констатирано неизпълнение на задълженията по чл.

6.1.15 и чл. 6.1.21 от наемателя.

Отчел е, че ищецът претендира неустойката, уговорена в чл. 8.8, съобразно която клауза при съществено неизпълнение на задълженията по договора наемателят дължи на наемодателя неустойка в размер на наемната цена за съответната година, независимо дали наемодателят се е възползвал от възможността да прекрати договора по чл. 7.2.1. Посочил е, че съгласно чл.

8.9 наемодателят налага неустойките по чл. 8.2 – чл. 8.8 при констатирано по реда на договора неизпълнение на договорно задължение, след като наемателят е бил уведомен за констатираното неизпълнение и е бил поканен в 3-дневен срок да отстрани неизпълнението. Зачел е дадената с чл. 9.1.“б“ дефиниция на съществено неизпълнение на договора - когато наемателят не 4 изпълни точно или в срок едно и също задължение повече от два пъти, без значение от продължителността между отделните неизпълнения.

Приел е, че с разпоредбата на чл. 92, ал.1 ЗЗД, съгласно която неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, законодателят е уредил две от присъщите на неустойката функции обезпечителна и обезщетителна. Посочил е, че независимо, че в закона не е предвидена, правната доктрина и трайната съдебната практика, приемат, че в качеството си на договорна отговорност неустойката има и санкционна функция, която макар и неуредена изрично от закона е допустима, предвид договорната свобода по чл. 9 ЗЗД и очертаните от законодателя нейни граници. Подчертал е, че последната функция съществува в случаите, когато размерът на уговорената неустойка е по-голям от размера на претърпените вреди. Изложил е, че дори в тази хипотеза уговорената неустойка следва да е в съответствие с императивните норми на закона и с добрите нрави, които съдебната практика възприема като морални норми, етични възгледи и правила за поведение, които са установени в обществото. Добавил е, че добрите нрави не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Посочил е, че при преценка дали договорът или конкретна негова клауза им противоречат, съдът следва да съобрази дали крайният резултат е съвместим с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност, които не допускат използването на договорната неустойка, като средство за несправедливо обогатяване на кредитора и един от корективите на последното е предвидената от законодателя в чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД възможност за прогласяването за нищожна. Позовал се е на задължителното тълкуване, дадено с т. 3 на ТР № 1/ 15.06.2010г. на ОСТК на ВКС, съгласно което нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е всяка неустойка, уговорена от страните извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.